какво се е занимавал той. Америка нямаше смелостта да си признае какво върши Мич Рап. Секретността беше от голямо значение.
Рап стана и се доближи до прозореца. Водите на залива Чезапийк блестяха като сребърно огледало. Дърветата бяха оголели, хладното ноемврийско небе сивееше. Само по боксерки, Рап потрепери. Слезе бавно по стълбите. За десет часа имаше уговорена среща в Ленгли.
Тази среща не го изпълваше с ентусиазъм.
На първия етаж го чакаше новият му приятел — Шърли. Кучето беше изключително умно и послушно. Рап потупа Шърли по главата. Беше я взел от Дружеството за защита на животните преди няколко седмици. Тогава кучето му трябваше за прикритие при едно проникване, което му се наложи да извърши. Рап водеше живот, при който за гледане на куче и дума не можеше да става, но предстоеше всичко това да се промени. Дните на скитосване по света за него бяха свършили. Или поне така се надяваше.
Рап влезе в кухнята, където на масата седеше жената на живота му, закусваше и четеше „Уошингтън Поуст“. Той се приближи и целуна Анна по челото. Без да каже нищо, отиде направо при каната с кафе и си сипа. Без захар, сметана, само силно, ароматно кафе.
Анна Райли остави лъжицата в купата овесени ядки и вдигна блестящите си зелени очи към Рап.
— Как се чувстваш тази сутрин?
— Като парцал. — Той раздвижи рамото си.
— Какво има?
— Остарявам. Това е. — Отпи от горещата течност.
— Та ти си само на трийсет и две! — засмя се Анна.
— Но изглеждам на шейсет и три.
Райли го изгледа изпитателно. Бяха се запознали при най-странните обстоятелства, които човек може да си представи. Тогава тя не бе съзряла суровата му красота. Кожата му бе мургава, раменете — широки, мускулите — стегнати. Три зараснали огнестрелни рани — една на крака и две на корема, свидетелстваха за бурното му минало. Имаше и още една, на рамото, но тя беше покрита от плътен белег. Там лекарите бяха срязали плътта, за да стигнат до куршума, да извадят късовете счупена кост и да възстановят по оперативен път раменната му става. Освен това имаше и белег от нож от дясната си страна. А имаше и още един, с който Мич особено се гордееше. Този белег постоянно му напомняше за човека, когото се беше заклел, че ще убие, когато беше започнал бясното си пътешествие преди десет години. Той пресичаше цялата лява страна на лицето му, от ухото до брадичката. Пластичните хирурзи се бяха справили великолепно, заличавайки белега до едва видима линийка. Но по-важното беше, че онзи, който бе нанесъл раната, сега гниеше в земята.
Райли се усмихна и протегна ръце.
— А според мен изглеждаш страхотно.
— Но въпреки всичко се чувствам като парцал.
— Боже, тази сутрин си кисел. — Райли отпусна ръце. Веднага бе отгатнала какво го притеснява. — Не искаш да се срещаш с Айрини днес, нали? — Рап промърмори нещо зад чашата с кафе и Райли добави: — Така си и знаех.
— Не е заради Айрини. Нямам нищо против нея… Дори бих искал да се видя с Айрини.
— Тогава е заради Ленгли.
— Да… не знам… май че е така.
Райли се беше тревожила за това, но беше запазила емоциите за себе си. Тя беше репортерка и работата й беше да наблюдава… най-вече хората. От това, което беше наблюдавала като кореспондент на Ен Би Си от Белия дом, тя имаше сериозни съмнения дали Мич ще може бързо и безболезнено да се трансформира от таен агент под прикритие в безобиден бюрократ. Прекалено много беше свикнал да участва в престрелки и да работи сам-самичък. В Ленгли щеше да му се наложи да стане част от екип и да изпълнява заповеди. Но най-лошото беше, и Райли го съзнаваше, че трябваше да внимава какво говори. Вашингтон се славеше като град, в който хората често искат да чуят всичко друго, но не и истината.
Тя стана и го целуна по страната.
— Каквото и да решиш, мили, ще те подкрепя. Ако пожелаеш да си останеш у дома и да гледаш децата ни, според мен ще бъде чудесно.
Рап остави чашата и вдигна ръце.
— Технически фал. Никакви открити разговори за сватби или за деца, докато не позволиш да ти сложа годежния пръстен на ръката.
Райли го изгледа накриво.
— Това глупаво правило е твое, а не мое. Знаеш, че ще се оженим; аз също го знам. — Тя го ощипа и с игрива усмивка добави: — Давай да почваме шоуто.
Рап я хвана за раменете.
— Просто бях малко зает напоследък. — Той погледна към онова място в кухнята, на което само преди две седмици беше убил човек. — Искам да си изясня някои работи, преди да предприемем голямата крачка.
— Да, да, винаги има нещо — махна с ръка Райли. — Трябва да отида до Белия дом. Ще ти се обадя по-късно.
Рап я последва до вратата.
— Не ми се сърдиш, нали?
— Не — отвърна Анна. — Наистина трябва да вървя на работа, а ти — тя хвана брадичката му — трябва да се приготвиш за срещата. — Целуна го по устните. — Няма да е толкова лошо. Опитай се да отидеш там с открито съзнание. А сега вече трябва да вървя. Обади ми се и ми кажи как е минало.
— Освен ако нямаш достъп до осигурения срещу подслушване телефон на президента, ще трябва да изчакаме до довечера, за да обсъдим новото предложение за работа, което ще ми направят.
— Прав си. Винаги забравям какви параноици са твоите хора.
— Само защото се държиш като параноик…
Райли слизаше от верандата. Без да се обръща, тя извика:
— Да, знам… Знам… само защото се държиш като параноик, не означава, че не те следят.
Рап се усмихна доволно, докато гледаше как Анна отваря колата. Шърли подскачаше наоколо.
— Обичам те — извика Рап.
— Аз също те обичам. Само си облечи нещо, преди да са те видели съседите.
ГЛАВА 3
Слънцето грееше ярко през прозорците на Западното крило. Сивото небе се беше прояснило. В момента се провеждаше фотосеанс за медиите. Помощниците на президента бяха подготвили всичко необходимо, а стопанинът на Белия дом се беше съгласил да участва без недоволство, но и без голямо желание. Това беше част от работата му и той се беше научил да го търпи. Фотоапаратите го следваха навсякъде като сянката му и човек с неговото положение не можеше да стори нищо, за да го избегне. Президентът Робърт Ксавиер Хейс беше седнал в кожения си стол в средата на дълга маса, с гръб към прозорците. Столът му беше по-висок от останалите, в случай че някой забрави кой е най-важният човек в залата.
Отдясно на президента беше сенатор Мьолер, демократ и високопоставен член в Сенатската работна комисия по разузнаването. До него седеше председателят на Обединеното командване на Въоръжените сили генерал Флъд. Отляво на Хейс бяха сенатор Кларк, председателят на Сенатската работна комисия по разузнаването, и съветникът на президента по националната сигурност Майкъл Хейк. Помощници и членове на кабинета заемаха останалите столове. Двама фотографи от пресслужбата на Белия дом бясно щракаха с фотоапаратите. В същото време оператор от един тв канал снимаше срещата с видеокамера. Двама репортери надлежно чакаха прессекретарят на Белия дом да им кимне, за да започнат да задават въпросите си. Те бяха информирани накратко за целта на срещата и им бяха казали какво е разрешено и какво не.
Президентът Хейс, умерен демократ от Кълъмбъс, Охайо, познаваше двамата мъже от двете си страни
