В тесния кабинет Лазал затвори телефона и погледна часовника. Имаше среща с Навар — министъра на вътрешните работи. Навлече палтото и шапката си — навън се сипеше суграшица, — напусна сградата и тръгна по „Рю дю Фобург Сент Оноре“, като сви вдясно, отдалечавайки се от Елисейския дворец.
Обикновено спокоен и тих, но упорит, Лазал крачеше бързо, с мрачно изражение на лицето. Пред входа на министерството на площад „Бово“ очакваше да бъде пропуснат веднага от охраната, която добре го познаваше. Един от войниците препречи пътя му.
— Документите, господине.
— Сякаш не ме познавате…
— Такива са заповедите, господине. Документите, ако обичате. Лазал извади специалния пропуск и го подаде на постовия. След като го прегледа, войникът му го върна и освободи пътя с отдаване на чест.
„Значи Навар е засилил мерките за сигурност — помисли си Лазал, докато прекосяваше обширния двор пред сградата на министерството. — Това е добре.“
Кабинетът на министъра се намираше на първия етаж с изглед към двора. Когато Лазал влезе, човекът вътре се изправи зад бюрото. Пиер Навар беше ниска, набита и тъмнокоса личност с гъсти вежди и нетърпелив поглед. Бе роден в Лотарингия, също като генерал Дьо Форж. Здрависа се с началника на секретните служби, покани го да седне и придърпа един стол близо до този на Лазал, хванал някакъв документ в ръката си. Подаде го на Лазал и той бързо го прочете. В края на писмото Навар бе поставил подписа си — уверен и бърз.
— Ще свърши добра работа, господин министър.
— Време е да притиснем този мръсник — каза с омраза Навар.
— Кога летите за Бордо?
— След час…
— Докладвайте ми за резултатите. Ще остана да работя до малко по-късно…
„Малко по-късно.“ Фразата звучеше в главата на Лазал, докато бързо крачеше назад към кабинета си. Навар беше известен с часовете неуморна работа — понякога по осемнадесет на ден. Лазал влезе в стаята, обади се на някакъв номер в Бордо, даде нарежданията си и се затича към колата, която го чакаше в двора, за да го закара до летището.
При пристигането му на аерогарата в Бордо под смръщеното небе на късния следобед го посрещна офицер на тайните служби, който го заведе до брониран ситроен. Лазал скочи вътре, последван от офицера. Шофьорът вече бе запалил двигателя и колата бързо напусна района на летището. Лазал се обърна към офицера, седнал до него на задната седалка:
— Къде са останалите?
— Групата е събрана и скрита в полето край щаба на Трети корпус. Генерал Дьо Форж ви очаква да отидете сам, нали?
— Да. Но той не е единственият тактик във Франция…
В откритата местност далеч от Бордо шофьорът намали и спря до портала в стената, оградила нивата встрани от пътя. Човек в син шлифер отвори вратите, вдигна в знак ръката си, а после махна на ситроена да продължи напред. Колата отново се понесе по правия път, а Лазал погледна в огледалото. Следваше ги конвой от осем коли, пълни с въоръжени хора на DST. Зад тях се движеха моторите на CRS, а ездачите им бяха облечени в черни кожени якета и въоръжени с автомати, преметнати на гърбовете им. Дългият конвой спря пред входа на Трети корпус.
Навъсен униформен лейтенант се приближи до ситроена. Лазал натисна бутона, който сваляше стъклото на вратата. Не искаше да губи времето си и заговори пръв:
— Отваряй проклетата врата! — той показа служебната си карта. — Лазал от DST, Париж. Генерал Дьо Форж ме очаква. Рано сутринта се обадих на майор Леми.
— Трябваше да дойдете сам…
— Не спори с мен! Отваряй вратата!
— Ще се наложи да доведа майор Леми…
— Има на разположение две минути, за да дойде тук. Две минути, казах. Действай, човече. Май тук сте забравили какво значи дисциплина…
След една минута някаква кола спря от вътрешната страна на портала. Показа се майор Леми, който излезе през малката вратичка отстрани. Погледна към безкрайния конвой на пътя.
— Каква е онази бяла кола?
— Линейка. Генерал Дьо Форж ме очаква, тъй че отворете вратите или ще мина през тях.
Леми вдигна поглед към четиримата мотористи, които бяха спрели до ситроена. Носеха черни шлемове и го наблюдаваха зад тъмните им стъкла, зловещо скрили лицата им.
— Щом настоявате… Но това е военен корпус…
— Не съм си и помислял, че е почивна станция — прекъсна го Лазал. — Вратите…
— Може да влезе само вашата кола.
— Значи останалите ще разбият портала и ще ме последват. Разпоредете се…
Лазал отново натисна бутона и стъклото се вдигна под носа на Леми. Той се обърна, кимна с глава и вратите се отвориха. Майорът се затича към колата си, скочи вътре и поведе кавалкадата към щаба на генерал Дьо Форж. Плътно една зад друга, машините на Лазал преминаха портала. Движеха се по дълга бетонна алея с едноетажни военни постройки от двете страни. Лазал забеляза, че на пресечките, в началото на всяка странична алея, бе поставен по един огромен танк с ниско свалено дуло. От куполите на танковете ги наблюдаваха командирите им. Дьо Форж демонстрираше силата си.
Колата на Леми най-накрая спря пред една сграда, която с нищо не се различаваше от останалите. Лазал изскочи навън, стиснал куфарчето си. Не го бе пускал от излитането от Париж. Леми го придружи и го въведе в просторна стая, чийто паркет блестеше като огледало. В далечния й край чакаше генерал Дьо Форж, седнал зад огромно бюро.
Леми стегнато тръгна напред, а Лазал го последва бавно, като с любопитство оглеждаше кабинета. На дясната стена висеше голямо знаме с извезан Лотарингски кръст — символът на Дьо Гол, когато създаде „Свободна Франция“ през Втората световна война.
— Добре дошли в щаба на Трети корпус — каза с твърд глас Дьо Форж, без да става от мястото си.
Лазал седна с лице към генерала на стол с твърда облегалка, поставен от другата страна на писалището. От Дьо Форж го делеше плотът, широк някъде около декар. Никакви документи по него. Телефони с различни цветове. И една попивателна, облечена в кожа.
— Тоя трябва ли да остане? — Лазал кимна към Леми, сякаш говореше за талисмана на войската.
Майорът, застанал изправен с ръце на гърба, се стегна още повече. Погледна към господаря си.
— Според обичая тук — информира го Дьо Форж, — майор Леми присъства дори на срещи от второстепенно значение.
Лазал кимна, без да обръща внимание на обидата. Отвори куфарчето си, извади сгънат лист хартия и го постави в скута си. Погледна Дьо Форж в очите, а изражението му не издаваше никакви емоции. Но гласът му изплющя като камшик.
— Тук съм по изключително важен въпрос. И нека ви припомня, че според конституцията военните са изцяло подчинени — служители — на цивилната власт. Тази власт представлявам аз. Искам да сме съвсем наясно по това, преди да продължа.
— Продължавайте тогава — каза Дьо Форж с каменно лице.
— Имаме няколко — по-точно многобройни — случаи на неупълномощени лица, които се представят за офицери на секретните служби. Мисля, че не е необходимо да ви обяснявам колко сериозно престъпление е това.
— Нямам представа за какво говорите, по дяволите.
— След една минутка всичко ще ви се изясни. Отвън имам двама такива мъже — фалшиви служители на DST. — Лазал се изправи. — Бихте ли ме придружили?
— Защо?
— Защото ви заповядвам, генерале!
— Нямате право да ми заповядвате нищо! — изрева с властния си глас Дьо Форж.
Лазал не му отговори. Наведе се напред и му подаде сгънатия лист. Дьо Форж погледна към Леми, после към Лазал, който хладно го фиксираше с очи. Генералът бавно разгъна листа. Погледът му се спря на
