сигурност започваш да привличаш вниманието към себе си. Нека да видим дали Виена ще те насочи по- нататък по следата. Между другото, имаш резервирано място за полета утре сутринта. Трябва да платиш на летището.
Самолетът за Виена, с междинно кацане във Франкфурт, излетя точно навреме. Рауз се намираше в първа класа. След излитането стюардесата раздаде вестници. Тъй като полетът бе вътрешен, сред тях нямаше издания на английски. Рауз можеше да говори немски със запъване и да разчита заглавията. Онова, което покриваше по-голямата част от долната половина на предната страница на „Морген пост“, не се нуждаеше от разчитане.
Лицето на снимката бе със затворени очи, заобиколено от боклуци. Заглавието бе с големи букви УБИЕЦ НА НАРКОБАРОНИ НАМЕРЕН МЪРТЪВ. Текстът отдолу информираше, че двама боклукчии са открили тялото близо до кофа за боклук в една уличка край пристанището. Полицията третираше случая като отмъщение на гангстерите. Рауз обаче знаеше по-добре и подозираше, че една намеса от страна на неговите пазачи от САС би спасила германския му приятел.
Той се изправи, мина през завесите и се отправи по пътеката към тоалетните. Близо до задната част на самолета пусна вестника в пазвата на някакъв смачкан мъж, който четеше взетото за из път списание.
— Кучи син — изсъска той.
Донякъде изненадващо за Рауз, майор Карягин вдигна слушалката още при първия му опит да се свърже с него в съветското посолство. Рауз заговори на руски.
Бойците на САС и по-специално офицерите, трябва да бъдат същества с много таланти. Тъй като основната бойна единица на САС се състои само от четири души, необходим е широк спектър от умения. Вътре в четиричленната група всички трябва да имат добра медицинска подготовка, да могат да боравят с радиоапаратура и да владеят няколко езика, освен разнообразните бойни умения. Доколкото полкът провеждаше операции в Малайзия, Индонезия, Оман и Централна и Южна Америка, освен предвидената му роля в НАТО, предпочитаните езици винаги са били малайски, арабски и испански. Разбира се и на един от двата съюзнически езика. Рауз говореше френски, руски и ирландско-галски.
Не бе толкова странно някой абсолютно непознат да телефонира на Карягин в посолството, имайки предвид неговата допълнителна задача да държи под око потока от оферти, отправяни към пласментната централа на чешките оръжейни заводи Омнипол.
Междуправителствените заявки се отправяха директно към правителството на Хусак в Прага. Те не го засягаха. Други, от по-съмнителни източници, пристигаха до чуждестранния офис на Омнипол, намиращ се в неутрална Виена. Карягин преглеждаше всичките. Някои одобряваше, други отнасяше за решение до Москва, трети отхвърляше без да разглежда. Това, което не казваше на Москва, бе, че неговото решение можеше да се повлияе от щедър бакшиш. Той се съгласи да се срещне с Рауз същата вечер в ресторант Захер.
Карягин не приличаше на руснака от карикатурите. Той бе елегантно облечен, добре подстриган и обръснат. В известния ресторант го познаваха. Оберкелнерът го поведе към една маса в ъгъла, далеч от оркестъра и от гласовете на останалите посетители. Двамата седнаха и поръчаха шницел с леко сухо австрийско червено вино.
Рауз обясни своята нужда от информация за следващия си роман. Карягин слушаше любезно.
— Тези американски терористи… — каза той, когато Рауз свърши.
— Измислени терористи — каза Рауз.
— Разбира се, тези измислени американски терористи какво оръжие биха очаквали да получат?
Рауз подаде един напечатан лист, който извади от вътрешния джоб на сакото. Руснакът прочете листа, повдигна вежди и го върна обратно.
— Невъзможно — каза той, — сбъркали сте адреса. Защо дойдохте да се срещнете с мен?
— Един приятел в Хамбург каза, че сте изключително добре информиран.
— Нека да поставя въпроса по друг начин: защо изобщо идвате да се срещате с някой? Защо не го измислите? Става въпрос за роман, в края на краищата.
— Автентичност — въздъхна Рауз. — Съвременният писател не може да представя нещата в невярна светлина. Твърде много читатели в днешно време не могат да се заблудят от ученически бисери в текста.
— Въпреки това се страхувам, че сте сбъркал адреса, мистър Рауз. Този лист съдържа някои разновидности, които просто не могат да се причислят към конвенционалните оръжия. Чанти със скрити бомби, клейморски мини… просто не се произвеждат в социалистическия блок. Защо не използвате по- прозаични оръжия във вашия… роман.
— Защото терористите…
— Измислените терористи — промърмори Карягин.
— Разбира се, измислените терористи, очевидно… Така възнамерявам да ги представя в книгата… искат да осъществят престъпление, включващо Белия дом. Обикновени пушки, които могат да се купят в някой тексаски магазин за оръжие, няма да свършат работа.
— Не мога да ви помогна — каза руснакът, бършейки устните си. — Сега е времето на гласността. Оръжие от типа на клейморските мини, които във всеки случай са американски и не могат да се намерят…
— Има източноевропейски вариант — каза Рауз.
— Просто не се доставят, освен по междуправителствени споразумения и то само за легитимни цели на отбраната. Моето правителство никога не би помислило да достави подобен материал или санкционирането на неговата доставка от приятелска държава.
— Като Чехословакия…
— Както казвате, като Чехословакия.
— Въпреки това тези оръжия се появяват в ръцете на определени терористични групи — настоя Рауз. — Палестинците, например.
— Вероятно, но аз нямам и най-малка представа по какъв начин — рече руснакът. Той се накани да става. — А сега, ако може да ме извините…
— Зная че искам много — възпря го Рауз, — но заради преследването на автентичност имам стъкмен скромен изследователски фонд.
Той повдигна крайчеца на сгънатия вестник, който лежеше на третия стол на масата. Тънък бял плик се показа между страниците. Карягин седна отново, измъкна плика и хвърли един поглед към банкнотите от дойче марки, намиращи се вътре. Замисли се, след това мушна плика във вътрешния джоб на сакото си.
— Ако бях на ваше място и исках да получа определен вид материал за продажба на група американски терористи — всичките измислени, разбира се — мисля, че бих отишъл до Триполи и бих се опитал да се срещна с някой си полковник Хаким Ал-Мансур. А сега наистина трябва да тръгвам. Лека нощ, мистър Рауз.
— Дотук всичко е наред — каза Маккрийди, докато те стояха един до друг в мъжката тоалетна на един бар край реката. Двамата сержанти от САС бяха потвърдили, че никой от тях все още не е следен, в противен случай срещата не би се състояла. — Мисля, че трябва да отидеш там.
— А как ще уредя визата?
— В Либийското народно бюро в Ла Валета може да има най-добри изгледи за успех. Ако ти издадат виза без да се бавят, значи са съобщили предварително за теб.
— Мислиш, че Карягин ще предупреди Триполи? — попита Рауз.
— О, така мисля. Иначе защо да те съветва да ходиш там? Да, Карягин предлага на своя приятел Ал- Мансур шанса да ти хвърли един поглед, да провери малко по-сериозно твоята странна история. Поне никой не вярва повече на приказките за писателско проучване. Ти прескочи първото препятствие. Лошите момчета наистина започват да си мислят, че ти си ренегат, опитващ се да направи бърз удар, работейки за някоя нелегална група американски терористи. Ал-Мансур ще иска много повече от това, разбира се.
Рауз излетя от Виена за Рим и оттам за столицата на Малта. Два дни по-късно — не е нужно да ги караш да си чупят краката, бе казал Маккрийди — той подаде молбата си в Народното бюро за виза, откриваща му възможност да посети Триполи. Като причина представи желанието си да направи проучване и да напише
