Обясни, че трябва да предаде пакета лично на мистър Нюмън и попита на кой етаж да го намери.
— Първи етаж — отвърна клюнът. — Сега оная е с петима горе. Разбирате какво искам да кажа, нали?
Калмар постави шлема си и заизкачва стълбите. Щом чу жената да затваря, той тихичко се спусна обратно във фоайето. В джоба му беше шперцът, с който бе отворил входната врата.
Тихо затвори след себе си. Не биваше да насилва късмета си. Беше открил къде се намира целта. И на Пола Грей не й оставаше дълго да живее.
53.
Фургонът на телефонните техници спря пред входа. Четирима мъже в комбинезони изскочиха и тръгнаха към вратата. Единият от тях носеше връзка ключове. Третият ключ стана. Той отвори вратата и влезе във фоайето. Беше нисък и набит човек. Веднага забеляза леко открехнатата врата на един апартамент, втренчените очи и клюнестия нос на жената, която надничаше иззад нея. Той се приближи до вратата.
— Май ти трябва един добър мъж, а, стара вещице? Или пък го искаш лош?
— Как смеете…
Тя тресна вратата в ухиленото му лице. Мъжете изтичаха нагоре по стълбите. Вторият — слаб човек — почука на вратата на Изабел. Нюмън леко я открехна, а дясната му ръка прикриваше пистолета. Вгледа се в слабия мъж с комбинезона. Лазал.
— Хайде, и ти ли си като стария клюн долу? — пошегува се Лазал на английски.
Нюмън пусна четиримата мъже да влязат. Лазал представи спътниците си като офицери от J3ST. На комбинезоните си те имаха по една забодена карфица, от която се виждаше само синята главичка. Лазал се усмихна, като видя изненаданото лице на Пола.
— Знам какво те учудва. Изпратих Мартина и Моше Щайн до самолета за Париж. Рей и останалите главорези, които се наричат войници, също пътуват натам, за да бъдат разпитани. А ние кацнахме на острова в пристанището, където ни чакаше лодка, за да ни отведе до брега. Фургонът също ни чакаше. Прецизна организация, нали? Този град гъмжи от хора на Дьо Форж.
— Не мога да дишам от тях — каза Пола с усмивка.
— А сега да не губим време. У вас са онези записки, които сте взели от трупа на злощастната Джийн Буржойн.
— Тук са, в чантата ми. Оказа се, че са бележки върху предстояща военна операция. Заповядайте.
— Благодаря. — Той се обърна към Щал: — Кулман каза, че разполагате с жизненоважна информация. Ото е в Париж, където отивам и аз.
Някъде изпод сакото си Щал извади малко тефтерче. Подаде го на Лазал.
— Предреших се като офицер от DST — каза той на английски. — Влязох в Генералния щаб, после в кабинета на Дьо Форж. Беше изхвърчал навън по време на някаква тревога, оставяйки на бюрото си плановете на операцията — на атаката срещу Париж. Подробностите са в бележника.
— Благодаря ви. Справили сте се прекрасно. За Кулман и другите ще бъде важно да прочетат това. — Лазал погледна Бертие. — Радвам се да ви видя далеч от Дьо Форж. Направихте чудеса за вашата страна. Ще поговорим спокойно, когато се върнем в Париж — довърши Лазал и попита: — Изабел тук ли е?
— В кухнята е — каза Нюмън. — Ще я извикам, ако искате.
— Да, благодаря. Забележителна жена, ако се съди по това, което ми разказахте. Просто й кажете, че сме от DST. Но побързайте.
— Преди това ето ви бележника на Анри Бейл. Вътре има списък на частите на Дьо Форж, които той е забелязал в Бордо.
След като му подаде бележника, заради който бе умрял Френсис Кари, Нюмън доведе Изабел. Тя бе свалила набързо престилката си, приготвила цяла планина от сандвичи. Пое протегнатата ръка на Лазал. Той я погледна насмешливо, което се стори странно на Нюмън. После хората от DST си тръгнаха.
Бертие започна да говори. Всички седяха около голямата маса и поглъщаха сандвичите. Изабел ставаше често и доливаше чашите от кафеварката. Пола се беше опитала да й помогне в кухнята, но тя любезно бе отказала. Нюмън увери колегите си, че могат да имат пълно доверие на Изабел. Напомни им, че тя случайно беше убила двамата мними агенти на тайните служби, а по-късно го бе придружила в рискованата му мисия да измъкне Щал.
— Работех за Лазал от много месеци — им каза Бертие, — от мига, в който разбрах, че Дьо Форж е заплаха за Франция. Като офицер от разузнаването, подчинен на майор Леми, се преструвах пред Дьо Форж, че мамя Лазал, „преструвайки се“, че работя за DST. Разбирате ли? Лазал ми даваше подвеждаща информация, която съобщавах в щаба. Даде ми също и подслушвателно устройство, което можех да монтирам на стената в кабинета си, съседен с този на Леми. Подслушвах много телефонни разговори. А когато се обаждах на Лазал, звънях от обществени автомати в съседните села.
— А как те разкриха? — попита Нюмън. — Щяха да те застрелят там на брега.
— После вече никой нямаше право да напуска територията на Генералния щаб. Допуснах грешката да използвам вътрешен телефон, за да съобщя на Лазал нещо изключително важно. Оказа се, че това копеле Дьо Форж контролира всички телефони. Бяха ме подслушали. Капитан Рей има удоволствието да ми го каже лично там на брега.
— Но какво правехте в Олдбърг — попита го Пола, — представяйки се за Джеймс Сандърс — търговец на корабно оборудване?
— Генерал Дьо Форж ме изпрати с известие за лорд Доулиш. Той е още един мръсник. — Бертие погледна Нюмън: — Единствената му цел е да установи тесни връзки с френското висше военно командване, за да може да продава оръжие на страните от Близкия изток. Особено на онези, в които този вид търговия е официално забранен. Е, свърших разказа си.
Нюмън изгледа Пола, която беше станала от мястото си, за да погледне през прозореца. Правеше го за втори път.
— Защо нервничиш, Пола?
— Малко след като пристигнахме, погледнах през този прозорец. Един мъж с мотор тъкмо преминаваше надолу по улицата. Носеше каска и беше приведен над кормилото. Сигурна съм, че го познавам. Имаше нещо в движенията му, когато завиваше зад ъгъла. Ще се сетя…
— Изяж си сандвичите. Искам после да обиколя Аркашон. Имам чувството, че нещо важно ще се случи тук.
Генерал Дьо Форж стоеше изправен в купола на танка. Пред него на огромния плац бяха строени в безкрайни редици танковете на Втора бронирана дивизия. Техните командири и екипажите им чакаха до гигантските чудовища с погледи, приковани в Дьо Форж. Генералът започна речта си. Думите му хипнотизираха войниците:
— Бойци на Франция! Часът наближава! Ваш дълг е да спасите републиката от продажните политици в Париж. Тулон, Марсилия, Тулуза, Бордо, Лион и още много други градове са във властта на безчинстващите тълпи. Колко време остава до царството на хаоса в Париж?!
— Войници! Кой стои зад тази анархия?! Във Франция има три милиона и половина араби. Араби! Те изнасилват нашите френски жени, трошат магазините, подпалват домовете ни.
— Надигат се и евреите — дебнат възможността да завземат властта. Ами алжирците! Нека си ходят там, откъдето са дошли! Да си ходят в африканските коптори, чиито зарази донесоха тук!
— Войници! Вие ще спасите Франция. Орди от бежанци от изток заплашват да залеят Европа. Франция трябва да поеме отредената си роля. Само Франция има силата да спре вълните от чужденци. Готови ли сте?
Избухна буря от възторжени викове и аплодисменти. Гръмовният рев на мъжете се превърна в истерия:
— Дьо Форж в Париж! В Париж! Дьо Форж в Елисейския дворец!
Щом ревът започна да заглъхва, един капитан се обърна към лейтенанта до себе си:
— Какъв велик оратор! Пред него Дюбоа изглежда аматьор…
Дьо Форж махна с ръка в отговор на аплодисментите. Скочи от танка и бързо закрачи пред първата
