— Горкият.
Дюк навря муцуна в ръката на стопанина си и Майкъл започна да го гали.
— Смяташ ли да свалиш тениската на сина ни и да си облечеш прилични дрехи, за да излезем? Много съм гладен.
— Тениската на сина ни. Много смешно, Майкъл. Цяла сутрин ли го мисли?
— Не. — Той отново се усмихна. — Измислих го в момента. Пълна импровизация.
— Е, никой от съседите нямаше нищо против, когато разхождах Дюк.
— Разхождала си Дюк в тази тениска? — Усмивката му се изпари.
Склонила глава настрани, Лиз го гледаше усмихната.
— Не, не съм, но ако продължаваш да ме дразниш, може и да го направя.
Майкъл кимна.
— Печелиш. Но не мисля, че трябва да рискуваш с бебето. Ако някой те види с детските дрехи, наистина ще си помисли, че си го загубила.
— Още една плоска шега! Изчакай ме да си проверя електронната поща и тръгваме.
Тя чукна с мишката иконата на America On Line и модемът започна да набира номера. След бръмчене и пиукане лаптопът обяви: „Имате поща.“ Лиз щракна на иконката на пощенската си кутия и на екрана се появи:
„Скъпа Лиз,
Надявам се, си добре. Ти и Майкъл трябва да ми помогнете и — моля те — не задавай въпроси. Обади се на Бела и й кажи, че спешно трябва да говориш с нея. Каквото и да правиш, не споменавай нито името, нито телефона ми. Нещо се обърка и искам няколко дена да остане у вас. Когато дойде в дома ви, можете да й кажете, че съм в безопасност, че се извинявам и че ще й обясня всичко, когато се прибера. В никакъв случай не й позволявай да се връща в нашата къща или в нейния апартамент. Кажи на Майкъл да бъде предпазлив и да се обади на Скот К, ако има нужда от помощ.
П. С. Знам за Шеймъс, Майкъл и Скот К.“
Не можеше да повярва на очите си. Бела беше Аннабела Райли, най-добрата й приятелка, а Сиракюз трябваше да е приятелят на Анна, Мич Рап. Опасяваше се, че се досеща кой е Скот К. И ако беше права, как, по дяволите, Мич Рап беше разбрал за омразна глава от историята на семейството й?
Лиз вдигна поглед от екрана.
— Скъпи, мисля, че трябва да видиш това.
10.
Питър Камерън беше седнал в една от разкошните кожени седалки на чисто новия бизнессамолет „Чесна 750 Сайтейшън X“. Самолетът можеше да превозва до дванайсет пътници, но за това пътуване бяха четири, без да се броят пилотите. Една жена и двама мъже седяха около малка маса и изучаваха картите и фотографиите. Камерън беше скрил от тях пълните досиета на семейство Дженсън. Колкото по-малко знаеха тези хора, толкова по-добре. Ако зависеше от Камерън, колкото по-малко знаеха всички, толкова щеше да е по-добре. Проблемът трябваше да бъде уреден бързо и тихо. Трябваше да се действа като през първите двайсет и четири часа след избухването на епидемия. Утрешният ден щеше да е съдбоносен. Сграбчи ги още сега и всичко ще е наред. Остави недовършена работата и нещата ще излязат от контрол.
Един от мъжете стана и се приближи. Седна срещу Камерън, за да може да го наблюдава. Казваше се Гюс Вийом. За малцина от бранша беше известен като Жабока. Френски канадец от Монреал, Вийом беше работил за ЦРУ през седемдесетте и началото на осемдесетте години като агент в авиационната компания „Дасо“. През 1986 г. той реши да скъса с Управлението и да работи като свободен наемник. Така взимаше много повече пари, а и работеше, когато си поискаше.
Вийом изгледа Камерън с ястребовите си очи. Жабока си беше задавал от известно време някои въпроси за него. Достатъчно компетентен беше, но твърде прибързано прибягваше към сила. Някой друг му даваше заповеди. Лесно се съгласяваше. Начинът, по който бившият държавен служител пръскаше пари наляво и надясно, подсказваше на Вийом, че шефът му разполага със значителни финансови средства. Анонимността на работодателя на Камерън обаче започваше да притеснява Вийом. Когато работиш с разбойници, подобна информация може да бъде използвана като застраховка, ако нещата тръгнат зле.
Вийом поглади черните си мустаци.
— Та какви значи са тези двамата? — започна.
— Никакви. Трябваше да свършат една работа и се провалиха. Сега трябва да си платят.
Вийом забеляза, че тонът на Камерън остана непринуден, сякаш тези хора щяха да бъдат уволнени за некадърност.
— И ще умрат?
— Те знаеха в какво се забъркват.
Вийом вдигна две черно-бели фотографии.
— И това е всичко, което ще ми кажеш? Никакви подробности?
— Не ти трябва повече информация. Ще бъде лесно. Влизате и излизате.
Жабока изпитателно изгледа Камерън.
— Аз ще отсъдя колко лесна ще бъде задачата.
— Ако ще се почувстваш по-добре, знай, че аз ще стрелям.
Това накара канадеца да се усмихне широко. Той се облегна назад.
— Така ли?
— Да, така. Какво толкова забавно има?
— Никога не съм те виждал преди да… си цапаш ръцете.
— Много работи не знаеш за мен, Гюс! — избухна Камерън.
— Със сигурност, но в същото време искам да знам повече за двете ни мишени.
— Достатъчно е само да знаеш, че ще е лесно и ще ти платят добре. — Тонът на Камерън бе станал по-рязък.
Вийом остана спокоен.
— Няма да задействам екипа си без по-подробна информация. Ако откажеш, слизаме от самолета, като кацнем в Колорадо Спрингс, и хващаме първия обратен полет до Вашингтон.
На Камерън това съвсем не му хареса.
— За Бога, Гюс, ако исках да създавам бъркотии, щях да повикам Дюзър.
Вийом погледна за миг двамата членове на екипа си. Споменаването на Джеф Дюзър беше привлякло вниманието им. Дюзър беше бивш морски пехотинец, осъден от военен съд и изхвърлен от корпуса за куп нарушения на уставите. Десет години по-късно садистът беше на трийсет и няколко години, но умствено сякаш си беше останал тийнейджър. Той и неговата група от напомпани горили действаха толкова деликатно, колкото ковашки чук. Как изобщо беше влязъл в бизнеса, Вийом отдавна искаше да разбере, но подозираше, че седящият срещу него човек има пръст в това. Дюзър не се ползваше с добра репутация сред другите наемници. Основно правило беше поръчките да се изпълняват колкото може по-тихо. При възможност ударът трябваше да изглежда като самоубийство или, при подходящи условия, тялото просто да изчезне.
— Може би трябва да повикаш Дюзър… Така ще си гарантираш място на челната страница на неделния „Денвър Поуст“.
— Какво искаш да кажеш?
— Питър, ако наистина ме караш да ти го обяснявам, май трябва да си потърсиш друга работа.
— Но Дюзър и неговите момчета постигат резултати.
— И заглавия.
— Няма да споря с теб, Гюс. Работата е фасулска. Сигурно си остарял вече за тия неща.
