редица, стискайки ръцете на офицерите и на редниците. Те бяха готови.
54.
Началото на декември. Туийд пристигна в Аркашон.
Хеликоптерът, който го докара от Париж, се спусна на пристанищния басейн с форма на триъгълник, преди да кацне на брега в края на Птичия остров северно от Аркашон. Втори вертолет стоеше на пясъка. Полетът трябваше да съвпадне с отлива. Туийд се обърна към пилота и заговори в шлемофона си:
— Може ли да прелетите ниско над плажа? Искам да се ориентирам.
— В какво? — попита Фред Хамилтън, който седеше до него.
Още в Парк Кресънт Хауърд бе настоял Хамилтън да придружи Туийд като телохранител. Туийд с неудоволствие се бе съгласил.
Хеликоптерът полетя по-ниско и промени курса си. Отправи се на юг и почти стигна до Кап Фере на полуострова, който възпираше яростта на Атлантическия океан. Малко по-нататък се намираше входът към закътания пристанищен басейн — входът, през който трябваше да мине „Стоманеният лешояд“, преди да акостира в пристанището.
— В хората — отвърна Туийд. — Искам да видя дали ще позная някого.
Беше извадил мощния си бинокъл и наблюдаваше брега и лодките, застанали на котва. Настрои лещите на фокус и съзря върху палубата на една яхта позната фигура. Виктор Роузуотър. Винаги налице при всяка нова неприятност.
Туийд се намръщи, когато приближиха пристанището. Отново нагласи фокуса. Мъж с моряшка шапка тъкмо слизаше на брега от някаква лодка и тръгваше към мотора си. Дясната ръка на Доулиш. Бранд. Туийд не беше очаквал да го види тук. Той стисна устни, докато наблюдаваше Бранд да сменя моряшката си шапка с жълта каска, да потегля и да се отдалечава от брега, в посока към града. Туийд даде нови заповеди на пилота:
— Следвайте този мотор. Ако е възможно, без шофьорът му да разбере какво правим. Ако трябва, ще летим по-нависоко.
Хеликоптерът се издигна малко. Пилотът умело следеше целта. Туийд не отделяше очи от бинокъла. Заплетената мрежа на улиците на града го изумяваше. Бранд се провираше с лекота през лабиринта, но сякаш не следваше определена посока. Изведнъж на Туийд му хрумна, че Бранд вероятно претърсва града. Кого ли се надяваше да открие? Няколко минути по-късно видя втория мотоциклетист. Караше в друга част на Аркашон. Туийд задържа погледа си върху него. Човекът зави в една алея, спря и завъртя кормилото. От начина, по който свали каската си и изпъна врат, Туийд се досети, че е спрял да отдъхне. В град като Аркашон моторът беше удобно превозно средство, но бе странно да засечеш два в такъв малък интервал от време. Туийд отново фокусира бинокъла, докато мотоциклетистът обтягаше схванатите си мускули. Пред очите на англичанина се избистри лице, познато от снимките, доставени от Лазал. Лицето на майор Леми.
Пилотът изслуша новите нареждания на Туийд и пое курс покрай източния и южния бряг на пристанището. Градът бе останал назад, а пред тях, до самия ръб на водата, се простираха блатата. Туийд забеляза, че по пътищата във вътрешността бяха поставени военни патрули. Дьо Форж владееше пристанището.
Притисна бинокъла към очите си и видя дървения хелинг приспособлението за спускане на лодките във водата. Зад него бяха спрели камиони с маскировъчни мрежи. Туийд се смръщи и огледа целия район. Патрулите охраняваха абсолютно всички пътища.
Поклати глава, свали бинокъла и нареди на пилота да кацне незабавно на острова.
— Видяхте ли нещо, сър? — запита Хамилтън.
— Да. Огледах внимателно полето на предстоящите действия.
Когато Туийд слезе по стълбата на хеликоптера, на брега измъкваха една лодка. Англичанинът бързаше. Строен мъж, облечен в работен комбинезон на телефонен техник, се приближи към него:
— Добре дошъл на Птичия остров — каза Лазал.
Още докато си стискаха ръцете, Туийд сподели онова, което занимаваше ума му. Той разказа сбито за хелинга през блатата, за чакащите военни камиони, за патрулите и контролните пунктове.
— Хамилтън — помощникът ми тук — продължи той — посети Дънуич, преди да се срещнем на Хийтроу на път за Париж. Имаше мъгла и той още не е видял „Стоманеният лешояд“. Убеден съм, че след броени часове този бързоходен кораб ще пристигне тук, за да достави оръжие на Дьо Форж. Ще бъде през нощта или на разсъмване.
— Няма да е през нощта — каза Лазал. — Влизането в пристанището е трудно. Шкиперът ще има нужда от дневна светлина. Проблемът е, че целият район гъмжи от хора на Дьо Форж.
— Тогава „Стоманеният лешояд“ няма да акостира никога. Свържи се с Навар. Това е в негова власт…
— Кое?
— Официалното предупреждение, че около Аркашон има останали мини от Втората световна война и че никой не трябва да приближава брега на по-малко от десет мили.
— Това ще спре ли Доулиш?
— Едва ли, доколкото го познавам. Ще помисли, че е блъф. Затова се разпоредете да спуснат със самолет истински морски мини. Знам, че разполагате с онзи вид, който излъчва непрекъснат радиосигнал — така ще е лесно да ги приберете след това.
— Така е. Безмилостен си… — отбеляза с усмивка Лазал.
— И генерал Дьо Форж е такъв. Вече познавам врага. Ще ми се да го срещна лице в лице.
— Може и да го уредим някак…
— Е, дано. Виждам, че имаш друга лодка, скрита в храстите. Мога ли да я използвам до Аркашон?
— На всичкото отгоре си и наблюдателен — отново се усмихна Лазал. — Лодката трябваше да е скрита. Както и да е, от въздуха не могат да я забележат.
— Къде са Пола, Нюмън и останалите?
Лазал му разказа за преживяванията им в Ланд, за това, че са се върнали оттам и че са се преместили от „Атлантик“ в апартамента на Изабел Томас. Туийд поклати глава:
— Тази така наречена безопасна квартира може лесно да бъде разкрита. Трябва веднага да се махнат оттам. Но къде да идат?
— Мога да помогна — увери го Лазал. — Наел съм голямата моторна яхта „Ураган“…
— Подхожда на това, което се задава.
— Закотвена е в края на пристанището далеч от останалите кораби. — Докато говореше, Лазал извади карта и отбеляза с кръстче едно място. — Това е щабът на моите хора, които работят в града. Далече е и от контролните пунктове на военните. Ще има достатъчно място за всички ви.
— Тогава бързо ме откарайте до брега.
Нюмън току-що се беше прибрал в апартамента на Изабел. Бе обикалял с реното из Аркашон, но реши да не рискува излишно и паркира колата в една тиха странична уличка. Прекалено дълго бяха използвали само този автомобил.
Туийд пристигна малко след него с колелото, което Лазал бе избрал измежду няколкото, скрити в храстите на острова. Французинът беше отбелязал и адреса на Изабел върху картата.
— Никой не забелязва велосипедистите — му бе казал той.
Туийд натисна звънеца на входната врата. Минута по-късно едра жена с клюнест нос и любопитни очи му отвори.
— До първия етаж съм — обясни той на френски.
— Не му стига на това момиче — измърмори злобно жената. — Вече има петима горе. Предполагам, че ще се справи и с вас.
— Бихте ли повторили?
Тя повехна под ледения му поглед. Туийд избута с презрение пищните й форми навътре и се затича по стълбите. Отвори му Нюмън. Погледна го изненадано.
— Всички трябва да изчезнете оттук — обяви Туийд, без да се церемони, веднага щом влезе в стаята. —
