велосипедисти, които се отклоняваха в друга посока. Появи се втори офицер и се намеси. Когато стигнаха моста, офицерите им махнаха да продължат напред. Щом Рап ги задмина, вторият извика нещо окуражително. „Благодаря ти, Боже, за националната гордост.“ Когато стигнаха другата страна на моста, Рап въздъхна от облекчение. Трудната част беше отминала. Групата се движи на запад около половин километър. Рап отново остана на опашката и когато завиха на юг, набра скорост и мина отпред. Пътен знак указваше, че Колмар е на дванайсет километра оттук. Знаеше, че по-голямата част от пътя минава по стръмен склон нагоре. Приведе се напред и натисна педалите. Първо трябваше да намери компютър, а после да хване влак.
9.
Смъртта наближаваше. Тя го преследваше, разбира се, от деня, в който се беше родил във фермата на родителите си в Стоунвил, Южна Дакота, през 1920 г., но сега вече го настигаше. Смъртта беше сграбчила с костеливите си пръсти неговото малко и крехко тяло и нямаше намерение да го пуска. Начало и край. Учудващо, но това не го тревожеше. Беше живял дълъг живот. Много по-дълъг от повечето хора. Беше виждал и чувал неща, за каквито малцина знаеха. Жертвите, които беше направил за страната си, щяха да бъдат помнени от малцина, но и това не го притесняваше. Животът му беше преминал в сенките и дори с настъпването на информационната ера той беше запазил почти пълна анонимност.
Томас Стансфийлд имаше затворен характер, което подхождаше на човек, управлявал най-известната в света и най-хулена разузнавателна служба. Избрал беше да умре у дома, заобиколен от дъщерите и внуците си. Лекарите се бяха опитали да го убедят да се подложи на операция и радиотерапия, но Стансфийлд беше отказал. В този случай, като се има предвид неговата възраст, му даваха най-много година или две още. И то ако оцелееше, след като отрежеха три четвърти от черния му дроб. Голяма беше вероятността изобщо да не оживее след операцията. Съпругата му Сара беше починала преди четири години и много липсваше на Томас. Смъртта й повече от всичко допринесе за решението му да не се бори. Какъв смисъл имаше? Живял беше седемдесет и девет дълги години и през по-голямата част от времето — самотен. Другата важна причина бяха дъщерите му. Не искаше да им съсипва две години от живота, докато го гледат как постепенно вехне и си отива. Ако беше по-млад, може би щеше да постъпи по друг начин, но сега вече беше уморен. Искаше тихо да умре, с необременено съзнание и с достойнство.
В кабинета на първия етаж на къщата му беше вкарано болнично легло. Скромната постройка в колониален стил беше разположена върху осем декара гориста земя с изглед към река Потомак. През пролетта обикновено сядаха в задния двор и гледаха как водата се спуска от водопада Стабълфийлд. Но сега, през есента, водата беше пресъхнала и едва капеше. Стансфийлд седеше в любимото си кресло и с възхита гледаше есенно обагрената околност. Колко уместно е да умреш по това време на годината, каза си той.
Сали, по-голямата му дъщеря, беше дошла от Сан Диего, за да се грижи за него. Другата му дъщеря, Сю, щеше да пристигне в сряда от Сакраменто. Искаха да останат с него докрай. Внуците му бяха тук от две седмици, за да прекарат по-дълго време с дядо си, преди той да замине много далече. Най-големият беше на седемнайсет, а най-малкият — на пет години. Уикендът за тях беше болезнен, но необходим. Имаше много сълзи.
Днес Сали му помогна да се облече, защото имаше гост. Беше облечен в бежови панталони, светлосиня риза и сива жилетка. Побелялата му коса беше сресана по средата и загладена назад. По телевизията „Айова“ биеше „Пенсилвания Стейт“, но той не обръщаше внимание на играта. Притесняваше се заради един телефонен разговор, който беше провел. Искаше да приведе всичко в ред, преди да си отиде. Беше спестил пари за колеж на внуците, ако искаха, но само това. Нямаше да има спортни коли, яхти. Никакви играчки, с които да се глезят. Къщата лесно можеше да бъде продадена за милион. Никак не беше зле, като се има предвид, че навремето, през 1952 г., беше купил земята за две хиляди долара. Имаше и други инвестиции, разбира се. Човек трябва да е глупак, за да не се възползва от част от информацията, преминавала през бюрото на Томас Стансфийлд. Дъщерите щяха да получат по-голямата част от парите от имението. Той изобщо не се притесняваше дали средствата ще бъдат използвани разумно.
Притесняваше го ЦРУ. Нещата не бяха в ред, а и вече имаше признаци, че са по-зле, отколкото е мислел. На никой извън семейството на Стансфийлд не беше разрешено да надниква през завесата, която беше спуснал над живота си. С едно изключение. Айрини Кенеди. Стансфийлд се отнасяше с нея като с трета дъщеря. Според него тя беше най-талантливата и най-ценна личност, работеща в ЦРУ. Това я правеше мишена на много хора и Стансфийлд се тревожеше, че когато умре, враговете му ще сторят и невъзможното, за да я унищожат.
Сали придружи доктор Кенеди в кабинета и затвори след нея вратата. Айрини доближи до седналия Стансфийлд и го целуна по челото. Тези жестове на внимание бяха нещо ново във взаимоотношенията им — откакто лекарите бяха открили рака. Странно беше как смъртта може да извади на повърхността искрените чувства на човек. Кенеди седна на стола срещу шефа си и го попита как се чувства.
— Доста добре, но да не говорим за мен. Безсилни сме да направим каквото и да било. — Стансфийлд изучава лицето й за миг, след което я попита: — Какво има?
Кенеди не знаеше откъде да започне и след кратко колебание каза:
— Операцията, която провеждахме в Германия снощи…
— Да?
— Нещата не се развиха точно както ги бяхме планирали.
— Колко сме загазили?
— Мич не е докладвал още, а БКР обяви за издирване трима души, за които смята, че са убили граф Хагенмилер.
— Можеше да се очаква.
— Да, така е, но и други неща се случиха. — Кенеди разказа за пожара и странната информация, която са прехванали от БКР, според която Рап е напуснал имението след двамата Хофман и е трябвало да открадне кола, за да се измъкне.
Когато свърши, Стансфийлд изрече:
— Струва ми се, че нещо не е протекло по плана. Предполагам, че Мич е казал на двамата Хофман да тръгнат без него, докато той отклони вниманието на охраната на къщата.
Кенеди кимна.
— Така си помислих и аз в началото, но Мич не се обади, а съвсем скоро получих съобщение от семейство Хофман. Те — Кенеди поклати глава — казват, че обектът е бил ликвидиран, но в акцията е загинал наш човек.
— Мич.
Кенеди бавно и тъжно кимна.
— Да.
— Ами третият човек, когото БКР има на видеозапис?
— Нямахме възможност да съберем повече информация за него.
Стансфийлд се облегна назад. Беше изненадан. Мислеше, че Айрини има възможност да провери сведенията чрез няколко канала.
— Защо?
— Възникна и друг проблем. Когато пристигнах тази сутрин в Центъра, Том Лий ми каза, че държавният секретар Мидълтън ме е търсил.
Стансфийлд се изправи в стола си. Министърът на външните работи на САЩ не следваше да се обажда на директора, отговарящ за борбата с тероризма, без първо да мине през него — шефа на ЦРУ.
— Какво искаше господин Мидълтън?
— Изглежда, той и графът са имали една и съща страст: редките произведения на изкуството.
Стансфийлд зарея поглед през прозореца, за да направи връзката. Знаеше, че арогантният държавен секретар много се гордее с частната си колекция. Стансфийлд си припомни един очерк, напечатан в „Нюйоркър“, в който се описваше колекцията за петдесет милиона долара на „ренесансовия мъж“.
— И защо ще ти се обажда?
