далечни разстояния. И само това. В гърлото й заседна буца. Обади се на служебния си номер и набързо прослуша пет съобщения, нито едно от които не беше от Мич. Тресна слушалката и тръгна към стълбите. Когато влезе в спалнята, тяхната спалня, от очите й се отрони първата сълза.
Леглото беше неоправено. Опита да си спомни дали не го бяха оставили така, когато заминаха за Италия. Не. Ясно си спомняше, че беше оправено. Грабна една от възглавниците и я запрати в стената. Беше се лъгала в него. Със сълзи на очите тя се зае да си събира багажа. Щом можеше да е толкова студен и груб след всичко, което бяха преживели заедно, тогава нека е така.
Сенатор Кларк беше в кухнята на имението си на Фоксхол Роуд във вашингтонския квартал „Уесли Хайтс“. Големият, подобен на замък дом беше цитаделата на сенатора. Предната част на сградата бе обрасла с бръшлян. Двойната външна врата беше достатъчно голяма, за да мине през нея лек автомобил. Четирите каменни комина стърчаха над наклонения керемиден покрив, по два на всеки скат. Жилището от осемстотин квадрата беше заобиколено от добре поддържан парк с площ дванайсет декара, оградени с два и половина метра висока черна ограда от ковано желязо.
В неделя прислугата почиваше и затова той сам си приготвяше закуската. След като сложи в тостера кифличка, той си наля голяма чаша прясно изстискан портокалов сок и отпи няколко глътки. После реши да се заеме с вестниците. Загърнат в тънък копринен халат, той излезе в мразовитата сутрин и измина почти шейсет метра до голямата порта на оградата, която го пазеше от нежелани посетители. Цезар и Брут, златистите ретривъри на сенатора, тръгнаха след него.
Утрото обещаваше да е добро. Двата вестника, за които беше абониран, „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“, го чакаха в найлонови пликове. Кларк се върна в къщата точно навреме, за да чуе звъна на тостера и да извади готовата кифличка. Остави вестниците на масата и взе сладкиша. Намаза го със сладко от малини и с фъстъчено масло. Всеки път в неделя беше едно и също — портокалов сок и сладкиш, а после кафе и вестниците. Ритуалите са хубаво нещо.
Съпруга номер три никога не участваше в малкия му ритуал, защото в неделя никога не ставаше преди десет. А днес се съмняваше, че ще я види до обяд. Снощи беше изпила не просто няколко чаши вино повече. Изпи няколко бутилки повече. Трябваше да вземе да поговори с нея за тази страст към алкохола. Президентската кампания щеше да е в разгара си само след година и тя не биваше да му пречи. Отхапа от сладкиша и се запита защо изобщо се е оженил за нея. За съжаление отговорът му беше известен. Беше много привлекателна, а в политиката никога не пречеше да държиш под ръка добре изглеждаща дама. Ако пиенето обаче не спре, ще трябва да измисли нещо друго. Отново го обзе мисълта да й устрои малка злополука. Така щеше да привлече съчувствието на гласоподавателите. Не, размисли Кларк, колкото и изкушаващо да беше, хората винаги хвърляха вината върху съпруга, когато станеше нещо лошо.
Той свърши със закуската и се запъти към кабинета с кафето и двата вестника. Кабинетът се намираше в южното крило на къщата и беше обзаведен в стила на неговия роден щат. Беше украсен със скъпи произведения на изкуството от Запада и антики. Над камината на два щифта беше закрепена пушка „Уинчестър“, модел 1886 г.?, калибър .45–70. Всеки път когато Кларк погледнеше към оръжието, се сещаше за Питър Камерън — човека, когото беше наел да убие Мич Рап. Всеки път когато Камерън идваше в кабинета му, той се дивеше на уникалната пушка. Беше поднесена на президента Гроувър Кливланд като сватбен подарък и беше първата от една ограничена серия. Историческото значение на униката и идеалното състояние, в което се намираше, го правеха много ценен. На самата камина, отгоре, бяха поставени две скулптури на Фредерик Ремингтън, „Ловецът на мустанги“ от едната страна и „Бизонът“ от другата. А над всичко това беше окачен един от великолепните оригинали на Албърт Бирстад, на който бяха нарисувани група индианци на коне, яздещи през прерията. Отсреща в стъклен шкаф за книги се намираше пълната колекция от първите издания на произведенията на Хемингеуй, всяка книга — с автограф от автора.
Кларк беше в необичайно приповдигнато настроение тази сутрин, и не заради червенокожите и каубоите. А защото Албърт Ръдин щеше да участва на живо в предаването „Срещи с пресата“. Кларк провери дали във видеокасетофона е заредена празна касета, след което седна в износения си кожен стол. Включи телевизора и сложи дебелия „Ню Йорк Таймс“ на табуретката за крака. До началото на предаването оставаха пет минути, затова той прегледа известната със своята либералност редакционна страница и се позабавлява с коментарите.
Предаването започна. Кларк натисна бутона за запис. Усмихна се широко, когато Тим Ръсърт обяви темите, които щяха да се разискват в следващия час. Първите му събеседници бяха председателят на Постоянната работна комисия на Конгреса по разузнаването Ръдин и конгресменът Зебърт. И двамата имаха зад гърба си над трийсетгодишна кариера като депутати във Вашингтон.
Ръсърт представи гостите си и започна:
— Господа конгресмени, тази седмица наистина е историческа за Вашингтон. За първи път в над петдесетгодишната история на Централното разузнавателно управление е посочена кандидатурата на жена, която да го оглави. Какво мислите за това?
Конгресмен Зебърт отговори пръв:
— Доктор Кенеди е повече от подходяща за поста. Тя беше много кадърна и ефективна като директор на Центъра за борба с тероризма и се ориентира добре из Ленгли. Мисля, че президентът направи много точен избор и се надявам в бъдеще да работя с доктор Кенеди като директор на ЦРУ.
Беше ред на Ръдин. Очите на водещия светнаха, на лицето му изгря широка усмивка.
Ръсърт знаеше становището на всеки политик и в деветдесет процента от случаите можеше да отгатне отговора, преди да е задал въпроса.
— Това е доста забележителна подкрепа от страна на републиканец, не мислите ли? — Добре му бе известно, че гостът му ненавижда Кенеди.
Ръдин изглеждаше, сякаш току-що е изял лимон.
— За мен няма нищо лошо жена да оглави ЦРУ и всъщност дори е време да дадем шанс на слабия пол. Бог знае само колко трилиони долари от парите на данъкоплатците са профукали мъжете, които досега ръководеха Управлението.
— Значи не сте съгласен с кандидатурата на президента?
— Не, не съм. От месеци предупреждавам Белия дом, че демократите ще съжаляват, задето са се свързали с Кенеди. — И сам си вярваше.
Из града се носеше клюката, че президентът е направил на пух и прах Ръдин заради Кенеди.
Ръсърт беше изненадан, че конгресменът от Кънектикът така открито изразява несъгласието си с позицията на Хейс.
— И защо смятате, че доктор Кенеди не е подходяща за следващ директор на Централното разузнаване? Вие май сте единственият човек в Капитолия, който оспорва кандидатурата й.
— Единственият, който публично и открито изразява несъгласието си. Поради причини, които не мога да разбера, този президент и неговата администрация ни натресоха кандидатурата, преди да проучат нещата основно.
Ръсърт се обърна към републиканеца Зебърт, за да защити президента демократ.
— Конгресмен Зебърт?
— Както вече казах, мисля, че доктор Кенеди е повече от достатъчно квалифицирана за поста и за да съм честен докрай — вече почва да ми писва от намеците и обвиненията на моя колега. Искам поне веднъж да подкрепи обвиненията си с конкретни доказателства или да остави доктор Кенеди на мира! Тази жена е дала толкова на страната си, че заслужава поне малко благодарност!
Ханк Кларк се бе изправил в стола си. Зебърт току-що беше изпратил топката към противника. Сенаторът сплете пръсти и произнесе:
— Хайде, Албърт. Сега е моментът да удариш.
Ръдин бръкна под масата и извади папка.
— Днес се чувствам малко като Уинстън Чърчил, Тим — тъжно поклати глава той.
Кларк се намръщи:
— Недей да увърташ, Албърт.
— Предупреждавах от години колегите си за това, което става в ЦРУ. Непрекъснато повтарях, че трябва
