ГЛАВА 4
Рап си взе душ и се облече. Сложи си тъмносив еднореден костюм, бяла риза и вратовръзка в бургундскочервено. Излезе от къщата малко по-рано от необходимото. Докато пътуваше по Околовръстното, от източната част на града към западната, се опитваше да си припомни още веднъж детайлите от последната си мисия. Винаги се бе чувствал сигурен, че самоличността му се пази в строга тайна. Движеше се свободно из Вашингтон, без да го е страх, че ще го разпознае някой, който може би знае, че той не се занимава само с управлението на малка компютърна консултантска фирма. Единствените хора, с които поддържаше по-постоянна връзка, бяха неколцина състезатели по триатлон, които живееха в района на Балтимор-Вашингтон. От време на време тренираха заедно, но дори и това се прекрати преди няколко години, когато Рап се оттегли от спорта.
Докато се промушваше през натовареното движение, изреждаше наум подробностите от това, което се беше случило по време на последната му мисия в Германия. Именно там всичко започна да се обърква. Само преди месец Кенеди го беше повикала да изпълни една много деликатна задача. Германският индустриалец граф Хайнрих Хагенмилер, беше уличен в продажба на заводско оборудване с двойно предназначение на иракчаните. Оборудване, което беше жизненоважно за производството на ядрени оръжия. Работата на Рап беше проста, не като тези, които беше вършил преди. Той отлетя за Германия, където се срещна с двама съпрузи, Том и Джейн Хофман. Те бяха на мястото вече седмица и провеждаха наблюдение на графа. Представящи се за агенти от федералната криминална служба на Германия, БКР, те се промъкнаха в имението на Хагенмилер по време на парти, което графът организираше. Рап влезе в къщата заедно с Джейн Хофман, а съпругът й остана да чака отвън при колата.
Всичко вървеше по план. Графът изостави за малко гостите си и отиде с тях в кабинета си. Придружаваха го неговият адвокат и бодигардът му. В това нямаше нищо изненадващо. Рап уби графа с един добре премерен изстрел от 22-калибровия пистолет със заглушител „Люгер“, а после обезвреди и адвоката и бодигарда, без да му се наложи да ги убива. Когато се обърна към Джейн, за да я помоли да сложи белезници на адвоката, с изненада видя, че срещу него е насочено дулото на нейния пистолет. И тук всичко се разби на пух и прах. Тя стреля в гърдите му два пъти, куршумите го събориха на земята. Главата му се блъсна в библиотечната стълба. После всичко потъна в мрак.
Това, което Хофманови не знаеха, беше, че той има куршумоустойчива тъкан „Кевлар“, зашита в коженото яке. Когато се събуди, след почти пет минути, Хофманови ги нямаше, бодигардът беше мъртъв, а от раната в главата на Рап се беше образувала локва кръв. Следващият ход му хрумна инстинктивно. Да отклони вниманието и да изчезне. Той подпали кабинета, заличи собствената си кръв и открадна кола от паркинга на имението. Рап никога не отиваше на мисия, без да планира в подробности маршрутите си за бягство, в случай че нещо се обърка. Опитът му си каза думата и до обяд на следващия ден, без никаква помощ от Управлението, той беше в безопасност извън Германия.
За първи път в кариерата му в борбата с тероризма той се беше сблъскал с най-мръсната страна на занаята — възможността да е станал излишен и да искат да го премахнат неговите хора. В този свят излишните обикновено ги изтриваха от сметките. Рап не можеше да се сети за нищо по-лошо, освен да е предаден или от Стансфийлд, или от Кенеди. Той им имаше доверие. Повече, отколкото на всеки друг. За щастие след завръщането си в Америка той откри, че не те са го предали. Проблемът беше друг. Изтичане на информация. Някъде, по някакъв начин, някой беше разбрал за него и му беше подготвил капан. Стансфийлд и Кенеди откриха, че човек на име Питър Камерън е наел Хофманови, за да го убият. Рап тъкмо се готвеше да се изправи лице в лице с Камерън, когато го намери мъртъв в кабинета му.
В седмиците след смъртта на Камерън те научиха някои интересни подробности за бившия служител на ЦРУ, но попаднаха в задънена улица, когато трябваше да разберат за кого е работил той. Кенеди имаше специален екип вътре в Управлението, който започна да се рови из живота на Камерън с надеждата да открие кой го е наел и защо, но Рап си даваше сметка, че не може да очаква много от тях. Камерън беше убит от човека, който го беше наел. Рап беше убеден в това.
Мич Рап поиска да излезе от играта. Повече нямаше да има никакви обекти за ликвидиране, никакви убийства. Искаше да приключи завинаги със смъртта и да се заеме със създаването на живот. Той обичаше Анна повече от всичко на света. Съдбата се беше разпоредила той да спаси живота й и двамата да се влюбят един в друг. При мисълта да я загуби или да не прекара остатъка от дните си с нея той се чувстваше отвратително, което се отразяваше на професионалния му инстинкт. Той губеше форма, беше на път да откачи. По някаква ирония сега, когато беше готов да излезе от Екип „Орион“, не можеше да го стори. Точно в този момент имаше твърде много въпроси, на които искаше да получи отговори.
Трябваше да разбере кой е наел Питър Камерън и защо. Едно беше непрекъснато да се оглежда, докато пътува из Близкия изток, съвсем друго беше да го прави тук, в Съединените щати. Нямаше да може да създаде семейство, ако се тревожеше всеки път когато излизаше от дома си, че някой ще навреди на най- любимите му същества. Не, Рап разбираше, че трябва да доведе нещата докрай. Най-вероятно до кървав край.
Когато пристигна на предния вход на ЦРУ, той вече закъсняваше с пет минути за своята среща, назначена за десет часа. Докато се приближаваше към внушителния контролно-пропускателен пункт, той остана вляво, в колоната от коли на служители от Управлението. На бариерата спря колата си и показа фалшивите си документи на човек от охраната на ЦРУ в черна униформа. Мъжът беше въоръжен с картечен пистолет МР–5, провесен на гърдите му, и голям автоматичен пистолет в найлонов кобур на бедрото. Още дузина от колегите му обикаляха по периметъра, а имаше и други зад постройката с огледално бронирано стъкло и тухли, която беше маскирана отвън да изглежда като съвсем безобиден търговски обект край магистралата. Невидимите служители вътре носеха още по-големи оръжия плюс ръчен преносим ракетен комплекс LAW 80 в случай, че някое тежко превозно средство се опита да си пробие път до сградата на ЦРУ. Управлението се отнасяше към сигурността си много сериозно.
Мъжът провери документите на Рап и му махна да кара напред.
— Приятен ден, сър.
Рап кимна и продължи с колата, минавайки покрай яркожълтите бариери против нежелани моторизирани посетители. Тежките стоманени устройства бяха проектирани да изскочат в един миг и да спрат всякакво неразрешено проникване на територията на Управлението или пък евентуален терорист-камикадзе зад волана на кола, натъпкана с експлозив. Той паркира на място, предназначено за посетители на директора, и мина през една необозначена врата в малко фоайе. Там го чакаше друг пазач, който му направи жест да се качи в асансьора. Рап влезе сам вътре и вратите се затвориха. Асансьорът го качи от подземния гараж направо на седмия етаж, където се намираше кабинетът на директора. Когато вратата се отвори, там го чакаха двама едри мъже в костюми. По-ниският изгледа Рап от главата до петите и му махна да влезе в кабинета на административната секретарка на директора.
Рап се подчини мълчаливо и пристъпи в просторния кабинет. Жената зад бюрото стана и го изненада с думите:
— Добро утро, господин Рап. Искате ли да ви донеса нещо за пиене преди срещата?
— Едно кафе няма да е зле. — Запита се как ли секретарката е узнала името му.
— Сметана или захар?
— Не, благодаря, чисто.
Тя натисна бутона на един от трите телефона и каза:
— Доктор Кенеди, господин Рап е тук за срещата ви в десет часа.
— Благодаря ти, Доти. Прати го при мен.
Доти стана иззад бюрото и наля на Рап кафе в синя фирмена чаша на Централното разузнавателно управление. После го въведе в кабинета на доктор Кенеди и затвори вратата след него.
Кенеди седеше в другия край на дългото помещение, сред купчина кутии с папки, натрупани върху конферентната маса. Рап беше идвал тук два пъти досега и се огледа, за да види какво се е променило след смъртта на Стансфийлд. Изглежда, почти всичко си беше на мястото. Фотографиите на стария шпионин и наградите му още си висяха на стената. Запита се дали това е пропуск, или Кенеди не искаше да се разделя със своя учител.
Кенеди взе сакото си от един стол и го облече. Стилният сив костюм й отиваше. На цвят бе като костюма на Рап. „Униформеното“ им облекло щеше да накара последователите на Джордж Оруел да се заядат.
