Беше късен следобед, декемврийски следобед, когато Пола застана до прозореца на спалнята в хотел „Браднъл“ в Олдбърг. Валма от сиви облаци нахлуваха от североизток. Прииждаха огромни вълни, разбиваха се в стената на брега и хвърляха пяната си чак до прозореца й. Бе малко по-студено от деня на отчаяното бягство през блатата с Карин, но атмосферата си оставаше същата. Беше време да излезе за разходката си, преди да се е стъмнило съвсем.
Прегледа съдържанието на чантата, стегна колана на шлифера, уви шал около главата си и излезе от стаята. Долу нямаше никой. Усмихна се на момичето на рецепцията, изтича по стълбите към входа, сви наляво и се запъти към настръхналите от студа блата.
Пресече пустия обществен паркинг и обувките й застъргаха по чакъла на пътя, водещ към бреговите укрепления. Все още работеха по тях. В момента на обекта нямаше никой — строителите си бяха отишли вкъщи. Мина покрай постройката за лодки на яхтклуба „Слодън“ и зави надолу по стръмната тревясала пътечка към блатата.
Светлината чезнеше по-бързо, отколкото бе очаквала. Хвана се, че мисли за Калмар, звяра, удушил злощастната Карин. Струваше й се, че е станало преди сто години. Земята беше по-мека от последния път, когато бе предприела същата разходка. Стигна там, където пътеката се разклоняваше: наляво — обратно към пътя, и надясно — по стръмното към дигата, от която се виждаше пристанът за яхтите.
Пола пое надясно и тръгна по тясната криволичеща пътека, която следваше ръба на дигата. Започваше приливът. Вълните нахлуваха нагоре по тесния канал, който тръгваше от морето тридесет километра по на юг и вървеше успоредно на брега, чак дотук. Тогава чу стъпките. Тежки, уверени, те бързо я застигаха.
Туийд паркира форда до стената на хотела. Изскочи, заключи колата и хукна към входа. Насред стълбите се спъна и силно изруга. Продължи да ги изкачва, влачейки се нагоре по парапета, когато момичето се появи на рецепцията:
— Има ли ви нещо, сър? О, мистър Туийд, това сте вие.
— Изкълчих си проклетия глезен. Извинете. В хотела ли е мис Пола Грей?
— Току-що излезе — тръгна на разходка из блатата.
— Не сама, надявам се?
— Нямаше никой с нея.
Откъм бара се появи Виктор Роузуотър. Погледна Туийд, когато той рухна в едно кресло с изпружен десен крак и странно извит глезен.
— Какво става? — запита Роузуотър. — Пола се обади в апартамента ми в града да каже, че идва тук. Пита ме дали бих искал да й правя компания.
— И защо не й правите?
— Защото не знаех, че е пристигнала. Чаках я в бара.
— Робърт Нюмън няма ли го? — попита Туийд момичето. Изглеждаше раздразнителен. — Каза ми, че идва насам.
— Пристигна по-рано, сър. Канеше се да отскочи до „Гренвил Грейндж“.
— О, не! — Туийд погледна към Роузуотър. — Той е убеден, че Калмар се е върнал в Олдбърг. Трябва да е отишъл в имението, за да се позанимае с Бранд. Ще види обаче, че Бранд го няма.
— Това пък откъде му хрумна на Нюмън?
— Майор Леми и Бранд са тук, в Олдбърг. А сега Пола е тръгнала да се шляе из тези блата. Много ме притеснява. Сама. Те е в голяма опасност. И всичко, което мога да направя в момента, е да излазя няколко крачки.
— Ще отида да я намеря — каза Роузуотър и снижи глас. — Взел съм служебния си револвер.
— Тогава защо губите време, по дяволите!? — Туийд погледна момичето. — Можете ли да кажете кога излезе Пола Грей?
— Преди около петнадесет минути.
— Тръгвам да я догоня. Вие се грижете за глезена си.
Преди Туийд да успее да отговори, капитанът беше изхвърчал по стълбите, загърнат в шлифера си.
— Тя наистина ли е в опасност? — попита момичето. — Сещам се за това, което се случи преди време в блатата…
— И аз. Моля се на Бога Роузуотър да стигне навреме.
Пола можеше да чуе плисъка на прииждащата към дигата вода. Прииждаше като след порой. Яхтите, привързани за буйовете, се поклащаха от прилива и мачтите им се люлееха напред-назад. Обърна се веднага, щом чу стъпките. Беше Виктор Роузуотър.
— Слава богу, че си ти. Чудех се кой ли може да бъде. Чувствах, че трябва да дойда и да погледна за последно мястото, където е умряла Карин. Нещо като поклонение, както казах в Париж.
Роузуотър сплете пръстите на ръцете си, пъхнати в ръкавици. Той погледна към кея, където една яхта, покрита със синя мушама за през зимата, се приближаваше бързо, носена от прилива. Явно се бе освободила от буя и сега плуваше през тръстиките близо до дигата.
— Туийд пристигна в „Браднъл“. Страшно се безпокои, че си тук сама — каза той.
Пола бръкна с едната си ръка в чантата и му се усмихна.
— Но за теб е добре, нали. Калмар?
— Какви ги приказваш, по дяволите! — отвърна грубо Роузуотър.
— Трябваше да се сетя много по-рано. Спомняш ли си онази нощ, когато дойдохме повторно тук с Нюмън — по твое настояване? Каза, че се страхуваш да не би полицията да е пропуснала някоя улика. Щом отминахме сградата на яхтклуба, ти попита „Сега накъде?“. Правеше се, че не знаеш пътя. После стигнахме там, където пътеката се разклонява. Едната върви обратно към пътя, а другата се изкачва на дигата. Тогава аз се подхлъзнах. Ти вървеше отпред. Без да се замисляш, ми помогна да се изкача на дигата. Едва скоро разбрах какво всъщност означаваше това. Ти си знаел къде е открито тялото на Карин.
— А ти, скъпа, си прекалено умна, за да живееш дълго. Тъй или иначе се боях, че си ме видяла от върха на дървото как удуших оная тъпа кучка.
— Тъпа кучка? Карин ти беше жена…
— Да, но започна да ми омръзва. Както и ти…
— И Джийн Буржойн ми беше приятелка. Ти, мръснико, я удуши. Ти я уби.
— Да, срещу дебела пачка пари. Чиста работа — онзи навес за лодки край Аркашон беше идеален за целта. Свърших работата и се изметох, преди да дойдете вие.
— Безчувствено копеле! Господ знае какво още си извършил.
— Организирах „Сигфрид“ в Германия. Като офицер от разузнаването, за когото се предполага, че работи срещу ИРА, имах нужните контакти. Получих друга добра сума. Сега остана само ти. Не е ли ирония на съдбата? Да умреш там, където умря приятелката ти Карин. Може би това ще те утеши…
Пристъпи към нея. Пола беше измъкнала наполовина автоматичния броунинг от чантата си, когато той сграбчи дясната й китка с желязна хватка и я изви. Оръжието падна на пътеката. Ръцете му се стрелнаха към шията й и палците притиснаха гръкляна.
— Няма да се измъкнеш — изрече хрипливо тя.
— Защо не? Туийд подозира двама в района. Лукавия майор Леми и онзи дебелак Бранд. Кажи сбогом, Пола…
Палците се впиха в гръкляна й. Тя се опита да го ритне в слабините, но високата фигура, изправена над нея, се извъртя настрани. Коляното й удари с все сила крака му. Образът му започна да се замъглява.
Мушамата на вече доближилата се яхта бе отметната встрани. Нюмън изскочи и се втурна през тинята и туфите трева нагоре към дигата. Сграбчи Роузуотър за косата и рязко дръпна главата му. Калмар изръмжа, пусна Пола и се извърна. Двамата мъже се вкопчиха един в друг, загубиха равновесие и се затъркаляха надолу по дигата към отломките от лодката, в която бе намерено тялото на мъртвата Карин. Нюмън усети пръсти върху шията си, но използва раменете си като лост, за да се измъкне изпод Роузуотър, и успя да застане върху му. Ръцете му сграбчиха убиеца за гърлото и натиснаха главата му под водата. Задържа така. Главата на Роузуотър се виждаше като смътен силует под повърхността. Той разтвори устата си, за да поеме въздух, докато се мъчеше да се освободи, но дробовете му поеха морска вода. Главата на Роузуотър с полепнала по черепа коса се показа на повърхността. Ужасяваща гледка. Нюмън не пускаше врага си, а ръцете му се стегнаха още повече, когато го потопи отново. Без да обръща внимание на конвулсиите на тялото, той го държеше здраво. Скоро усети как ръцете около гърлото му се отпускат и падат. Отдръпна
