Колин Форбис
Огнен кръст
Всички герои, описани в този роман, са плод на авторското въображение и нямат никаква връзка с действителни личности. Имението „Гренвил Грейндж“ също е измислено.
Пролог
Ноември. Пола Грей бягаше, за да спаси живота си. Под бурното небе на Сафък в Англия тя тичаше през лепкавото плато към гъстата зелена горичка в края му. Воят на вятъра, духащ откъм морето, не успяваше да заглуши лая на кучетата, изстрелите на мъжете, които я преследваха. Погледна през рамото си. Приятелката й Карин Роузуотър едва се справяше с предателската почва под краката си и беше останала назад. Пола се замисли дали да се върне и да й помогне, но настървените преследвачи вече ги догонваха.
— Бягай към дърветата, Карин — изкрещя тя. Засилващият се вятър отнесе думите й. Продължи да тича ужасена, останала без дъх, смазана от умора. Скоро черните стволове на боровете я приютиха. Тя продължи навътре сред дърветата. Беше облечена с дънки и яке. Лаят на кучетата непрекъснато се усилваше. Пола не виждаше никакъв изход.
А изход трябваше да намери. Скрита сред боровете, тя погледна към върха на едно гигантско дърво, проточило клоните си като ръце, които се опитват да я сграбчат. Дънките й бяха пъхнати в кожени ботуши с дебели гумени подметки. Хвана се за един нисък клон и се закатери нагоре, като се опитваше да се движи бързо. Малко преди това бе прекосила някакъв поток и сега прогизналите й ботуши тежаха. Катереше се и благодареше на Бога, че е слаба и подвижна.
Близо до върха на дървото, който се издигаше над останалите, Пола спря, обхвана с крака един клон и облегна гръб на ствола, докато успокои дишането си. Короната на дървото почти напълно я скриваше от земята. Вече се смрачаваше. Пола вдигна поглед към реката отвъд блатото и с ужас забеляза Карин, която тичаше през голото поле към някаква малка лодка на брега. Чу звук отдолу и погледна, скована от страх.
Едно голямо куче, освободено от веригата си, душеше земята около бора. Тя чакаше всеки момент да вдигне муцуната си и да проследи пътя й нагоре по дървото. Появиха се двама от преследвачите — високи мъже с лица, скрити от вълнени маски с дупки за очите. Носеха маскировъчни якета и високи военни обувки. И двамата държаха пушки.
Пола внимателно извади от сака си автоматичния броунинг, калибър 32. Чуха се стъпките на други мъже, които се приближаваха през храстите. Ставаха прекалено много. Но кучето сякаш бе загубило следата и сега обикаляше в кръг около дървото. Пола се сети за потока, през който беше минала. Двамата мъже се отдалечиха и тя въздъхна с облекчение.
Без да става от клона, Пола изпъна тялото си и погледна към Олдбърг — странния град до морето. Мракът вече покриваше скупчените му покриви. Успя да зърне ивица море и белите гребени на вълните, преди безлунната нощ да погълне и тях.
„Къде ли е Карин?“ — помисли си. Сякаш в отговор на въпроса й пронизителен писък разцепи тишината на блатата. Дойде от мястото, където беше лодката. Писъкът заглъхна изведнъж. Новата тишина й се стори кошмарна. Господи, бяха ли заловили Карин? Какво са направили с нея?
Трепереща от студ, тя закопча якето догоре и погледна светещите стрелки на часовника си. Пет и половина. Опитът я бе научил, че трябва да изчака в скривалището си. Преследвачите знаеха, че жените са две. А тя все още чуваше лая на кучетата.
Краката започваха да я болят — резултат от отчаяната надпревара през блатата и усилието да стои неподвижна на дървото. Бодливите клонки я удряха през лицето, брулени от вятъра. Изчака да стане шест и половина и измъкна от джоба на якето си малък радиотелефон. През последните четиридесет и пет минути не бе чула никакъв звук от преследвачите. Скована от студ, набра номера на щаба на Тайната разузнавателна служба в Парк Кресънт.
Робърт Нюмън, световноизвестен задграничен кореспондент, седеше зад волана на своя „Мерцедес 280 Е“. Караше бързо по осветеното от фаровете шосе А1094, при завоя за главната улица на Олдбърг леко намали. По случайност се бе обадил в Парк Кресънт точно когато бяха приели съобщението на Пола.
До него седеше Марлър — слаб, стегнат и дребен мъж, най-добрият стрелец в Западна Европа. На скута си държеше своята карабина „Армалайт“. На задната седалка беше Хари Бътлър — прехвърлил тридесетте, гладко избръснат строен човек, който никога не говореше повече от необходимото. До него седеше елегантно облеченият му по-млад партньор Пийт Нийлд, по-слаб и с тънък черен мустак.
В кобура под мишницата си Нюмън, в началото на четиридесетте си години и среден на ръст, носеше любимия си пистолет „Смит енд Уесън Спешъл“. Бътлър и Нийлд бяха въоръжени с „Валтер“ калибър 7.65 мм.
От четиримата само Нюмън не работеше постоянно за тайните служби, но се ползваше с пълно доверие и често бе помагал при опасни мисии. Освен това много обичаше Пола — сътрудник на същите служби.
— Ще събудиш и умрелите — обади се дрезгаво и провлачено Марлър.
— В осем вечерта всичко в това място е умряло — отвърна му Нюмън.
— Изглежда добре познаваш пътя.
— Наложи ми се да го опозная преди време. Тук си почивах след едно боледуване. Разхождах се. Мисля, че мога да намеря и горичката, която Пола описа по телефона.
— Дано още ни чака. Отвратителна нощ. Вятърът вие като оплаквачка. Чудя се какво точно се е случило.
— Ще разберем, когато я открием — каза навъсено Нюмън с надеждата, че Марлър ще млъкне. Караше на дълги светлини. Къщите и магазините пробягваха край колата, стари и чудати, с покриви, устремени ту нагоре, ту надолу.
— Смахнато местенце — обади се пак Марлър.
— Казва се „странно“ — изръмжа Нюмън. — Шосето свършва след малко. От края на града тръгваме пеша. Тоест оттук.
Настилката изведнъж изчезна и фаровете осветиха широк черен път. Колата спря и когато слязоха, чуха през шума на вятъра вълните, които се разбиваха в невидимия бряг. Нюмън погледна часовника си. Осем часът. Пола се бе обадила в шест и половина.
— Накъде води този път? — попита Марлър. — И какъв е онзи насип с крановете върху него?
— Укрепват брега. Ако морето разкъса дигата, ще наводни блатата, през които трябва да преминем. — Нюмън изгаси фаровете, заключи колата и изчака очите му да привикнат с тъмнината. — Пътят стига до яхтклуба „Слодън“. Морето погълна градчето със същото име преди години. Както и Дънуич по-нагоре по крайбрежието. Виждам дърветата. Дай Боже Пола да е още там. Жива…
Той тръгна встрани от пътя към блатото. Останалите трима автоматично се отдалечиха един от друг, за да не бъдат лесна цел. В краткото си обаждане Пола бе предупредила за въоръжени мъже. Мощно фенерче в ръката на Нюмън осветяваше пътя му през калта и той внимателно избираше здравите места в почвата, на които да стъпи. Една грешка и щеше да потъне в тинята.
Нощният въздух беше ледено студен, но Нюмън се бе отбил в апартамента си да обуе високи ботуши. Якето му беше с дебела подплата като на всички останали. С фенерчето в едната ръка и револвер в другата Нюмън пръв стигна горичката и навлезе в нея. Тихо повика:
— Пола… Аз съм, Боб… Пола…
Ботушите му нагазиха в гниеща папрат. Насочи светлината нагоре по ствола на огромен бор и освети лицето си. Замръзна на място, когато парче кора полетя отгоре и падна на земята.
— Боб, тук горе съм. Слизам, Господи! Скована съм от студ…
Нюмън носеше едно палто, което бе взел от апартамента си в Саут Кен на път за Сафък, и го уви около нея веднага щом тя скочи на земята. Пола протегна ръце и го прегърна, а той я притисна силно към себе
