намери нищо. Що се отнасяше до това, кой беше по-свестен — Браун или Ръдин, Стивъкън не беше във възторг от никого от двамата. Професионалното му чувство и благодарността му към Кларк обаче го склониха да не изхвърля плика. Накрая, в единайсет и половина, той се обади на конгресмен Ръдин и му каза, че има нещо за него. Ръдин поиска от Стивъкън веднага да дойде при него в къщата му на Капитолия. Стивъкън отвърна, че ще го види утре в седем сутринта в „Силвър Дайнър“ на Уилсън Булевард, Арлингтън. Както и предполагаше, Ръдин поиска да се срещнат някъде по-близо до дома му. Стивъкън, окуражен от трите бири и растящото отвращение към Ръдин, повтори мястото и времето на срещата и затвори.
Той пристигна на следващата сутрин в шест и половина, с брой на „Уошингтън Поуст“ и плика в ръка. Избра ъглово сепаре и седна с лице към вратата. Беше облечен в джинси, синьо скиорско яке и бейзболна шапка с емблема на Пенсилванския университет.
Имаше само осем души, до един — по-възрастни от него с поне двайсет години. Когато се появи сервитьорката, той си поръча кафе, портокалов сок, шницел от мляно месо и палачинки с боровинково сладко.
Изпи портокаловия сок и хвърли бърз поглед на вестника. На първа страница долу се набиваше в очи едро заглавие: ИСТОРИЧЕСКОТО УТВЪРЖДАВАНЕ ЗАПОЧВА. Под него се мъдреше снимката на доктор Кенеди с вдигната дясна ръка. Статията беше доста стандартна. В нея се казваше, че Кенеди е започнала работа в ЦРУ, след като родителите й са загинали в американското посолство в Бейрут, взривено при бомбен атентат през 1983 г.? Накратко се описваше кариерата й в Управлението и се изброяваха успехите й от времето, когато беше станала директор на Центъра за борба с тероризма. Споменаваше се, че има преобладаващата подкрепа на сенатори и конгресмени, с изключение на конгресмена Ръдин от Кънектикът, председател на Комисията по разузнаването на Конгреса. За щастие обаче, посочваше се в статията, Ръдин няма глас по въпроса за нейното утвърждаване.
Шницелът и палачинките пристигнаха и той започна да се храни. Размисли и стигна до извода, че Кенеди е свестен човек. Да изгубиш родителите си заради някакъв откачен атентатор, не е никак забавно. Хвана се, че гледа плика, и пак го загложди любопитство. Мислите му бяха прекъснати от остро покашляне.
Стивъкън вдигна глава и видя Ръдин, застанал пред бара. Конгресменът пъхна големия си нос в бяла носна кърпа и се изсекна. Малцината клиенти се извърнаха като по команда да видят откъде идва този дразнещ шум. Стивъкън поклати глава. Известният политик бе подранил с десет минути и той не беше приключил с яденето си.
Ръдин го откри с поглед. Вмъкна се в сепарето, настани се неканен и разкопча ципа на пухеното си яке.
— Значи имате нещо за мен? — изстреля вместо „добро утро“.
Стивъкън пренебрегна въпроса.
— Защо мразите Айрини Кенеди?
— За какво говорите?
— Доктор Айрини Кенеди. — Стивъкън вдигна вестника и посочи фотографията. — Защо я мразите?
Конгресменът го изгледа свирепо:
— Снощи ми казахте, че имате нещо за мен. Дайте го. Аз съм зает човек.
Сервитьорката беше тръгнала към тях и Стивъкън й махна.
— Какво искате? — обърна се към събеседника си.
— Нищо!
— Глупости! — Изви глава към момичето: — Донесете му същото.
— Но аз…
Стивъкън вдигна ръка. Конгресменът млъкна ядосано. Бившият агент повтори поръчката и махна на сервитьорката да си върви.
— Не се занимавате често с такива неща, нали? — вдигна вежди към Ръдин.
— С какво да се занимавам?
— С тайни срещи. Влизате и започвате да си секнете носа, за да се обърнат всички към вас да видят кой вдига толкова гюрултия. Сядате на масата и казвате на келнерката, че не искате нищо. Че ако не искате нищо, тогава защо сте дошли? — Стивъкън изчака малко, за да види каква глупост ще му сервира Ръдин, и добави: — Това е секретна информация. — Вдигна плика. Ръдин се ококори. — Не се разсейвайте повече, ами се захващайте за работа. — Външно Стивъкън изглеждаше сериозен, но вътрешно се надсмиваше над този глупак.
Ръдин беше видял съкровището и не можеше да свали поглед от него.
— Извинявайте — измърмори и протегна ръка.
Стивъкън обаче се дръпна.
— Под масата, празноглавецо. Хората ни гледат.
— О! — Ръдин пъхна ръката си под масата.
— Още не. Първо трябва да свършим някои неща.
— Какви?
Стивъкън продължаваше да се храни невъзмутимо.
— Защо мразите Кенеди толкова много? — потрети въпроса си.
Очевидно беше, че Ръдин не иска да отговори, но също така беше очевидно, че ще трябва да лавира, за да получи това, към което се стреми.
— Тя е лъжец, а аз не обичам държавните служители да лъжат пред конгресните комисии. Много е лошо за демокрацията.
— Искате да кажете за републиката.
— Какво?
— Няма значение. — Стивъкън дояде палачинката и избърса устата си. Докато гледаше Ръдин изпод око, той взе окончателно решение как ще процедира.
— Искам да сме съвсем наясно. На мен не ми трябва това, което е в плика. Не съм гледал какво е, защото не искам да се замесвам. Записвам срещата ни като доказателство. Каквото и да сте намислили, не искам да се въвличам. Взех плика от Джонатан Браун. Ако имате някакви въпроси, обърнете се към него. — Стивъкън плъзна плика под масата и Ръдин го грабна. Облегнал се назад, бившият федерален видя как конгресменът разкъсва плика. В действителност Стивъкън не записваше нищо, но това не беше важно. Ръдин се бе хванал.
Сервитьорката донесе портокаловия сок на Ръдин и кафето.
— Яденето ви ще е готово до една минута.
Когато момичето се отдалечи, Стивъкън се изправи.
— Къде отивате? — стресна се Ръдин.
— Аз съм зает човек, Албърт, но ще държа ситуацията под око. — Агентът се отправи към изхода.
Чу, че Ръдин вика след него:
— Хей, забравихте да платите!
Усмихна се. „Не, нарочно не платих.“
ГЛАВА 36
„Мрачно“ може би беше най-подходящата дума, за да се опише настроението на Бен Фридман в момента. Току-що се беше разделил със съпругата си и пътуваше към офиса. Беше изпратил катса в Милано, за да разбере причините за изчезването на Розентал и хората му. Доверената му агентка се беше върнала. За съжаление нямаше кой знае какво да му докладва. Докато бронираният мерцедес се носеше по улиците на квартал „Рамат Авив“, Фридман гледаше към морето и се питаше как, за Бога, трима обучени агенти могат просто ей така да изчезнат вдън земя. Проблемът, и Фридман го знаеше, беше, че те не бяха изчезнали. Имаше само едно логично обяснение — Донатела ги беше убила. Това представляваше сериозен проблем за шефа на МОСАД. Трима кидони не можеха да се изпарят и никой да не пита за тях.
Мерцедесът се понесе по стръмен хълм. Морето остана зад тях. Шофьорът беше предупредил по радиостанцията за пристигането им и бариерата на входа на шестетажната бетонна сграда беше вдигната.
