своите предпазливо. Тялото остана безжизнено под водата.
Прогизнал до кости, Нюмън се изправи, олюлявайки се. От него се стичаше вода. Успя да махне едва- едва на Пола, която гледаше надолу и разтриваше с ръка гърлото си. Той се изкачи обратно на дигата, сякаш изкачваше Еверест, и застана до Пола. Тя бе вдигнала поглед към блатата.
Нюмън чу звук от приближаваща се кола. Видя машината — джип с огромни гуми подскачаше към тях, заслепявайки ги с мощните си фарове. Той прикри очите си с мокра ръка и видя трима мъже в джипа, когато спря до дигата откъм сушата. Главен инспектор Букенън, до него Туийд и сержант Уордън на волана.
— Виж… Боб — едва изрече Пола.
Сочеше от другата страна на дигата. Водите на прилива повдигаха тялото на Роузуотър. Обувките му стърчаха над повърхността. Заедно с останките от лодката то се понесе към пристана. Туийд застана първи до тях. Нямаше вид на човек с изкълчен глезен.
С дрехи, увиснали на тялото му, Нюмън разказа на тримата мъже за случилото се. Говори кратко.
— Винаги сме смятали, че Роузуотър е убиецът — каза Букенън. — Оная история с намирането на пръстена с Лотарингския кръст ни насочваше далече от него — към Франция. Уордън беше начело на екипа, който пръв претърси мястото на престъплението. Никога не биха пропуснали пръстена. Проблемът беше; че нямахме доказателства. Когато е убита съпругата, първият заподозрян е съпругът.
— Мисля, че трябва да отведем тези двамата в хотела и да ги пъхнем в гореща вана — каза Туийд. — А тялото… според мен водата ще го отнесе чак в Северно море.
Епилог
Седмица по-късно Туийд събра целия екип в кабинета си. Синините по шиите на Пола и Нюмън, които убедиха Букенън в истинността на разказа им, бяха започнали да изчезват. Марлър стоеше подпрян на стената и пушеше. Бътлър и Нийлд бяха седнали върху бюрото на Пола, а Нюмън бе заел креслото.
— Кой беше Манто? — попита Пола. — Така и не разбрах, защо имаше двама убийци.
— Нямаше — каза Туийд, облегнат назад в стола си. — Марлър беше Манто. Знаеха го само трима души: Навар, Лазал и аз…
— Но защо? — настоя Пола.
— Ако млъкнеш за малко, ще ти разкажа. Аз го измислих — част от психологическата война срещу Дьо Форж. Знаехме, че използва Калмар, и измислих друг убиец, който да го изведе от равновесие. Бертие беше дал на Лазал директните телефони на Леми и Дьо Форж. Елементарно, нали?
— Елементарно? Но нали се смяташе, че Манто е предизвикал катастрофата на влака, убийството на президента и министър-председателя? Неговият знак — пелерината — беше намерен в едно съседно село. Наметалото беше намерено и близо до префектурата на Париж, когато убиха префекта. Имаше и трета — при навеса за лодки, където беше удушена Джийн Буржойн. Марлър не би могъл да знае предварително за тези убийства.
— Така е — усмихна се Туийд. — Преди да се появи на сцената Манто, Лазал купи от един шивач на театрални костюми в Париж няколко пелерини. Те бяха раздадени на доверени офицери на DST. Едната бе набутана в кофата за боклук близо до мястото на парижкия инцидент. Между другото, префектът на столицата си е жив и здрав. Замина под чуждо име на отдавна заплануваната си почивка на остров Мартиника. Официалната версия е, че наскоро се е възстановил от раната и е поел задълженията си. Наметалото в селото бе открито часове след трагедията с влака. Достатъчно време, за да го изпратим с вертолет до Лион. Агентите на Лазал подкупиха един местен старец да каже на пресата, че е видял мъж с наметало на виадукта. Друга пелерина беше изпратена в Аркашон. Марлър в ролята на Манто звънеше непрекъснато на Дьо Форж и си искаше хонорара. Когато получи голямата сума пари, взехме от парижката банка швейцарски франкове — е, една част с поредни номера, а другата — фалшиви, заловени при акция на полицията преди месец. Марлър върна парите, за да обърка още повече Дьо Форж.
— А кой всъщност уби Дьо Форж?
— Скъпа — провлачи Марлър, — не четеш ли вестници? Случаен куршум в суматохата след инцидента с преобръщането на бензиновоза.
— Наистина ли?
Марлър й кимна с усмивка.
— Бертие, агентът на Лазал в щаба на Дьо Форж, изигра особено важна роля — продължи Туийд. — С помощта на подслушвателно устройство той е следил от съседния кабинет разговорите на Леми с Калмар. Включително и новите обекти — така узнахме, че ти си сред тях.
— Ужасно — каза Пола. — За известно време Роузуотър ми харесваше.
— Поради което — продължи Туийд. — Бътлър и Нийлд бяха плътно до теб. С нареждане никога да не те оставят сама.
— Кога заподозряхте Роузуотър? — попита тя.
— От самото начало ми се виждаше странен. Спомни си, когато се срещнахме с него в хотел „Драй Кьониг“ в Базел. Гледаше доста похотливо една хубава жена в ресторанта. За да се мотивира, предположи, че го шпионира. Сигурен съм, че докато Карин е работила за Кулман, е започнала да подозира собствения си съпруг. Той е разбрал и я е удушил край блатата край Олдбърг. От това, което ти е казал, става ясно, че е искал тъй или иначе да се отърве от нея, за да не му пречи да се вживее в ролята си на Казанова.
— Истински злодей. И какво — само това ли? Погледнал друга жена?
— Има и още. Нюмън се сети пръв. Спомни си нощта, когато двамата с него и Роузуотър ходихте до блатата. Нюмън видял как капитанът без колебание ти помогнал да се качиш на дигата, след като си се подхлъзнала. А Роузуотър не би трябвало да знае мястото, където е била убита Карин. От този момент ти бе под охрана. Следващото нещо, което насочи вниманието ми към него, беше едно съобщение от Кулман. Той ми каза, че информаторът му Хелмут Шнайдер му изпратил през Висбаден списък с адресите на базите на „Сигфрид“ в Германия. И нито дума от Роузуотър, въпреки че Шнайдер съобщил адресите първо на него. По-късно ти ми каза, че на излизане от един ресторант в Аркашон след вечерята с Роузуотър той ти предложил да се поразходите с колата му.
— Така е — съгласи се Пола. — Благодаря на Бога, че Бътлър ме спря.
— Надолу по улицата било паркирано червено порше. Роузуотър не се доближил до него, когато Бътлър се присъединил към вас. След като сте тръгнали, Нийлд спрял колата и казал, че се връща да потърси портфейла си — бил го изпуснал някъде…
— Спомням си…
— Нийлд отишъл до ъгъла и видял Роузуотър да се качва в поршето. Кой е този капитан от разузнаването, който може да си позволи порше? Имаше и други необичайни съвпадения.
— Намериха ли тялото му? — попита Пола.
— Не, което бе добре дошло за Министерството на отбраната. Представи си скандала, който можеше да последва. Току-що в Германия го обявиха за безследно изчезнал. Вероятно тялото му се намира на дъното на Северно море.
— Рискувахте много — обади се Марлър, — като използвахте Пола за примамка.
— Аз сама се съгласих — потвърди Пола. — Настоях за това, когато разбрах кой е Калмар. Голяма глупачка бях. Но Туийд, Бътлър и Нийлд бяха скрити зад дигата, в случай че Нюмън не успееше. — Тя погледна Туийд. — Но как Доулиш е успявал да прекарва незабелязано ракетите?
— Ти веднъж ми подсказа отговора, но си спомних за това едва когато наблюдавах влизането на „Стоманеният лешояд“ в Аркашон. В началото, когато описваше гмуркането си с Карин при Дънуич ти каза, че си видяла нещо приличащо на голям бял кит. Необичайно за тази част на света.
— Тогава какво е било?
— Един от онези огромни пластмасови контейнери, които пълнят с допълнително количество петрол и ги влачат на повърхността зад танкерите. Приличат на гигантски наденици. Доулиш беше хитър. Предполагам, че е внасял ракетите от завод в чужбина, хвърлял е котва в морето край Дънуич, а после е складирал контейнерите с ракетите в потъналото селище. Оттук и интересът му към подводните изследвания. После „лешоядът“ можел спокойно да отплува към Харуич.
— Значи всичко е наред?
