Територията, която сам определи. Учението трябваше да бъде ограничено южно от Шатору. А това тук е шосе Н20. Как, за бога, ще разчисти магистралата, за да даде път на тази армия от стомана?
— Не се съмнявам, че ще намери начин — отвърна Роузуотър. — А какво правеше Бранд в Аркашон? Чакаше „Стоманеният лешояд“?
— Да. Но може и да е имал и друга цел. Още не сме свършили с него.
Марлър седеше зад пилота на хеликоптера, полетял на юг над шосе Н20. Беше късно следобед и сноп слънчева светлина пробиваше облаците и се спускаше към земята като мощен лъч от прожектор.
— Ето ги, идват — каза пилотът на френски.
— Да освободят Париж — отвърна мрачно Марлър на същия език.
Хванал се с една ръка за облегалката на пилота, с другата вдигна бинокъла си. Група мотоциклетисти беше спряла на едно кръстовище. Зад тях войници сваляха от цивилен камион пътни табели. Марлър прочете:
„Заобиколете! Главният път е затворен! Военни маневри!“
— Дьо Форж превзема шосе Н20. Дано скоро видим и самия него.
— Копелето върви право към Париж…
Пилотът продължи да лети ниско. Марлър наблюдаваше слънчевата светлина. Скоро щеше да падне здрач, а после мрак. Което значеше, че изпълнението на мисията му може да се окаже невъзможно. Вдигна бинокъла. Видя група мотористи, понесли се по магистралата пред танковете. С широко разкрачени крака и подпрян, за да не падне, Марлър нагласи отново фокуса. Не можа да повярва на очите си. В купола на танка, който водеше колоната, стоеше изправената фигура на генерал Дьо Форж. Марлър внимателно огледа местността. На изток от пътя се издигаше ниско хълмче. Пресметна наум разстоянието.
— Можеш ли да кацнеш на онзи плосък хълм? — попита той пилота по микрофона в шлема си.
— Мястото е идеално.
— Не изключвай двигателя…
Машината се спусна в дъга настрани от магистралата. Щом докосна върха, Марлър, вече свалил шлема, грабна калъфа, блъсна вратата и скочи на тревата, приведен под въртящата се перка. Изтича до една стърчаща от земята скала, залегна, измъкна карабината, постави оптическия мерник, опря оръжието върху камъка и нагласи фокуса, щом генералският танк се появи върху кръстчето.
Дьо Форж имаше силно развит инстинкт за опасността. Той видя кацането на вертолета. Извърна се и махна уверено на танковете, идващи отзад. После даде заповед на мерача:
— На хълма на изток току-що кацна хеликоптер. Стреляй по него веднага щом си готов.
Със светкавична скорост компютърът направи изчисления на посоката и траекторията. Огромното дуло се извъртя на 90 градуса, после започна да се спуска, за да улови точно целта.
Марлър дръпна спусъка две секунди преди оръдието да изстреля снаряда и да пръсне хеликоптера на парчета. Куршумът „дум-дум“ отнесе предната част от черепа на Дьо Форж. Тялото му се свлече върху екипажа отдолу, разплисквайки кръв в очите на мерача, който механично натисна копчето.
Снарядът прелетя на около 50 метра над вертолета и падна в една ферма. Уби фермера, жена му и трите деца, които бяха седнали да вечерят.
Марлър се прицели отново и стреля три пъти над главите на вцепенените мотоциклетисти. Те наскачаха от седалките, грабнаха автоматите и започнаха да стрелят по хеликоптера, който стремително се заиздига нагоре.
В танка цареше паника. Дьо Форж представляваше ужасна гледка проснат върху екипажа и още бълващ кръв. Петте танка зад тях не знаеха, че генералът е мъртъв. Те се подчиниха на последното му махване и продължиха напред. Веригите им дрънчаха и стържеха по настилката.
Точно пред тях имаше малка горичка, а сред дърветата шофьори на бензиновози бяха хванали маркучите от цистерните на паркираните камиони и изливаха бензина по магистралата. Течността вече бе образувала малко езеро. Един фермер държеше сноп горяща слама. Той хвърли факлата и петролното езеро пламна. Огнената завеса погълна петте танка, които се движеха най-отпред.
Объркване и хаос! Въртящи се танкове, които се блъскаха един в друг в отчаяното си бягство от огнената стена. Два от тях обърнаха назад и с тътен минаха от двете страни на машината на мъртвия Дьо Форж. Удариха се челно трите танка, които се движеха нагоре по шосето. След миг цялата колона спря на пътя. Армия без командир, без заповеди, без цел.
Пламъците обхващаха полетата и подпалваха просмуканите с бензин купи сено. Хеликоптерът, отнасящ Марлър в Париж, се бе превърнал в малка точка в сивия здрач на свечеряването.
58.
Бяха изминали двадесет и пет часа и сега всички се бяха събрали в кабинета на Навар в Министерството на вътрешните работи. Навар заговори:
— Оправяме се бързо с кашата. Както сте разбрали от заглавията в сутрешните вестници, генерал Шарл дьо Форж е умрял трагично по време на учение, за което сам е настоявал да бъде използвано бойно въоръжение. Никога не ще узнаем кой го е застрелял по случайност в суматохата на шосе Н20.
— Някой от неговите хора? — предположи Марлоу.
— Такова е общото мнение. После една голяма цистерна бензин се преобърнала, а горивото пламнало. Истинска трагедия.
— Така е — отвърна Лазал с безизразно лице.
— Военното учение беше прекратено. Всички подразделения са върнати в казармите. За онова тайнствено гробище, което Нюмън откри в Ланд, няма да има съобщения.
— Че то си е просто подробност — каза Нюмън доста злобничко.
— Дьо Форж е обявил всички убити за дезертьори. Няма смисъл да разстройваме близките. Те бездруго очакват най-лошото — отбеляза Навар с типичния галски реализъм. — А записите за телевизията на двамата свидетели Мартина и Моше Щайн никога няма да бъдат излъчени. Касетите бяха унищожени. Старата дама Мартина изглежда вече доволна, след като чу за смъртта на Дьо Форж. А Моше Щайн е човек философ.
— И разгромът на „Сигфрид“ приключи — каза Кулман. — С което май приключва всичко.
Тук се намеси Туийд:
— Остава да заловим Калмар.
— А откъде да започнем? — попита Роузуотър. — Нямаме никакъв ключ към самоличността му.
— Не съм сигурен — рече Туийд. — Обадих се на Джим Коркорън — шефа на охраната на летище „Хийтроу“. Докладва ми, че е видял майор Леми да пристига с директен полет от Бордо. Коркорън го проследил, записал и номера на наетата кола. Аз се обадих във фирмата — Леми е тръгнал към Олдбърг.
— Искам да се върна там — каза Пола.
— Твърде опасно е — възпротиви се Туийд. — Звъннах и в „Гренвил Грейндж“. Познайте кой вдигна. Бранд. И той се е върнал в района на Олдбърг.
— Полага ми се отпуск — настоя Пола. — Така че ще отида там. Искам да успокоя духа на Карин…
— Идеята ти не ми харесва — каза Нюмън.
— Не държа някой да идва с мен. Това е частно пътуване.
— Какво е положението в Южна Франция? — смени темата Туийд.
— Дадохме на Дюбоа две възможности — обясни Навар. — Първата е да разпусне зловещата си расистка организация „За Франция“. Второто е да отиде на съд за държавна измяна като член на „Черният кръг“. Беше му напомнено, че гласът му е записан на онази касета. Познайте коя от двете възможности избра.
— Първата, разбира се — отговори Нюмън. — Тая гнида с лекьосана вратовръзка няма капка смелост.
— Позна. Съгласи се да разпусне партията си. Ще се върне към стария си занаят — зарзаватчия в Прованс. Ще продава гнили плодове на безумни цени. Без водач расистите са безвредни.
— А ние трябва да се върнем в Лондон — каза Туийд.
— Значи мога да посетя отново Олдбърг — отдъхна си Пола.
