Колата влезе вътре, като остави след себе си в облак прах въоръжените с узита служители на охраната.
Когато Фридман се качи в офиса си, катсата, която беше пратил в Милано, го чакаше пред вратата му. Фридман мина покрай нея, без да каже и дума, само й махна да го последва. След като влязоха вътре, Фридман затвори вратата и седна зад бюрото. Агентката не седна. Стоеше изопната пред бюрото. Фридман отвори едно чекмедже и извади цигари и запалка.
Запали цигара и предложи една на жената. Тя отказа.
— И така, Таня, какво откри?
Стойката и поведението на жената издаваха военно обучение. Беше дребна, леко мургава, без грим.
— Открих някои неща в конспиративната квартира, но иначе нямаше и следа от тях.
— А жената, която ти казах да провериш? — Фридман прокара месестата си длан по плешивата си глава.
— Обадих се в службата й и оттам ми казаха, че я няма. Реших да се отбия и лично да се уверя. Престорих се на нейна стара приятелка и казах, че минавам през Милано и съм само за един ден в града. Изиграх етюда, че съм много разочарована, и поисках да й оставя бележка. Попитах ги къде е заминала този път. Казаха ми, че не знаят. Обадила се ненадейно в петък и предупредила, че излиза за известно време в почивка.
Фридман издиша дима от цигарата и се опита да сглоби пъзела. По план Розентал трябваше да я убие в събота. Значи тя беше избягала, а Розентал, Янта и Сунберг бяха мъртви. Дяволите да я вземат, добра беше. Фридман се прокле, че не е изпратил повече хора. Или сам да се бе погрижил! Донатела щеше да му се довери. Щеше да я накара да се отпусне, да свали гарда и тогава щеше да я премахне. Проблемът беше, че много прибързано подходи към задачата. Сега трябваше да сърба надробената попара.
— Провери ли апартамента й?
— Да. Беше чисто. Нищо необичайно или странно.
Фридман помисли малко и каза:
— Добре. Благодаря ти за изпълненото.
— Няма нищо. Свободна ли съм?
— Да, но искам да държиш в тайна задачата си.
— Слушам. — Жената се обърна и излезе.
Фридман се отпусна на стола. Щеше да има официално разследване, така или иначе, и щеше да е най- добре той да го започне. Ще изкара Донатела психопатка, предала Израел. Дори ще отиде и ще се извини на ЦРУ, че Донатела е убила Питър Камерън. Можеше да каже, че тя се прекъснала връзките с МОСАД и е станала убиец на свободна практика. „Да — каза си той, — това е изходът. Смесвай факти и измислица, за да се получи правдоподобна история.“
Ако не беше в града и бе неделя, той се занимаваше с едно от двете: или играеше голф, или беше на масаж. Тъй като температурата все още беше под нулата, предпочете масажа. Когато зави по дългата автомобилна алея на клуба със своя „Ягуар ХК 8“ малко след девет часа, той забеляза трима смелчаци на игрището.
Ханк Кларк имаше два основни принципа в живота. Първият беше да не позволява на никого и на нищо да го контролира, вторият — успех на всяка цена. Можеше да приеме пуритански начин на живот и да изхвърли от бита си всички пороци, но това щеше да е прекалено лесно. Кларк беше свидетел как алкохолът съсипа майка му. Знаеше, че може да се случи на човек, на семейство, но вместо да избяга от него, беше решен да покори порока. Състезателната натура на Кларк не можеше да понася скуката, мразеше простотата и доволството. Животът беше, за да се живее, не да се пропилява, като се свиеш в ъгъла и избягваш всеки порок от страх да не те замъкне в ада.
На Кларк нещата му вървяха. Той винаги обмисляше добре действията си. Като студент беше питчър в бейзболния отбор на университета. Тогава се научи да контролира емоциите си и да предугажда ходовете на противника, научи се да мисли ясно и трезво, да финтира съперника. Беше майстор в заблудата, хората често дори не разбираха, че той е имал пръст в нерадостната им участ.
Докато лежеше по лице на масата за масаж, той се опитваше да прецени как да изиграе последните няколко хода. Беше толкова близо! Но именно тук, на този етап, ставаше трудно и хлъзгаво. Трябваше да се оставят събитията да текат по инерция. Механизмът беше задействан и шансовете бяха на негова страна. Нужно бе само Албърт Ръдин „да бутне Кенеди в трапа“. А ако съдеше по разговора си със заместник- директора Браун, скоро щеше да се чуе гласът на Ръдин. Пратката бе предадена снощи и Кларк знаеше, че Стивъкън няма да го разочарова. В момента Ръдин сигурно прелистваше с костеливите си пръсти документите и може би беше в прединфарктно състояние. Доволен от тази мисъл, Кларк започна да се унася. Звуците на водопада, пуснати за фон, се лееха плавно, Лу масажираше краката му. Животът наистина беше хубав.
Вратата се отвори с трясък.
— Ханк, тук ли си? — прогърмя гласът на Албърт Ръдин.
Кларк се стресна, изправи се на лакти и изръмжа:
— Какво, по дяволите, има?
— Ханк, трябва да говоря с теб незабавно!
— Албърт, какво става, дявол го взел?
— Трябва да говоря с теб! Насаме! Имам да ти покажа нещо важно.
— В момента ми правят масаж — изсумтя Кларк.
— Не ме интересува. — Ръдин пристъпи напред и пъхна плика под носа му.
— Албърт, каквото и да имаш за мен, може да почака, докато се облека. А сега се разкарай оттук!
Ръдин никога не беше виждал Кларк толкова ядосан. Излезе и затвори вратата след себе си. Погледна плика в ръцете си. Страшно много искаше да покаже съдържанието му на някого. Ханк Кларк беше логичен избор. Беше го търсил къде ли не през последните два часа. Обади се у дома му, в офиса му и на мобилния му телефон. В дома му никой не вдигаше, в офиса му никой не знаеше къде е, мобилният телефон бе изключен. Сети се, че може да е в клуба. Щом видя лъскавия „Ягуар“ на сенатора на паркинга пред клуба, буквално влетя вътре. Управителят му каза, че Кларк е на масаж. Без много да му мисли, Ръдин се втурна сред лабиринта от шкафчета като плъх след парче сирене.
Застанал под ярките лампи в съблекалнята, сега Ръдин разбра, че е сгрешил. Погледна часовника си. Беше 9.55 часът. Кларк нямаше да се бави още много. Сенаторът закрачи из помещението. Толкова време беше чакал да унищожи Айрини Кенеди, можеше да почака още няколко минути.
В съблекалнята имаше малко фоайе с два дивана, няколко фотьойла, телевизор и два телефона. Ръдин реши да изчака там. Минаха цели трийсет минути, преди Кларк да се появи. Косата му беше пригладена назад, беше с панталон, отворена риза и кашмирен пуловер. Ръдин скочи от фотьойла, почувствал се с цяла класа по-ниско в своите измачкани и износени дрехи.
Кларк реши да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Ръдин едва ли щеше да се промени някога.
— Да пийнем по чаша кафе — предложи сенаторът.
Ръдин поклати глава.
— Нека говорим отвън. В колата ти. — Озърна се из малкото фоайе.
Кларк разбираше параноята на Ръдин. Самият той му я беше втълпил.
— Добре.
Излязоха от клуба и тръгнаха към паркинга умълчани. Ръдин крачеше като диверсант в тила на врага.
Кларк отключи колата с дистанционното. Фаровете примигнаха. Кларк седна зад волана, а Ръдин се настани до него.
Конгресменът извади от палтото си плика.
