Основното в помещението бяха екраните за прожекции и голямата правоъгълна маса. Средата на масата беше повдигната с около метър. Отдолу бяха подредени най-различни компютърни монитори, кодирани факсове и телефони. Тук служителите на разузнаването седяха и обменяха информация със съюзниците и другите американски правителствени служби. Залата бе нещо средно между нюзрума на голяма медия и диспечерска кула за контрол на въздушния трафик.
Първият, когото Кенеди срещна, беше Том Лий, заместник-директорът на Центъра, вторият човек след нея. Лий говореше с двама от оперативните офицери, които работеха върху случая с Хагенмилер. Когато я видя, той прекъсна разговора си и тръгна към нея. На половината път посочи с глава към нейния офис. В погледа му се четеше: „Няма да повярваш какво се случи!“
Кенеди и Лий се разбираха добре. И двамата имаха уравновесени характери. Както беше обичайно за поста на заместник-директор на ЦБТ, Лий не беше на щат в ЦРУ. Той беше от ФБР. До такова новаторство беше стигнал Центърът за борба с тероризма. На Кенеди се подчиняваха федералното бюро за разследване, Тайните служби, Агенцията за национална сигурност, Агенцията за борба с наркотиците и учените от Центъра за контрол на бедствия и от института „Лоурънс Ливърмор“. Преди петнайсет години дори на шефовете на тези служби не биха разрешили да видят секретните материали, с които днес работеха аналитиците на средно ниво.
Лий затвори вратата зад себе си и сложи длани на бедрата си. До мозъка на костите си федерален агент от Бюрото, той носеше костюм и вратовръзка дори в събота сутрин. Поне беше свалил сакото. В ЦБТ имаха малко по-либерални правила за външния вид, отколкото в останалите отдели в Ленгли. Повечето от оперативните офицери се обличаха в дънки. Лий беше родом от Сиатъл, макар че родителите му бяха емигрирали от Корея. Беше завършил Вашингтонския университет с две дипломи — по счетоводство и компютри.
Кенеди остави чантата си.
— Какво има?
Лий бавно поклати глава.
— Мислим, че граф Хагенмилер е бил убит снощи.
Кенеди повдигна вежди.
— Сериозно?
— Да… сериозно. — Лий наблюдаваше Кенеди дали няма да се издаде с жест, че знае повече, отколкото се преструва. Имаше подозрения, че тя и любимото й Управление невинаги му казват какво става. До известна степен уважаваше това право, но понякога неведението го изнервяше. Както винаги, изражението й не издаде нищо.
След като седна в грозния си служебен стол, тапициран с някакъв мистериозен сив плат, тя отново попита:
— Какво имаш предвид с това „мислим“?
— Не сме съвсем сигурни какво става там. Знаем само, че няколко хамбургски телевизионни канала съобщават за пожар, избухнал снощи в имението на Хагенмилер. Щетите са значителни. От прехваната информация на АНС знаем, че в пепелта са били открити два трупа. И двата са силно обгорени. Предполагат, че единият е на графа, а другият — на неговия бодигард.
— И не можем да зачеркнем възможността да е нещастен случай?
Лий кимна.
— Както съм казвал и преди, плаща ни се да бъдем параноици. Но дори и в този случай шансовете горящ въглен да се претърколи от камината и да убие хора са нищожни.
— Трябва да се съглася с теб. — Кенеди взе кафето си. — Каква е предварителната ни оценка?
— Добър въпрос. Първата ни мисъл беше, че Саддам е заповядал удара заради… сама гадай за причините. Хагенмилер го е прекарал по някакъв начин, може би Саддам е мислел, че ще го издаде. Може би е искал цялото оборудване на половин цена. Кой знае? Саддам е много вероятен като виновник, но ситуацията се разви по твърде интересен начин. — Лий си взе стол и седна. — Преди около час получихме факс. БКР издирва трима души. Двама мъже и една жена, всичките с европейски черти на лицето. Сали току-що свърши да говори по телефона с нейната свръзка в БКР, а те са побеснели. — Лий имаше предвид оперативния офицер, който отговаряше за взаимодействието със страните от Европейския съюз и с различните служби на реда и закона, които помагаха в борбата с тероризма. — По всяка вероятност тези трима души са проникнали в имението на Хагенмилер, като са се представили за агенти на БКР. Имат ги записани на видеолента, докато пристигат с една кола. И тук нещата стават доста странни. Двама от тях излизат от колата и отиват в къщата. Мъж и жена. Няколко минути по-късно жената излиза, скача в колата и заедно с шофьора напускат. Минават още около пет минути и внезапно избухва пожарът. Почти по същото време е заснет от камерите третият, който напуска къщата през странична врата. Той краде кола от паркинга и напуска имението по заден път. Открили са колата, която е откраднал, в закрит паркинг на хановерското летище два часа по-късно. Камерите от летището са го хванали как вика такси и полицията е дала номера на колата за издирване.
Кенеди се опита да запази спокойствие.
— А какво е станало с другата кола?
— Засега за нея не са споменали нищо.
Тя отпи от кафето и се насили да прикрие страха си. Стомахът й се беше свил.
— Друго развитие?
— Да. — Лицето на Лий придоби уморен вид. — Държавният секретар се обади преди пет минути.
На Кенеди не й хареса чутото. Тя остави чашата на бюрото.
— Изглежда, той и Хагенмилер са, или може би трябва да кажа — са били, страстни колекционери на произведения на изкуството. Имат много общи приятели… цял списък на чуждестранни високопоставени персони и кралски величества. Държавният секретар каза, че е знаел за нашето наблюдение на графа и че би искал да сътрудничим на германските власти за залавянето на убийците. — Лий се облегна назад и добави: — Очевидно пожарът е унищожил много ценна колекция от шедьоври.
— Шегуваш ли се?
— Не. Изгорели са някои от най-прочутите и ценни оригинали.
— По дяволите! — Този изблик на емоции беше крайно необичаен за Кенеди. — Казал ти е, че знае за наблюдението ни над Хагенмилер и че иска да съдействаме на БКР.
— Да.
— И какво точно му е известно за наблюдението?
— Не знам.
— Имаш ли някаква представа?
Лий помисли за секунда и каза:
— Възможно.
— Постарай се да научиш най-напред това, ако обичаш. — Кенеди се пресегна за телефона. — Междувременно аз ще видя какво мога да направя, за да спра държавния секретар навреме, преди да е направил още бъркотии.
8.
Беше събота по обяд. За хората, родени във Вашингтон, есента е най-подходящото време от годината да са си в столицата. Пролетта беше приятна, но тогава имаше твърде много туристи и влажността в долината на Потомак беше висока. През есента въздухът беше свеж, цветовете — ярки и живи. Колежаните се стягаха за път и се вълнуваха от предстоящата година, в която щяха да са далеч от мама и татко. Докато Питър Камерън вървеше забързано по южния край на Уошингтън Съркъл, той не мислеше за тези неща. Искаше само по-скоро да излезе сред природата и да се наслаждава на прекрасния съботен следобед, но важни и неотложни дела го възпрепятстваха.
Камерън се беше върнал в Щатите само преди няколко часа и през това време беше научил много тревожни новини. Той и Дженсън бяха напуснали Германия малко след полунощ от едно малко летище в покрайнините на Хамбург. После със самолет се прехвърлиха на Мо Есбли, друго малко летище на час път от Париж. На сутринта Камерън взе първия полет до Ню Йорк от летище „Шарл дьо Гол“, а семейство Дженсън
