излетяха от „Орли“ и щяха да кацнат чак в Мексико Сити. Оттам трябваше да се прекачат на самолет за Лос Анджелис и после да се приберат у дома в Денвър.
Камерън стигна северозападната страна на Уошингтън Съркъл и продължи по Пенсилвания Авеню. Идваше от малкия си офис в университета „Джордж Вашингтон“. Той беше работил за ЦРУ от 1974 до 1998 г. По време на последната му година в Ленгли при него дойде човек, който му направи предложение за работа с петкратно по-голямо възнаграждение. То щеше да му позволи да плете интриги и да се занимава с нещо много приятно за него, без да му се бърка Конгресът. Част от сделката включваше преподавателско място в университета, което изискваше работа около десет часа в седмицата и за което му се плащаше заплата, равна на тази в Ленгли. Лекциите, които водеше, бяха за ЦРУ. Преподаваше три пъти седмично и имаше двама асистенти на щат. Но длъжностният „пакет“ включваше и други консултантски задачи, както и парични премии за по-специални действия. Като тези, които вършеше в момента.
На Двайсет и пета улица Камерън зави надясно и тръгна към следващата пресечка нагоре, но в последния момент се шмугна в сградата на Колумбия Хоспитал. Доближи се до редица телефонни автомати. Три бяха заети, два — свободни. Камерън пусна монета и набра номера. Когато отсреща вдигнаха, той хвана с два пръста мястото около ларинкса си. Гласът му прозвуча дрезгаво и по-писклив:
— Трябва ми такси.
Гласът от другата страна попита:
— До колко време, докъде и за колко пътници?
— До час. Трийсет километра, четирима пътници.
Последва кратка пауза, след което отговориха:
— Четвърто място след шейсет минути. Нещо друго?
На Камерън му отне секунда да се сети, че четвърто място беше Монтгомъри Парк, и на свой ред отвърна:
— Не. — После затвори телефона и напусна болницата. Мразеше да използва телефони. Отблизо познаваше възможностите на АНС и ЦРУ. Но нямаше избор, като се имаше предвид, че му предстои да извърши нещо спешно. По-рано през деня беше минал през една от компютърните зали в университета. Рядко използваше своя компютър в офиса, предимно за да сърфира из Интернет. Когато влизаше в електронната мрежа от място извън университета, винаги се стремеше да ползва различни компютри. Беше се сдобил със списък на студентите, които имаха потребителски сметки за Интернет, и с техните пароли. Интернет беше един странен нов свят, а законите, защитаващи личната неприкосновеност в него, още бяха в зародиш. Буквално всяка правна, военна или разузнавателна служба следеше електронната мрежа, като търсеше из нея дирите на заподозрени шпиони, терористи и престъпници.
Камерън зави на улица М и се запъти на запад към Джорджтаун. Само преди двайсет минути беше използвал потребителското име и паролата на един първокурсник по международен бизнес, за да се рови в Мрежата. Всички германски вестници и телевизионни канали говореха за сензационната новина. Лондонският „Таймс“ дори беше разпратил вестта по електронната поща. Камерън очакваше убийството на Хагенмилер да предизвика подобен отзвук. Това беше част от плана. Но не очакваше да прочете, че германските власти издирват трима души. Не двама, а трима. Когато напусна имението, не се виждаше никакъв огън, да не говорим за пожар, който да унищожи половината от старинната сграда. В статиите пишеше, че сред останките от тлеещия пожар са били открити две силно обгорени тела. Бет Дженсън беше казала три трупа, а не два. Хагенмилер, бодигардът и Рап. Нещо не беше наред и Камерън знаеше какво.
Той се изпоти. Разкопча ципа на синьото си яке, докато пресичаше Рок Крийк, и го разтвори широко. Парковата алея под моста беше пълна с колоездачи и бягащи за здраве. Камерън ускори ход, като изруга, че вместо да се наслаждава на хубавия ден и на свършената работа, както и на значителна парична сума, преведена на една от неговите офшорни банкови сметки, сега трябваше да се оправя с тези некадърници.
На Двайсет и девета улица Камерън откри друг телефонен автомат и набра номера. Каза:
— Хей, ще играя голф след час. Ще успееш ли?
Човекът се поколеба и отвърна:
— Един час може и да не ми стигне. Къде ще играем?
— Монтгомъри Вилидж Голф Клъб.
Последва отново пауза.
— Игрището трудно ли е?
— Може би, но мисля, че ще се справиш.
— Четирима ли ще играем?
— Не. — Камерън погледна настрани. — Можем да използваме двама, ако се убедим, че удрят добре със стика. А и не искам да играя с непознати.
— Дадено. Ще се срещнем там след деветдесет минути.
Камерън затвори и пое нагоре по улицата. Павираният тротоар беше стръмен и неравен. Лицето му се покри с пот и брадата го засърбя. Апартаментът му се намираше на върха, на улица Q. Беше само на шест пресечки оттук, но трябваше да се върви все по стръмното. Четирийсет и осем годишният ветеран от ЦРУ се изруга, задето беше натрупал наднормени килограми. Когато всичко свърши, ще отиде в някой от онези първокласни минерални курорти, в които те изстискват и цялото наднормено тегло се топи пред очите ти. Точно това му трябваше — да се грижат за него и да го глезят. За първи път в живота си имаше достатъчно пари, за да се порадва на изтънчените неща.
Но първо трябваше да се погрижи за усложнението. Когато стигна горе, беше изплезил език. При Дъмбъртън вече беше свалил якето, а разкопчаната риза беше пропита от пот под мишниците. Двете необходими му чанти бяха натоварени и колата го чакаше в един гараж под наем на две пресечки оттам. По нанадолнище, слава Богу. Трябваше да се отбие в един от трезорите и да вземе от сейфа пари за наемниците. Никой в този бранш не продаваше труда си евтино. Би могъл, разбира се, да накара работодателя си да го обезщети по-късно, а дотогава с малко късмет да си върне парите, които е платил на двамата Дженсън. Няколко секунди умува дали да уведоми шефа си. Докато пресичаше кръстовището с улица О, реши да не го известява. Онзи мразеше немарливата работа и обичаше инициативните хора. Ще се погрижи за проблема сам и тогава ще му представи изчерпателен доклад. Двамата Дженсън трябва да се премахнат. Ако Айрини Кенеди ги пипне преди него, шефът му ще побеснее. Тогава Камерън може и да изчезне за известно време. Може би завинаги.
Бяха пристигнали във Фрайбург в шест без десет сутринта. Градът с малко повече от двеста хиляди жители тъкмо се пробуждаше. По време на нощното пътуване Рап беше изхвърлил люгера със заглушител и кодираната срещу подслушване радиостанция, докато минаваха по един мост край Щутгарт. Беше изгорил удостоверението от БКР и някои други документи. Вече бе идвал веднъж във Фрайбург, преди седем-осем години. Беше го избрал наслуки като място, в което за известно време да забрави за служебните си задължения. Имаше хубави спомени от града. Тогава по план трябваше да остане една седмица, но си тръгна след края на втората. Беше пристигнал, преди да започне годишният фестивал Хокс. Във Фрайбург имаше страшно много велосипедисти и на Рап не му отне много време да се свърже с един от колоездачните клубове. Прекарваше дните си в състезания през горите и речните долини заедно с шепа луди колоездачи, които обичаха болката почти колкото и той. Вечерите му минаваха в пиене на страхотната немска бира и сваляне на красиви момичета. Но при това пътуване нямаше да има нищо подобно.
Рап беше открил едно място близо до Мюнстерплац, градския пазар, и изостави там таксито. Фермерите и занаятчиите вече пристигаха, за да приготвят сергиите си за оживената съботна сутрин. Рап и Георг тръгнаха пеша. Километър и половина по-късно влязоха в малка странноприемница, наречена „Цум Ротен Бар“. Георг точно изпълни инструкциите на Рап. Каза на мъжа на рецепцията, че са дошли с кола от Хамбург, за да си направят екскурзия през уикенда, и че са планирали да пристигнат предната вечер, но е трябвало да работят до късно. Затова са станали рано на следващия ден и са дошли в града.
Възрастният собственик на странноприемницата, изглежда, им повярва. Рап беше казал на Георг да плати в брой предварително за две нощи. Собственикът радостно взе парите и им даде стая, без да им поиска удостоверения за самоличност. Това пък зарадва Рап още повече. Горе в стаята Рап даде на Георг парите, които му беше обещал, сложи му превръзка на очите и го завърза здраво за леглото. Преди да
