— Той знае, че следим графа, и поиска да дадем информация на германските власти, за да заловят убийците.
— Откъде би могъл да знае, че графът е под наблюдение?
Кенеди сви рамене.
— Изглежда, има изтичане на информация.
— Или къртица.
— Да.
— Някакви предложения?
— За момента не, но Том Лий беше също толкова притеснен, колкото и аз. Каза, че ще провери.
— Можеш ли да му се довериш? — Стансфийлд се славеше със своята предпазливост.
— Мисля, че да. Но, разбира се, сама ще направя някои проверки за него.
— Добре. Каза ли на президента за Мич?
— Не. Искам първо да разбера какво всъщност става.
— Съгласен съм. Предполагам, не си използвала още контактите ни с БКР, защото не искаш да привличаш внимание към Центъра.
— Да. Опитвам се да събера колкото се може повече пасивна информация. АНС постоянно ни дава нови прехванати сведения. Засега плановете ни действат. Повечето от хората в Центъра смятат, че Саддам е наредил да убият Хагенмилер. Някои дори мислят, че са го направили израелците. Семейството на Хагенмилер е принадлежало към нацистката партия по време на Втората световна война и те са продавали оръжие и военно оборудване на най-върлия враг на Израел. Мотивите са много. Мисля, че някои от по- умните служители могат да заподозрат нашето участие, но няма да кажа нищо със сигурност. — Кенеди се намръщи. — Ако хората разберат, че сме го държали под наблюдение, няма да прозвучи добре.
— Съгласен съм. Ще се погрижа за Мидълтън. Как мислиш да разбереш какво е станало с Мич?
— Хофманови трябва да се върнат в Щатите тази вечер. Ще взема самолет за Денвър и лично ще отида да ги разпитам.
— Кой ще дойде с теб?
— Никой. Имала съм си работа с тях и преди. Сама мога да се оправя.
Стансфийлд я изгледа строго. Кенеди имаше много малък оперативен опит.
Тя разчете жеста на шефа си.
— Аз забърках тази каша, аз ще трябва да я сърбам — заяви. — Освен това колкото по-малко хора са въвлечени, толкова по-добре.
Стансфийлд поклати глава.
— Последното нещо, което ти трябва в момента, е да напускаш града и да привличаш вниманието върху себе си. А и наемните агенти като Хофманови обикновено стават малко неспокойни, когато операцията тръгне към провал. Ще изпратя хора да се погрижат за това.
Кенеди се примири.
— Какво да правя тогава аз?
Стансфийлд помисли за миг.
— Надявам се Хофманови да грешат и Мич да е жив. — По изражението на Кенеди видя, че думите му не са постигнали ефекта си. — Не се тревожи за Мич. Той е най-добрият. Сам ще намери начин да се върне при нас. — Директорът на Централното разузнавателно управление се приближи по-напред със стола си и сивите му очи изпитателно се взряха в очите на Кенеди. — Искам да откриеш откъде черпи информация държавният секретар Мидълтън, и то възможно най-бързо и тихо.
Топлите слънчеви лъчи грееха през кухненския прозорец на къщата на Лиз и Майкъл О’Рурк в Джорджтаун. Лиз тракаше по клавиатурата на лаптопа. Отляво имаше чаша плодов сок, а отдясно — купчина документи и папки, която сякаш щеше всеки момент да се срути на пода. Жълтият й лабрадор Дюк лежеше пред вратата към задния двор и дремеше. Бившата репортерка се чувстваше блажено. Всичко беше перфектно, само дето нямаше кафе. Но като се има предвид, че беше бременна в петия месец, липсата на ободрителната напитка бе оправдана.
Лиз работеше върху първата си книга. Беше я озаглавила „Най-корумпираните политици на Америка“. Тъй като съпругът й беше конгресмен от по-малко от година, използваше моминската си фамилия Скарлати. Не че Майк щеше да се възпротиви, ако използва неговата. Просто си мислеше, че така е най-добре. С помощта на свой приятел беше сключила договор с едно нюйоркско издателство за отпечатването. Страничната работа, както я наричаше тя, й помогна по-лесно да се откаже от вестника. Съпругът й произлизаше от доста богато семейство. На Лиз не й се налагаше да работи, но искаше да се занимава с нещо. На трийсет и една години знаеше, че ако спре и се застои, направо ще полудее.
Беше облечена в сиво памучно долнище на анцуг и тясна синя тениска на нюйоркските „Янки“, която едва покриваше пъпа й. Детската тениска подлудяваше Майкъл. Той обожаваше да я гледа, когато тя се разхождаше така из къщата. Но щом излезеше в този си вид дори на външната врата, за да вземе сутрин вестника, мъжът й хвърляше укоряващ бащински поглед. Лиз тъкмо свършваше абзаца, когато чу дрънченето на каишката на Дюк. Надникна над лаптопа и видя кучето, застанало пред вратата. Шумът на ключовете в бравата го накара да излае радостно и да се затича по коридора. То беше кръстено на Джон Уейн, а сега мислеха да си взимат и още едно. Опасяваше се, че то ще бъде наречено Винс — на легендарния треньор на „Пакърс“. Големият проблем на Лиз беше, че баща й също се казваше Винс. Знаеше, че той със сигурност няма да се отнесе добре към идеята куче в семейството да носи неговото име.
Часовникът на стената показваше 12.32 часа. Изненадана, Лиз отбеляза, че съпругът й е закъснял само с трийсет и две минути. Започваше да става по-послушен. Докато броеше колко страници е написала, чу как двамата изразяват взаимната си любов и привързаност. Ако Майкъл не беше също толкова любвеобилен и с нея, щеше да изпитва истинска ревност от кучето.
Миг по-късно трийсет и три годишният й съпруг се появи в кухнята с усмивка на петгодишно хлапе на лицето.
О’Рурк беше служил в Морската пехота, а после беше играл като капитан в хокейния отбор на университета на Минесота. Въпреки суровия си външен вид имаше много топъл характер. Промъкна се зад стола на Лиз и отметна косата й настрани. После я целуна по врата, докато ръцете му докосваха оголения й, леко издут корем. Дюк дотича и седна в краката й.
Лиз се протегна назад и прокара ръце по косата на Майкъл. Дланите му се плъзнаха нежно нагоре.
— Обяд или секс? — прошепна той в ухото й.
— И двете.
— Кое да е първо? — Той отново целуна врата й.
— Все едно… мм… ти реши.
— Ако сега не тръгнем, обзалагам се, че днес изобщо няма да тръгнем.
— И какво лошо има?
— Нямаме нищо за ядене.
— Вината моя ли е? — нападна Лиз.
— Неее. — Майкъл се усмихна. — Не е твоя, принцесо. — Обръщаше се към нея с този прякор, когато искаше да я подразни шеговито. — Живеем само на шест пресечки от магазина, а ти напусна работа преди месец.
Лиз отдръпна ръцете си.
— Колко магазина за хранителни стоки подминаваш всеки ден, когато отиваш и се връщаш от работа?
— Не. Няма да можеш да ме накараш. — Той се изправи, заобиколи стола и застана пред нея. Усмихна се и поклати глава: — Вече говорихме за това. Обеща, че ти ще го вършиш. Каза, че така ще си намираш оправдание да ставаш поне за известно време от компютъра.
— Но аз съм бременна! — Лиз си придаде невинно изражение.
— Много убедително… но няма да се хвана. Хайде. Да отиваме в ресторанта. Умирам от глад.
— Ами какво стана със секса?
— По-късно. Трябва ми малко почивка. Напоследък много ме изтощаваш.
