и видя ключовете да висят на стартера.
Колата запали. Резервоарът беше почти пълен. Имаше късмет. Превключи на първа скорост, но вместо да излезе на пътя, се насочи към тревата. Премина по страничната алея към задната част на къщата. Погледна надясно, за да провери дали някой не го е забелязал. Изглежда, вниманието на всички беше привлечено от пожара. Мощните фарове осветяваха пътя на спортната кола и тя стремително се носеше по алеята. Рап боравеше малко нервно със съединителя и гумите от време на време буксуваха по мократа от росата трева.
Рап не тръгваше в акция без план за оттегляне, включително и в този случай. В мига, в който пристигна тук, започна да запаметява маршрутите за бягство. Знаеше накъде водят отбивките, къде се намират най- близките гари и летища — всичко, което можеше да му помогне да се измъкне възможно най-бързо, ако нещата се объркат. А тази вечер нещо се беше объркало страшно много. Не искаше дори да си помисля как е влязъл в капана. Удари с юмрук по кормилото и се прокле, че не е забелязал признаците за тревога, които сега бяха очевидни.
Зави по една от пътеките, които прекосяваха голямата градина в задния двор. Знаеше, че охранителните камери на покрива записват движенията му, но прогони страха. Всички щяха да бъдат заети с пожара доста дълго. Стигна до края на градината и колата набра скорост по твърдата настилка на една алея за яздене. Превключи на трета, после на четвърта скорост. Докато летеше със сто километра в час, провери километража и разстоянието, което му оставаше до първия завой.
Насочи се към малък мост над една тясна река, която отделяше поддържаната трева на имението от гората. След секунди колата прелетя по дървеното мостче, страничните огледала минаха на сантиметри от парапетите. Рап намали скоростта и се огледа за завоя, който според спътниковите фотографии трябваше да се пада отдясно. Едва зърна разклона и вече се изкачваше по малък хълм към гората.
До първия път с настилка оставаха към два километра. Рап намали газта, като си каза, че двайсет или трийсет секунди преднина ще се стопят бързо, ако се удари в някое дърво. Докато колата стремително се движеше по виещия се неравен път, Рап започна да обмисля вариантите. Дания беше на сто и шейсет километра на север, а Холандия — на същото разстояние на запад. Не гореше от желание да ходи в друга държава. Езикът и културата на северните народи не му бяха достатъчно познати, както на южните. Другият вариант беше Италия. В Милано имаше човек, който някога му беше скъп. Кенеди знаеше за нея. Знаеше за нея само, че е бивша, а може би и настояща агентка на МОСАД. Хората от този бранш никога не скъсваха напълно с професията си. Разузнавателните служби имаха начини да те принудят да работиш за тях, независимо дали го искаш, или не. Но Рап можеше да й се довери. Имаха връзка, по-силна от всякакви клетви към страни и организации. Те бяха еднакви по характер. Не можеше обаче да отиде при нея. Не и сега, когато Анна бе влязла в живота му. Ако отидеше в Милано, щеше накрая да се озове в леглото й. Милано ставаше само в краен случай.
Най-добре беше да ида във Франция. Имаше депозити в сейфове в Париж, Марсилия и Лион. Сейфове, за които никой от Управлението не знаеше. Във Франция имаше приятели, с които се беше запознал чрез консултантския си бизнес и докато участваше в състезанията по триатлон. Хора, на които можеше да се довери в един живот, който беше пазил в тайна от господарите си. Дори Кенеди не знаеше за предпазните мерки, които беше взел.
Превключи на втора и взе остър завой. Пътят продължаваше наляво и се виеше навътре в гората. Докато планираше бъдещите си действия, се замисли за Айрини Кенеди. Какво имаше в гласа й, когато говориха за последно? Дали не беше вина, че го изпраща на сигурна смърт? Поклати глава. Това беше невъзможно. Бяха като едно семейство. Кенеди нямаше да го предаде никога. Беше някой друг, но кой? Много малко хора знаеха за Екип „Орион“, а още по-малко — за неговата мисия.
Колата стигна черната асфалтова настилка. Рап се поколеба само секунда и се насочи към Хановер, далеч от Хамбург. Автомагистрала Е 4 се намираше само на около пет километра оттук. Веднъж да стъпеше на нея, щеше да стигне до града за по-малко от четирийсет минути. Оттам още час го делеше от Франкфурт. Бушуващият в имението пожар щеше да създава на хората грижи още поне час, преди да открият, че една от колите липсва. Дори тогава може би нямаше да се сетят да го търсят. Едно беше сигурно — когато германската полиция открие, че убийците са влезли в имението, като са се представили за агенти на БКР, ще пусне такава мрежа, каквато страната не е виждала от времето, преди да падне Стената. Радиокомуникациите бяха много по-бързи от колите, което означаваше, че трябва да се раздели с превозното средство, преди да стигне Франкфурт.
Колата летеше с над сто и трийсет километра в час. Рап превъзмогна болката в гърдите и пулсиращото главоболие, за да се съсредоточи върху проблема. Трябваше да изчезне. Да се махне от Германия и да открие кой, по дяволите, го е предал. Обзе го мисъл, която заплашваше да прерасне в паника. Той изруга и натисна газта до ламарината. Имаше проблем, с който трябваше да се оправя веднага. Претегли какви са рисковете, ако се обади от мобилния си телефон. Не, не ставаше, твърде опасно беше. Макар че мразеше забавянето, обаждането трябваше да почака.
6.
Анна Райли отключи външната врата на малката си къща. Денят преваляше. Доволна беше, че е излязла от града след поредната еднообразна седмица ходене след президента. Когато започна работа като кореспондент на Ен Би Си от Белия дом, тя не си представяше с колко много тичане е свързан този пост. Влезе в антрето и сложи черната си чанта на тоалетката вдясно. Прибра палтото си в дрешника. Забеляза едно от палтата на Мич, окачено на парапета, и също го прибра.
Райли се усмихна на себе си, докато се качваше по стълбите. Мич Рап беше живял сам твърде дълго. В спалнята тя пусна пътната си чанта на пода и разкопча синята си блуза. Отиде до френските прозорци, които гледаха към залива Чезапийк, и въздъхна. Никога нямаше да й омръзне тази гледка. Обожаваше къщата — тя говореше много за мъжа, в когото беше влюбена. Мъжът, с който искаше да прекара остатъка от живота си. Съблече се и свали сутиена с надеждата, че няма да й се наложи да го слага чак до понеделник сутринта. Загледа се в залива, наслаждавайки се на последните лъчи, отразени във водата. После се погледна в огледалото на гардероба. На трийсет тялото й беше дори по-красиво, отколкото, когато беше играла волейбол в Мичиганския университет. Знаеше, че до голяма степен това се дължи на диетата, изключваща мазнините, и на упражненията, които правеше три-четири пъти седмично. Но най-голяма роля имаха гените на майка й. Имаше и още нещо, което беше добавило допълнителен тонус през летните месеци. Райли сви дясната си ръка и се усмихна пред вида на бицепса. После прокара длан по твърдото като камък бедро. Като част от новото й решение да се наслаждава повече на живота през юни си беше купила водни ски. Родом от Чикаго, тя прекарваше летата си на езерото Лейк Пойгън в Уискънсин и караше водни ски от шестгодишна. Мич и Анна бяха изживели три вълшебни месеца, браздейки гладката водна повърхност на залива рано сутрин и късно вечер. Тя не познаваше друг вид физически упражнения, които до такава степен да изтощят тялото и в същото време да пробудят съзнанието.
Анна сложи ръце на кръста си и се опита да издуе корема си, доколкото позволяваше фината й конструкция. Усмихна се, когато си представи как ще изглежда бременна. Любимият й човек щеше да се върне скоро и Анна му се обаждаше всеки ден, за да го чуе. Мич многократно й беше шепнал в ухото, че иска да имат дете, а тя винаги беше отвръщала, че първо трябва да се оженят и тогава да мислят за бебе.
Райли навлече изтъркани дънки, кафяви кожени обувки и една от износените ватирани блузи на Мич. Завърза кестенявата си коса на конска опашка и слезе долу. Мич беше преустроил първия етаж. На мястото на хола имаше широко пространство, простиращо се от кухнята през трапезарията до дневната. Райли отиде в кухнята, извади бира от хладилника и се сети, че е забравила книгата си горе. Изтича, взе книгата, върна се и излезе на терасата. Постоя за миг до парапета, загледана във водата, и отпи от студената бира.
Удобно се настани във фотьойла, кръстоса крака и отвори книгата. Един неин колега я убеди да се запише в читателски клуб, когато се премести във Вашингтон. Тогава си мислеше, че идеята не е лоша. Търсеше начини да възвърне поне част от нормалния си живот след трагичните събития в Белия дом, станали през първите й дни на новата длъжност. Сега, след пет задания от клуба, мислеше, че не би издържала още една книга за жена-инвалид, чийто живот е нещастен, защото баща й не й е обръщал достатъчно внимание. Първия месец беше много интересно, втория — сравнително добре, третия —
