контролна кула. Само хангар и хале за поддръжка. Самолетът спря пред хангара и двигателите угаснаха.
Отпред беше паркиран блестящ нов „Рейндж Роувър“. Шофьорът стоеше до джипа, скръстил ръце. Беше местен човек, изпратен от сенатор Ханк Кларк, човека, който бе осигурил средствата за изграждането на самолетната писта.
Люкът се отвори. Слязоха мъж и жена в официални костюми. И двамата бяха около трийсетгодишни и носеха лаптопите си в черни кожени чанти през рамо. Още не бяха стъпили на пистата, когато извадиха мобилните си телефони. Нетърпеливо зачакаха да установят връзка с най-близкия орбитален комуникационен спътник. След миг от самолета излезе и трети човек. Той не беше с костюм.
Марк Елис остана за миг изпъчен на вратата и огледа сцената през слънчевите си очила „Рево“. Имаше добре оформена и поддържана тъмна брада, която прикриваше белезите от акне. Беше облечен в скъпи дрехи с марката „Томи Бахама“. Копринени бежови панталони, копринена риза с къси ръкави с тропическа шарка и син блейзър. Заедно с обувките този тоалет струваше близо хиляда долара. Личната му гардеробиерка от Семи Вали го беше купила в комплект. Всеки месец му носеше купища дрехи, от които да си избере. Той никога не си направи труда да прегледа сметката за цялото удоволствие или да попита дали предлаганите му образци са в продажба. Обикновено изслушваше предложенията на жената и цялата работа свършваше за петнайсетина минути. После тя подреждаше избраното в дрешника на огромната му спалня с площ над сто квадратни метра. Сам по себе си дрешникът може и да изглеждаше малко големичък, но в сравнение с площта на цялата къща — 3 240 квадратни метра — размерите му бяха напълно прилични.
Марк Елис беше милиардер. Списание „Форчън“ бе оценило състоянието му на двайсет и един милиарда долара. След започналия спад в Интернет-бизнеса сумата се беше стопила наполовина и това го побъркваше. Скорошното изтъняване на портфейла му беше причината за това посещение на малкия остров. Елис беше един от големите играчи в Силициевата долина, но за разлика от другите не правеше нищо, за да запази първенството си. Не разработваше ново компютърно оборудване, софтуер или суперсъвременни технологии. Марк Елис беше професионален комарджия. Спекулациите бяха неговата стихия. Той залагаше на компании, предимно на нови, за които никой не беше чувал. Вече към петдесетгодишен, Елис беше в играта от двайсет и осем годишна възраст. Свръхуверен в себе си и понякога готов да се състезава със съперниците и конкурентите си до смърт, той работеше неуморно с часове и изискваше от хората около него да работят още повече. Марк Елис имаше избухлив нрав и нищо не можеше да го предизвика така бързо, както провалът. Провалът за него означаваше загуба на пари, а той мразеше да губи. И тази омраза бе по-силна дори от любовта му към парите.
Напоследък имаше много провали и Елис буквално откачаше. Оставяше се да бъде движен от гнева, вместо от разума. Но поне разбираше какъв е проблемът. И къде е решението.
Елис поглади брадата си и се запъти към роувъра. Въпреки репутацията си на хазартен играч той не беше ходил на конни състезания, нито пък бе влизал в казино повече от десет години. Не обичаше залаганията и не обичаше да играе по правилата. На Марк Елис просто не му харесваше да играе по правилата на другите. Независимо дали става дума за Католическата църква, Комисията по ценни книжа и борси, данъчните служби или правителството и властта като цяло. Марк Елис, родом от Бъфало, Ню Йорк, син на стоманолеяр, смяташе, че правилата са създадени само за да не дават възможност на човек да се издигне. За да контролират масите. От най-ранна възраст той осъзна това и си постави за лична цел в живота никога да не живее по техните правила.
Сенатор Ханк Кларк беше едър мъж. Зад гърба му го наричаха Джон Уейн. Имаше внушително туловище, наперена походка и най-важното — дарбата да кара хората да се чувстват важни в компанията му. Не че Ханк Кларк беше алтруист. Съвсем не. Но не искаше да си създава врагове. Съзнаваше, че неговите интереси ще бъдат задоволени най-добре, ако другите го смятат за приятел. Той в края на краищата беше политик. Като един добре обучен убиец той знаеше, че е много по-лесно да прережеш гърлото на някой, ако той ти позволи да се приближиш достатъчно до него. Ето защо в постоянно разделения на противоборстващи лагери Вашингтон сенаторът-републиканец от Аризона беше един от малцината политици, който действително можеше да упражнява властта си. Кларк нямаше публични врагове, не печелеше такива и в личния си живот. Беше от онези хора, които се харесват, и използваше това свое предимство, за да открива слабите страни на хората. Сенатор Хенри Томас Кларк беше наистина опасен човек.
Кларк се усмихна. Добре се беше представил. Частното му имение на острова си имаше собствена лагуна и над двеста декара пространство с буйна тропическа растителност. Имението се състоеше от постройка за охраната, къща за гости, която гледаше към лагуната, и просторна основна къща с внушителна гледка към океана. Всичките три сгради бяха в средиземноморски стил. Кларк стоеше на терасата на основната къща. Десет метра под него вълните се разбиваха о скалите. Приведен над водата, той приличаше на капитан на мостика на кораб. Яркото оранжево слънце постепенно се скриваше зад хоризонта. Отиваше си още един ден в Рая. Беше стигнал от мизерната си каравана до Сената на Съединените щати. Кларк отново се усмихна, отпи от питието си и си каза: „Само в Америка едно хлапе може да израсне в бедност, с родители пияници, и да стане мултимилионер и сенатор.“ Не минаваше и ден, без да си повтори колко далеч е стигнал и колко по-далеч възнамерява тепърва да стигне.
Баща му беше жалък неудачник в пълния смисъл на думата. До такава степен, че си пръсна мозъка, когато Ханк Кларк беше още момче. Преживяното в детството постоянно му напомняше колко лош може да бъде животът. Без баща, с майка, която се напиваше всеки ден, с жилище — каравана. За щастие родителите му му бяха завещали ценно наследство — лош пример и силен удар. Бейзболът беше пропускът му за Държавния университет на Аризона. След университета Кларк се занимава с търговия и строителство на недвижими имоти. Не без негова помощ се разви и разхубави малкото предградие на Финикс, наречено Скотсдейл. Оттук нататък животът на Кларк беше поредица от успехи. На трийсет вече беше спечелил първия си милион. На трийсет и пет беше осигурил старините си и реши да влезе в политиката. Изкара един мандат в американската Камара на представителите и после дойде редът му и в Сената, където работеше и в момента, в средата на четвъртия си мандат. За повечето хора това щеше да е предостатъчно, но не и за Ханк Кларк. Имаше още една работа, която искаше да свърши.
За нещастие в момента няколко души във Вашингтон не желаеха да сътрудничат. Затова, даваше си сметка Кларк, Марк Елис беше решил да го посети неочаквано на малкия остров. Кларк беше богат човек, но нямаше намерение да се отказва от спечелените с труд пари. Затова му трябваха Елис и неговите хора. Те разполагаха със сериозни средства. Бяха не просто някакви си милионери, а милиардери, и не се притесняваха да се лишат от някой друг милиард, за да получат достъп до властта и ценна информация.
Кларк въздъхна и поклати глава. Замисли се за дългия път, който му предстоеше да извърви. Информация — ето за какво беше цялата бъркотия. Знанието наистина беше сила и власт, а хора като Елис разбираха, че Кларк може да им помогне да се сдобият със знанието, което им трябваше, за да умножат милиардите си и да опазят царствата си. Дори и на фона на прибоя Кларк чу как Елис влезе в къщата. Кларк и Елис споделяха силна жажда за власт и това беше единственото общо между тях. Кларк беше спокоен и разсъдлив, Елис беше избухлив и непредсказуем. Запазена марка на милиардера беше да изтощава противника си, като многократно го атакува фронтално. Никакви трикове, никакви преструвки. Просто те налагаше, докато се предадеш. На Кларк това му се стори много интересно. Той беше истински тактик и често се наслаждаваше, като изпреварваше с няколко хода хора като Елис. Но тази вечер, в топлия карибски въздух, той би предпочел прохладните напитки, едно леко хапване и гладката кожа на някоя млада жена, докарана му специално от Маями.
Елис изскочи на терасата и закрачи като средновековен пратеник, който бърза да съобщи на краля лоши вести. Изглеждаше съвсем не на място в тази спокойна атмосфера. Сенаторът се постара да скрие раздразнението си.
Нямаше никакви поздрави, нито коментар за времето или залеза. Елис хвърли на малката масичка от ковано желязо един брой на „Сан Франциско Кроникъл“ и закова поглед в сенатора.
— За какво е всичко това, дяволите да го вземат?
— Добър вечер, Марк. Как мина полетът ти?
