Имаше още един мъж, очакващ ги в големия салон, в който го избутаха — грубо скроен от природата мъж, наближаващ петдесетте, с квадратна челюст, отпуснат корем, брутално лице и големи червени ръце. Не приличаше на либиец. Всъщност Рауз лесно го разпозна, но не се издаде. Лицето му се намираше в колекцията от снимки на Маккрийди и му бе представено като човек, когото някой ден може да види, ако се съгласи да се потопи в света на тероризма и на Близкия изток.
Франк Терпил беше ренегат от ЦРУ, уволнен от Управлението през 1971 година. Скоро след това той се отдаде на своето истинско призвание, което му носеше големи доходи — да доставя съоръжения за мъчения, оръжия за терористични операции и експертни съвети на режима на Иди Амин в Уганда. Когато угандийското изчадие бе свалено от власт и неговото Държавно бюро за разследване разтурено, той бе представен на Муамар Кадафи. Оттогава Терпил, понякога в сътрудничество с един друг ренегат, Едуин Уилсън, се бе специализирал в доставянето на богат асортимент от оръжие и технологии за най-радикалните терористични групи в Близкия изток, оставайки в същото време верен слуга на либийския диктатор.
Въпреки че бяха изминали петнадесет години, откакто той бе изхвърлен от общността на западните разузнавателни служби, в Либия все още го приемаха като американския експерт. Това му помагаше да прикрие факта, че през последните години той бе изгубил напълно представа за живота на Запад.
Наредиха на Рауз да седне на един стол в средата на стаята. Мебелите бяха в калъфи, по които сивееше равен слой прах. Очевидно вилата се притежаваше от заможно семейство, което я посещаваше по време на отпуските и я държеше заключена през зимата. Либийците просто се бяха настанили в нея за тази вечер, поради което и не си направиха труда да слагат на Рауз превръзка на очите.
Ал-Мансур свали една покривка и се намести претенциозно в представителен стол с висока облегалка. Една крушка висеше над Рауз. Либиецът кимна на Терпил и той се приближи тромаво.
— О’кей, момче, нека да започваме. Казват, че си обикалял в Европа, за да търсиш оръжия. Много специални оръжия. Какви, по дяволите, са истинските ти намерения?
— Правя проучване за нов роман. Опитах се да обясня това хиляда пъти. Става въпрос за роман. Такава е моята професия, такива са моите занимания. Пиша детективски романи. За войници, шпиони, терористи — измислени терористи.
Терпил го удари веднъж странично по лицето, не особено силно, но достатъчно, за да даде да се разбере, че ще последват още и много по-тежки удари.
— Престани да говориш глупости — изрече той, без да влага ненавист в думите си. — Ще изтръгна истината независимо от всичко, по един или по друг начин. Можем да го направим и безболезнено — за мене е все едно. За кого работиш?
Рауз започна да разправя историята бавно, както бе инструктиран, понякога припомняйки си фактите точно, понякога проявявайки колебание относно една или друга подробност.
— В кое списание?
— „Солджър ъф Форчън“.
— Кой брой?
— От април… май, миналата година. Всъщност да, от май, не от април.
— Какво пишеше в обявата?
— НУЖДАЕМ СЕ ОТ ОРЪЖЕЕН ЕКСПЕРТ, ЖИВЕЕЩ В ЕВРОПА, ЗА ВЪЗЛАГАНЕ НА ИНТЕРЕСНА ЗАДАЧА… нещо от този сорт. Имаше пощенска кутия.
— Глупости. Получавам това списание всеки месец. Не съм виждал такава обява.
— Имаше. Може да проверите.
— О, той ще провери — промърмори Ал-Мансур от ъгъла на стаята. Той си водеше записки в един бележник с тънък златен химикал.
Рауз знаеше, че Терпил блъфира. Такава обява имаше по страниците на „Солджър ъф Форчън“. Маккрийди я бе открил и с помощта на няколко телефонни разговора със своите приятели от ЦРУ и ФБР бе обезпечил, или поне така Рауз ревностно се надяваше, да прикрият подателя на обявата, който може да отрече, че някога е получавал отговор от мистър Томас Рауз от Англия.
— Значи, ти им писа.
— Да. Писах им открито. Пратих им моя адрес. Осведомих ги за моя опит и областите, в които можех да им бъда полезен. Дадох им указания как да се свържат с мене, ако желаят да ми отговорят.
— Които бяха?…
— Малка обява в лондонския „Дейли Телеграф“. — Той цитира нейното съдържание. Запомнил го бе наизуст.
— Обявата появи ли се? Те осъществиха ли контакта?
— Да.
— На коя дата?
Рауз каза датата. Предишният октомври. Маккрийди бе открил и тази обява. Тя бе избрана напосоки, една съвсем оригинална малка обява от някакъв невинен британски гражданин, но затова пък с текст, който подхождаше. Редакцията на вестника се съгласи да подправи данните, за да покаже, че подателят е американец, който е платил за съобщението в брой.
Разпитът продължаваше. Рауз разказа за телефонното обаждане, което бе получил от Америка, след като публикувал на свой ред обява в „Дъ Ню Йорк Таймс“. (Това също бе открито след внимателно преглеждане, продължило часове — действителна обява с британски телефонен номер под нея. Личният телефонен номер на Рауз бе сменен, за да съответства на него.)
— Защо използвахте този обиколен начин за осъществяване на контакт?
— Нуждаех се от дискретност, в случай че подателят на оригиналната обява се окаже някой луд. Сметнах също така, че моята потайност може да го впечатли.
— И направи ли му впечатление?
— Очевидно. Техният представител каза, че им е допаднала. Уредиха среща.
Кога? Миналия ноември. Къде? В хотел „Жорж Цинк“ в Париж. Как изглеждаше той?
— Млад, добре облечен, с хубаво произношение. Не бе регистриран в хотела. Направих проверка. Представи се като Галвин Полард. Със сигурност фалшиво име. Изглеждаше като юпи.
— Като какво?
— Млад, действащ в името на успеха професионалист — изговори провлачено Ал-Мансур. — Започваш да губиш представа за живота оттатък.
Терпил почервеня. Разбира се, срещал бе някъде този термин, но го бе забравил. Какво каза той? Той спомена, че представлява група от ултрарадикално мислещи хора, които са отвратени и уморени от Рейгъновата администрация, от неговата омраза към Съветите и към Третия свят и особено от използването на американски самолети и пари на данъкоплатците, за да се хвърлят бомби върху невинни жени и деца в Триполи.
— И той ти показа списък с това, което търсеше?
— Да.
— Този списък?
Рауз погледна бегло към листа. Беше копие от списъка, който бе показал на Карягин във Виена. Руснакът сигурно притежаваше изключителна памет.
— Да.
— Но това са Клейморски мини, за Бога! Semtex-H. Чанти със скрити бомби. Всички те се произвеждат по най-съвременна технология. Какво, по дяволите, искаха да правят с всичко това.
— Каза, че неговите хора искат да нанесат удар. Истински удар. Спомена за Белия дом. И за Сената. Изглеждаше голям мераклия за Сената.
След това се остави да измъкнат подробности за паричната страна на въпроса. Сметката в Кредитенанщалт в Аахен с половин милион долара в нея. (Благодарение на Маккрийди, там наистина имаше такава сметка, датирана обратно за съответния период. Знаеха, че банковата тайна не се пази толкова стриктно. Либийците биха могли да проверят сметката, ако искаха да сторят това.)
— За каква сума се включи?
— Предлагаха двадесет процента комисионна. Сто хиляди долара.
— Дреболия.
— Но не и за мене.
