Пола.
— Пристигна куриерът на Лазал със снимките, за които го бяхте помолили. Остави ги и веднага тръгна към летище „Хийтроу“, за да хване самолета за Париж.
— Е?
Нюмън седеше във фотьойла до бюрото на Туийд, а Пола се бе настанила на страничната облегалка. Както обикновено Марлър стоеше прав, подпрял се на стената. Моника донесе един плик и го остави пред Туийд със самодоволна усмивка.
— Това ще ви заинтригува.
— Надявам се.
Туийд извади лъскавите фотографии. Подреди ги върху бюрото. От всяка имаше по три екземпляра. С ясния си почерк Лазал беше написал на гърбовете им имена. Жозет дьо Форж. Самият Дьо Форж. Майор Леми. Лейтенант Бертие. Джийн Буржойн.
Туийд даде по една от всичките три снимки на Пола и Нюмън. Започна внимателно да разглежда тези, които останаха пред него. После погледна към Моника. Тя седеше зад бюрото си и го наблюдаваше с очакване. Туийд продължи да изучава фотографиите, но след малко ги остави и се пресегна за лупата. Вдигна поглед към останалите:
— Знаех си, че съм виждал и преди този пръстен. Той вдигна снимката, която бе разглеждал последна. В Париж бе забелязал пръстена без лупа. Туийд държеше снимката на началника на разузнаването на Дьо Форж майор Леми.
— Е — каза Нюмън след кратко мълчание, — значи открихме Калмар, убиеца. Много добре.
— Не е сигурно — предупреди го Туийд.
— Но вече имаме доказателство — протестира Нюмън. — Неговият пръстен бе намерен под лодката, където е убита Карин.
— А как си представяш човек като майор Леми да долети тук, да отседне някъде и да има възможността да убие Карин? Не забравяй работата му, опасността да бъде разпознат в Англия. Освен това някой от вас знае ли дали той говори английски?
— Може и да говори. Може да е успял да пристигне и да си отиде незабелязано.
— „Може“ не е достатъчно — отсече Туийд. — Всичко това остава просто една възможност — засега нищо повече.
— Видя ми се доста противен, когато се срещнахме — каза Нюмън и отново потъна в мълчание.
— Забравяш някои предишни събития — загадъчно произнесе Туийд. Вдигна лист хартия, изпълнен с почерка на Моника. — Но ето едно истинско доказателство, което ще е много интересно.
— Кой от двата намери под лодката Роузуотър? Пола ги разгледа внимателно. Сложи ги поотделно на средния си пръст. И двата бяха прекалено широки, за да се задържат. Объркана ги погледна втори път, поклати глава и вдигна поглед към Туийд:
— Не разбирам. Те са идентични.
— Не съвсем. От вътрешната страна на единия има малка драскотина. Той е оригиналният. В лабораторията работиха тридесет и шест часа без прекъсване, за да създадат близнака. Длъжен съм да предам оригинала на главен инспектор Букенън, но исках да имам копие. Ако открием пръста, на който е стоял този пръстен, може би ще сме открили нашия убиец.
— Защо „може би“? — рязко попита Нюмън.
— Защото още нямаме неопровержими доказателства. Също както не можем да приемем за сигурна връзката на Доулиш с Дьо Форж. Имаме нужда от непоклатими улики, при това ни трябват спешно. Ето защо мисля, Марлър, че се налага да заминеш за Франция с онази специална мисия, която вече ти описах. — Той вдигна ръка и огледа публиката. — Не, само аз и Марлър знаем за това.
— А сега най-важното — за пръв път се намеси в разговора Марлър. — Трябва да проуча фабриката в гората край пътя за Ортфорд…
— А аз отивам с него — каза твърдо Нюмън.
— Нищо подобно — отвърна му Марлър.
— Я стига — намеси се Туийд. — И двамата едва оцеляхте при предишната си разходка из онази местност. Без спорове. Ще разгледате фабриката заедно. Въоръжени. После, Боб, ще насочим вниманието си към Франция, ще организираме една голяма експедиция, за да разберем какво в действителност е намислил Дьо Форж и към какво се стреми „Сигфрид“ в Германия. Ще бъде опасно.
— А моята лисица? — попита Нюмън.
— Изпратихме я на най-добрия ветеринарен лекар в страната — Робълс. Преди няколко часа. Дадох им и ключовете от колата ти, защото Робълс искаше да изследва и багажника. Нека сега се разделим на малки групи и отидем да обядваме. Възможно е да имаме нови сведения за развоя на нещата, когато се върнем…
В момента, в който Туийд отново влезе в кабинета си с Пола, Нюмън и Марлър, той разбра, че Моника е развълнувана. Секретарката го изчака да съблече палтото си и да седне зад бюрото. Навън суровият хапещ вятър носеше ситните капки на ледения ноемврийски дъжд.
— Вече знаем как е умряла лисицата. Готови ли сте?
— И още как.
— Робълс се е обадил на Моника с предварителните резултати, докато ни нямаше. Предполага, че лисицата е убита от някакъв вид нервнопаралитичен газ, примесен с дима от хеликоптера.
— Нервнопаралитичен газ? — Марлър сепнато излезе от обичайното си безпристрастие. — Значи малко да бяхме вдишали от този дим и…
— Щяхте да сте мъртви като лисицата — довърши Туийд. — Отровен газ. Това наистина е зловещо.
— А моите разследвания — намеси се Моника — разкриха факта, че химическите заводи „Доулиш“ имат свръх секретна лаборатория в индустриалния комплекс на пътя за Ортфорд.
— Робълс — продължи Туийд — ще пренесе трупа с хладилен камион в „Портън Даун“ — военното химическо предприятие. Там работи негов приятел. След анализа ще може да ни каже точно типа газ, който са използвали.
— Най-добре да се върнем веднага в Сафък — Марлър и аз. Време е да огледаме по-отблизо природозащитните дейности на Доулиш — предложи Нюмън.
— Съгласен съм. Колкото по-скоро — толкова по-добре, защото Марлър трябва да иде във Франция. Но бъдете изключително предпазливи.
— Вече знаем, че насреща ни не стоят малки котенца — отвърна Нюмън и излезе заедно с Марлър от стаята.
Телефонът иззвъня. Туийд остави Моника да го вдигне. Тя каза на някого да изчака една секунда и кимна към апарата на Туийд:
— Лазал звъни от Париж. Иска спешно да говори с вас.
— Нови неприятности ли, Рене? Не, линията не се подслушва…
— Обади ми се префектът на Бордо — човек, на когото мога да разчитам — подчерта Лазал. — Приел анонимно обаждане — предполага, че е била жена. Съобщила му адреса на някакъв жилищен блок в Бордо. Казала му, че там ще намерят двама фалшиви агенти на секретните служби, свързани с убийството на Анри Бейл — вашия сътрудник, открит на гара „Сен Жан“. Той лично отишъл на адреса. Между другото жената казала, че ще намерят мъжете в безсъзнание. И ги намерили. Само че мъртви. И двамата.
— Как са умрели?
— Явно е трудно да се прецени. И двамата са паднали в стълбищната шахта от втория етаж. Хората му открили следи от кръв по касата на вратата на апартамента, в който живеят Изабел Томас и майка й. Жените са изчезнали. Но описанията на двамата съвпадат с това, което очевидците в бар „Маями“ казаха за мъжете, отвели Бейл след малко упражнения с китките му. Отлитам за Бордо — ще говоря с генерал Дьо Форж. С това ще го пораздрусам, ще разлюлея кафеза му. Прекалено дълго прави необезпокояван каквото си знае…
— Внимавай — предупреди го Туийд. — Няма да ходиш сам, нали?
— Съвсем сам — той замълча. — Или пък с охрана. Не съм решил.
— Още нещо, преди да тръгнеш. Знаеш ли дали майор Леми говори английски?
— Знае езика ви като роден англичанин.
