самоличността си.
— Значи мислиш, че Кенеди има същия безкомпромисен и жесток характер като покойния й шеф?
— Не съм казвал, че беше жесток и безкомпромисен. Томас Стансфийлд не беше жесток човек. Просто беше много пресметлив. Ако някой се опиташе да навреди на тази страна, на Управлението или лично на него — Кларк поклати глава, — неминуемо се прощаваше с живота.
— Не отговори на въпроса ми. — Елис не криеше раздразнението си. — Кенеди способна ли е да убие?
— Не съм сигурен, но определено не искам да го проверявам на практика.
Милиардерът затъпка с крака по земята като буен кон.
— Мама му стара, мен също ме убиват! Капиталът ми е спаднал с четирийсет процента! Броят на инвеститорите ми се е свил с над петдесет процента! Пазарът и без това е в достатъчно лошо състояние, но е абсолютно неприемливо да бъда със завързани очи. Прекалено много пари харча за проклетия „Ешелон“! — Елис забучи пръст в гърдите си и извика: — Искам да си върна инвестициите!
Кларк понечи да каже на Елис да се успокои, но се отказа. Милиардерът в момента бе извън контрол. „Ешелон“ бе свръхсекретната програма, започната от Агенцията за национална сигурност още през седемдесетте. С помощта на наземни станции, разположени по цялото земно кълбо, и космически спътници агенцията получи възможност да прехваща телекси, факсове и телефонни разговори. Използвайки суперкомпютри и високоусъвършенстван софтуер за разпознаване на гласове, АНС можеше да „прецежда“ милиони разговори всеки ден и да извади тези, които я интересуваха. Някъде по върховете някои умници бяха решили да подслушват чуждестранните компании, преки конкуренти на американските. Информацията после се продаваше срещу тлъста цена на дадена американска телекомуникационна компания, която се конкурираше с френска такава. „Ешелон“ продължи да се развива и през деветдесетте. Разтревожени от повсеместното разпространение по света на американски технологии, супершпионите от АНС започнаха да следят и комуникациите на фирмите от Силициевата долина. Сенатор Кларк, като председател на Сенатската работна комисия по разузнаването, си каза, че трябва да провери какво са открили те. Информацията, с която той разполагаше, беше много ценна за хора като Марк Елис. Кой работеше и върху какво? Колко близо беше дадена фирма до изваждането на готовия продукт на пазара? Кой искаше да го купи и за кого? Елис беше изградил империята си върху информацията. Кларк беше помогнал за създаването на чудовището и сега беше принуден да се изправи срещу него.
— Нямам вина, че закриха „Ешелон“ — каза тихо.
— Е, трябваше да убиете оная кучка, когато нададе вой в пресата.
„Кучката“, която Елис имаше предвид, беше служителка на АНС, прослушала прекалено много прехванати телефонни разговори и решила, че не е хубаво така американското правителство да шпионира собствения си народ.
— Марк, ние не убиваме хората, когато се свържат с пресата. Би изглеждало доста зловещо.
— Не ме поучавай. Винаги има начин.
— И ние ги опитахме всичките. Направихме така, че да изглежда като абсолютно побъркана. Ти не си в затвора; аз не съм… никой не е в затвора. Срещу никого не са повдигнати никакви обвинения, Марк. Бих казал, че свършихме доста добра работа, като успяхме да предотвратим надвисналата над нас катастрофа.
— Това в момента е катастрофа! — прекъсна го Елис. — Не чуваш ли какво ти говоря? Капиталът ми е намален с четирийсет процента. Клиентите ми понасят убийствени загуби и заплашват да си тръгнат.
Кларк си пое дъх и постави длан на рамото на събеседника си. Поведе го към терасата.
— След две години капиталът ти ще бъде възстановен. След десет години ще се е удвоил. Сега всички понасяме убийствени загуби.
— Аз не съм всички — изстена отчаяно Елис. — Искам си отново „Ешелон“. Искам директор на ЦРУ, който ще играе по моите правила. Трябва ми тази информация.
— Марк, ще ти намеря необходимата ти информация. Обещавам ти.
— Ами Кенеди? Нали каза, че нямаме никакъв шанс да я контролираме?
— Казах, че ще бъде трудно, не невъзможно. — Докато още стискаше за рамото Елис, Кларк погледна към хоризонта над океана и се замисли за възможно решение. Номерът бе да намерят някой друг да свърши мръсната работа. Той отново трябваше да остане над всичко. Да остане близо до президента и да поддържа неговата привидна увереност. И когато всичко се нагласи идеално, той ще удари.
ГЛАВА 2
Мич Рап се събуди по корем. Протегна ръка към Анна, но нея я нямаше в леглото. Не му се ставаше и затова просто остана да лежи така, мислейки си колко е уморен. Лявото му рамо още го наболяваше и беше схванато. Искаше му се това да се дължи на изкълчването от студентските му години, когато беше играл лакрос в отбора на Университета в Сиракюз, но си даваше сметка, че причината е много по-сериозна. Беше раняван от огнестрелно оръжие. Бе едва на трийсет и две, а се чувстваше изтощен и стар. Борбата срещу тероризма — неговата „професия“, го изпиваше напълно.
Имаше дни, в които Рап се питаше дали е постигнал нещо. В края на краищата лудите още бяха на свобода и заплашваха да нанесат апокалиптичен удар върху Америка. В редките мигове на самосъжаление си мислеше, че всичко е било напразно. Но дълбоко в себе си съзнаваше, че е предизвикал огромна промяна. Не си правеше труда да брои колко хора е убил. Поради очевидната причина, че предпочиташе да не знае. А и понеже нямаше как да бъде уточнен броят. Автоматите и експлозивите, неподбиращите инструменти на войната, правеха преброяването невъзможно, но убитите бяха много.
Може би сто, и то само онези, загинали пряко от неговата ръка. Ако сложеше в сметката случаите, при които беше водил в акции Специалните части, или случаите, в които беше „осветявал“ целите на американските бомбардировачи, които пускаха бомбите с лазерно насочване, броят автоматично се удвояваше и дори утрояваше.
Онези дни вече бяха в миналото. Или поне се надяваше да е така. Нямаше да е лесно да се оттегли. Беше изключително добър в занаята си. Говореше перфектно арабски, френски и италиански. Притежаваше добри аналитични способности и организационни умения. Но със или без тези качества той си беше професионален убиец. Но беше професионалният убиец на Америка. Беше острието на американското копие, човекът, който изпълняваше задачите на място, като пренасяше бойните действия на терена на врага. Мич Рап беше войникът на предната линия в пълния смисъл на думата. В ерата на бомбите с лазерно насочване, крилатите ракети и хирургичните въздушни удари той беше неврохирургът, който оперираше в страни като Иран и Ирак в продължение на месеци. И без никаква помощ от страна на господарите си във Вашингтон. Той предпазливо издебваше плячката си, приближаваше се до нея и когато настъпеше подходящият момент, я ликвидираше. И малцина подозираха за съществуването му. Екип „Орион“ и неговите членове бяха една от най-ревниво пазените тайни във Вашингтон. По-малко от десет души знаеха дори само името на това звено.
Рап си даваше сметка, че във Вашингтон има хора, които, ако разберат какво е вършил през последните десет години, ще откачат. И прекрасно разбираше сериозността на проблема. Бог му бе свидетел, беше виждал злоупотреби с властта, но нямаше нищо общо с тях. Нито Кенеди. Определено законов контрол беше необходим, но необходими бяха и „черните“ операции. Политиците са си политици. Доказали са, че не могат да пазят тайна. Това беше преобладаващото мнение на служителите от разузнаването и военните във Вашингтон, докато от другата страна на барикадата политиците гледаха на хората от ЦРУ и Пентагона като на шайка ненормални каубои, които трябва да се държат изкъсо, за да не се изпозастрелят.
Донякъде Рап беше съгласен и с двете страни. И едните, и другите можеха да бъдат винени за много неща. Управлението определено беше прибягвало до някои налудничави планове без почти никакъв шанс за успех. Планове, заради които Рап оправдаваше контрола от страна на Конгреса. На Хълма бяха и онези, които нарочно разкриваха секретна информация на медиите, за да объркат политическите си врагове.
Така функционираше системата във Вашингтон, и то от доста години.
Закърмени с идеите за права и лична свобода, американците щяха да бъдат шокирани, ако разберяха с
