щампата в горния край на писмото и той разбра, че е написано лично от министъра на вътрешните работи. Прочете съдържанието: „Ще окажете пълно съдействие на моя емисар Рене Лазал от Дирекцията за надзор на териториите. Ще изпълните всяко негово изискване. Той разполага с неограничени пълномощия.“
— Сега вероятно ще дойдете с мен отвън — тихо каза Лазал. Тръгна към вратата по-бързо, отколкото на влизане. Спря се насред стаята и се обърна. Дьо Форж го следваше, а ботушите му блестяха по-силно от паркета. Леми стоеше до бюрото.
— Майор Леми — извика Дьо Форж, — вие също ще дойдете.
Лазал продължи до вратата, отвори я и погледна навън.
Заповедите му бяха изпълнени. Придружаващите коли и неговият ситроен бяха спрели в края на сградата. Линейката беше паркирана със задните врати към входа. До тях стояха двама мъже в бели престилки. Лазал се дръпна встрани и зачака.
Дьо Форж излезе от кабинета си, закова се на място и огледа дългата редица автомобили и мотори. Тънките му устни се стиснаха.
— Това е нахлуване…
— Можете да го наречете и така — съгласи се Лазал. — Офицери от DST, истински, всички въоръжени. И хора на CRS — също въоръжени, както виждате.
— Това е възмутително…
— Бих казал предохранително — кротко отвърна Лазал.
— Какво целите с цялата тази наглост? — Видя, че някои от войниците са се спрели и наблюдават спектакъла. Обърна се към Леми: — Майоре, изпратете тези хора на тренировъчния участък. Да преминат трасето с препятствия в пълен боен ред.
— Това може да почака — каза твърдо Лазал. — На майор Леми вероятно също ще му бъде интересно да види това.
Той кимна на мъжете в белите престилки и слезе по стълбите, последван от Дьо Форж и Леми. Мъжете отвориха задните врати на линейката. Леден полъх повя отвътре. Дьо Форж и Леми погледнаха в задното отделение на колата. На дъното бяха поставени два големи метални сандъка. Белите престилки отвориха единия и се дръпнаха встрани. Лазал направи знак с ръка:
— Казах ви, че водя двама души, които са се представяли за агенти на тайните служби в Бордо.
Отвориха и другия сандък. Под капаците лежаха два трупа, полупокрити с чаршафи. Дървени трупчета подпираха главите им. От подвижната морга на вълни продължаваше да излиза леден въздух.
— Тези мъже са мъртви — избухна Дьо Форж.
— Колко сте наблюдателен. Те са войници — вероятно от Трети корпус, щом са намерени в Бордо.
— Колко сте сигурен — с презрение отвърна Дьо Форж.
— О, документите им наистина липсваха, освен подправените карти от DST. Носеха цивилно облекло, но бяха забравили една подробност. Бельото им е от това, което се раздава само на военните. Проверено е със сигурност.
Дьо Форж погледна Леми. Шефът на разузнаването се приближи до труповете. После се обърна кръгом и докладва на генерала.
— Познавам и двамата, сър. Дезертьори са — изчезнаха от частите си преди седмици.
Леми умееше да мисли бързо. Лазал го поздрави наум. Но нямаше намерение да го остави да се измъкне лесно.
— Обявени ли са официално за дезертьори?
— Майор Леми — намеси се Дьо Форж, схванал ситуацията, — донесете двете досиета, за да ги покажем на господина от Париж.
Той влезе в сградата, а Леми бързо се отдалечи към ъгъла и се скри от погледите им. Лазал кимна с глава, преди да последва Дьо Форж. Мъжете в престилки покриха с капаците зловещия товар — черепите на телата бяха обезобразени.
— Тези мъже бяха замесени в брутално убийство — каза Лазал, докато чакаха Леми. Той крачеше пред бюрото, а Дьо Форж бе седнал на стола си. Движенията на Лазал го дразнеха, но той остана неподвижен като статуя.
— Дезертьорите са боклук — рече най-накрая.
— Ако двамата са били дезертьори — Лазал внимателно произнесе тази фраза, — някой по-умен им е давал заповеди…
Млъкна, когато Леми влезе, подмина го и отиде до бюрото с папка в ръка. Остави я пред генерала.
— Редниците Жиле и Ферон. Дезертирали преди пет седмици. Оттогава никой не ги е виждал.
— Заповядайте — Дьо Форж посочи двата листа, които бе прочел. Дори и не понечи да ги подаде на Лазал. Началникът на DST бързо се пресегна, грабна документите и се взря в тях.
— Това е наша собственост — предупреди го Дьо Форж.
Лазал държеше листовете срещу светлината. Разгледа под различни ъгли всеки от тях. После ги пъхна в куфарчето и го затвори.
— Трябва ли да ви напомням, че разследвам убийство? Тези документи представляват важни веществени доказателства. Ще бъдат анализирани със спектроскоп, за да се провери дали не са, както подозирам, изфабрикувани през последните пет минути.
— Намекът ви ме отвращава — изстреля Леми.
— Всичко е част от работата ми. Цивилната власт има предимство пред военната — той се изправи. — Благодаря за съдействието. Пак ще ви навестя…
Дьо Форж изчака, докато шумът от отдалечаващия се конвой заглъхне. Тогава нареди на Леми.
— Организирай наистина свирепи бунтове в Лион. Трябва да побързаме.
20.
Когато отвори вратата на апартамента си на „Берисфърд Роуд“ в Саут Кен, Нюмън чу, че телефонът звъни. Затича се, сигурен, че ще спре в момента, в който стигне апарата в просторния хол. Вдигна слушалката и съобщи номера, но не и името си. Беше Туийд.
— Боб, помислих си, че трябва да знаеш това. Лазал ми се обади от Бордо. Открили са двамата фалшиви тайни агенти, отвели Френсис Кари от бар „Маями“, в апартамента на майката на Изабел Томас…
— Какво значи „открили“?
— Задръж нетърпението си. Не съм свършил. Неизвестна личност — вероятно жена — се обадила на префекта на Бордо, за да съобщи местонахождението на мъжете. Казала, че са в безсъзнание. В шахтата на стълбището. Полицията ги открила. Мъртви.
— Господи! Как са умрели?
— Това е любопитно. Никой не е сигурен. Паднали са от площадката на втория етаж, черепите им са разбити. Мислиш ли, че може да го е направила Изабел?
— Не умишлено. Струва ми се невероятно да се е справила и с двамата, въпреки че е изключително силна. Всеки ден плува в някакъв клуб. Значи Лазал се е обадил от Бордо?
— Да. Отишъл със самолет. Решил да действа дръзко. Уредил среща с Дьо Форж, закарал телата с една линейка и му ги показал. Вече знаел, че са войници, защото бельото им било армейско. Винаги нещо се недоглежда. Дьо Форж е побеснял.
— Това добре ли е?
— Може да провокира грешен ход от негова страна. Точно от това имаме нужда — да се издаде. Бедата е там, че не знаем какъв ще бъде този ход. Сега трябва да вървя. Скоро ли тръгвате към Сафък?
— Чакам Марлър. Трябва да дойде след около половин час.
— Не се увличайте…
Нюмън едва бе затворил, когато телефонът отново звънна. Марлър? Да го предупреди, че ще закъснее? Вдигна слушалката и отново каза само номера.
— Боб, ти си, нали? Познах те по гласа.
Изабел. Забързана. Каза й да говори по-бавно.
— Сега страшно ще се разсърдиш. Постъпих глупаво, като не се вслушах в предупреждението ти…
