— Не може да продължите по-нататък — каза на френски войникът от неговата страна.
— Англичанин съм — провлачи Леми на съответния език. Съжалявам, не разбирам. Англе.
— Не може. Не може — разпореди се войникът на английски със силен акцент.
— Не може какво? — запита Леми.
— Назад — войникът махна с ръка в посока, обратна на навеса за лодки. — Обратно. Военна зона.
— Страшно съжалявам — усмихна се Леми изпод кожената си шапка. — Да се върна? Добре! Окей!
Леми обърна колата си нагоре и пое обратно по следите, които беше оставил при спускането си по хълма. Махайки на войника, който не му отговори, той подкара към Аркашон. Започна да обикаля бавно из града, да кръстосва търпеливо улиците, да намалява съвсем, когато минаваше покрай пешеходец.
На мостика на „Стоманеният лешояд“, потеглил от Дънуич, Доулиш се консултираше с капитан Сантос. В джоба му беше известието, с което го предупреждаваха за въздушни патрули.
— Сантос, имам причини да мисля, че около брега има френски въздушен патрул, който ни търси. Трябва да им се изплъзнем.
— „Изплъзнем“, сеньор?
— Да сме сигурни, че няма да ни открият, тъпанар такъв.
— В такъв случай ще направим две неща. Сменяме курса и отплаваме навътре в морето. Ще плаваме през нощта и ще бъдем в Аркашон някъде след зазоряване, струва ми се. Моля, изчакайте малко.
Сантос се спусна с олюляваща се моряшка походка към каюткомпанията. Доулиш го последва нетърпеливо. Разбира се, че можеше да пресметне и наум такова нещо с тъпата си глава. Сантос не обичаше да му дават зор. Измери разстоянията, дълго сумтя и почуква с линийката по картата.
— Изчислението ще е съвсем грубо. Може би ще успеем да пристигнем няколко часа след зазоряване.
— Гледай да е така.
Бесен заради закъснението, Доулиш се върна в каютата си, за да състави следващото съобщение, да го кодира и да го изпрати.
Дьо Форж изруга наум, когато проучете новото съобщение от Птицата, донесено му от неприятната Ивет. Външно въобще не реагира. Можеше да се наложи да забави изпращането на заповедта до командирите за отваряне на запечатаните указания. Можеше да се наложи да забави „Аустерлиц“. „Решавай в последния момент“ — каза на себе си и докато гледаше Ивет, му хрумна нещо.
— Онази нощ ти проследи Джийн Буржойн до навеса за лодки. Спомням си да казваш, че си видяла мъж и жена в светлината от фаровете на колата им.
— Да, генерале. Мъжът беше Робърт Нюмън, кореспондентът. Разпознах го веднага от снимките по вестниците. А жената огледах добре.
— Достатъчно добре, за да познаеш и двамата отново?
— Напълно — каза с гордост Ивет. — Имам съвършена памет за лица. Ще ги позная и двамата.
— Тогава вземи старата си кола и тръгни из града. Карай и се оглеждай за тях. Ако ги забележиш, обади ми се по радиотелефона — той й се усмихна, а тя засия.
— Разчитам на теб, Ивет.
Докато стоеше на отворената врата на вертолета и гледаше как войниците обкръжават машината, лейтенант Бертие прошепна на Нюмън:
— Оставете това на мен. Мисля, че с малко късмет ще успея да се справя с тях.
Намествайки кепето си, със сурово изражение Бертие слезе по стълбата. Сержантът, командир на отделението, изглеждаше неуверен, но автоматът му все още беше насочен срещу офицера.
— Срещу офицерите си ли обикновено вдигате оръжие? — попита спокойно Бертие. — Ако не свалите незабавно автомата, ще ви изпратя в карцер, като преди това ще ви разжалвам в ефрейтор, а може и в редник.
— Сър, имаме инструкции да охраняваме това летище и да водим в щаба на Трети корпус всеки, който кацне на него — каза нервно той.
Бертие реши да играе на едро. Съмняваше се, че Дьо Форж е разпространил заповедта за екзекутирането му.
— Споменахте Генералния щаб — продължи той със същия равен тон. — Чували ли сте за майор Леми?
— Да, сър. Той е…
— Шеф на разузнаването — довърши вместо него Бертие. — Аз съм лейтенант Бертие — неговият помощник. С мен са няколко изключително важни личности, които трябва да придружа до Аркашон. Това е секретна мисия на Генералния щаб. А вие пречите на изпълнението й.
— Не са ми казали…
— Разбира се, че не са, кретен! — Бертие рязко смени тона. — Току-що ти съобщих, че мисията е секретна. Защо според теб реното стои там и ме чака? А и по пътя за Аркашон вече има постове, надявам се… — не беше ясно дали последните му думи бяха въпрос или твърдение.
— Да, сър, има постове, както казахте.
— Вашето отделение всъщност може да бъде полезно с нещо на щаба. Първо, имате ли мотори?
— Да, сър…
— Тогава четирима от вас ще бъдат ескорт пред и зад реното. Вие ще сте единият. Щом минем последната контрола, завивате и се връщате обратно тук. Междувременно изтеглете всичките си хора. Пътниците на борда не трябва да бъдат видени. Хайде, размърдайте се. Закъсняхме…
Когато всички войници изчезнаха, Бертие махна към реното. То се приближи до стълбата, а шофьорът изглеждаше изплашен. Пътниците слязоха един след друг и влязоха в колата. Бертие седна отпред до шофьора и му нареди да кара бързо към Аркашон. Четиримата мотоциклетисти се присъединиха към колата веднага щом напуснаха летището — двама отпред и двама отзад.
— От какво ли съм вир-вода? — обади се Бертие.
Калмар беше яхнал мотора си, спрян до бордюра на една тиха уличка в Аркашон, пресичаща крайбрежния булевард. Носеше черно кожено яке и каска. Нагласи очилата си и се приготви да продължи търсенето из града. Беше обикалял улиците около час и бе спрял да отдъхне. Фермерски трактор пълзеше по булеварда. Със същата бавна скорост го следваше „Рено Еспас“, а шофьорът му очевидно изчакваше удобния момент да изпревари.
Калмар напрегна очи зад очилата си. Докато реното преминаваше кръстовището, той видя една жена да наднича през прозореца на колата. Пола Грей. Отдели се от бордюра, зави по крайбрежния булевард и ги последва на значително разстояние. Тракторът продължи да се движи по брега, а реното сви в странична улица.
Калмар не можеше да повярва на късмета си. Още веднъж инстинктът му се беше оказал верен. Пола Грей се бе върнала. Когато реното свърна в следващата пряка, той го изпревари, като внимаваше да не поглежда към прозорците. В страничното огледало видя колата да спира и намали.
Нюмън изскочи първи, помогна на Пола да слезе, хукна към входа, пъхна ключа, който му беше дала Изабел, и разтвори вратата към фоайето. Останалите пътници също се измъкнаха и бързо влязоха вътре. Нюмън се върна при шофьора. Той вече заключваше реното. Подаде ключовете на Нюмън и се отдалечи към крайбрежния булевард.
Калмар наблюдаваше всичко това в страничното огледало. Бяха петима заедно с Нюмън. Единият имаше рошава коса, а другият, за негова изненада, беше в униформата на френски офицер.
Нюмън заключи вратата, докато останалите се качваха по стълбата. В края на фоайето вратата на партерния апартамент беше открехната няколко сантиметра. Жена с остър поглед и клюнест нос я затвори. Отвори я отново няколко минути по-късно, когато някой натисна звънеца. Мъж с черно кожено яке, стиснал каската си под мишница и хванал пакет в едната ръка, й показа изрезка от вестник със снимката на Нюмън.
