живота си Рап беше изпълнен със съмнение. Съмнение дали просто да не зареже всичко и да се махне. Дали ще му позволят изобщо да се махне? Толкова близо беше до целта! Защо изобщо трябваше да се заема с последната мисия? Защо не беше отказал!? Вдигна бейзболната си шапка и прокара ръка по късата си коса. Знаеше отговора на тези въпроси, но не искаше да се примири с него. Единственото, което желаеше, беше Анна. За да остави всичко това зад гърба си и да заживее нормален живот.
Айрини Кенеди влезе в конферентната зала на седмия етаж на щабквартирата на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния, и сложи бележника си на масата. Обядът щеше да почака. Срещата беше по-важна. Залата се намираше в съседство с офиса на директора. Семпла и функционална, тя беше обзаведена с голяма махагонова маса и десетина кожени стола. Всяка сутрин я проверяваха от Службата за сигурност на Отдела по администрацията — гестапото на ЦРУ, както любовно го наричаха служителите на Управлението. Зад завесите бяха скрити малки устройства, които караха прозорците да вибрират и правеха невъзможно подслушването с параболични микрофони. По напълно разбираеми причини ЦРУ се отнасяше към сигурността си сериозно. На малко места й беше придавано такова значение, като на директорския седми етаж.
На масата бяха седнали още петима души. Всички мълчаха. Макс Салмън, най-стария в групата, не го беше грижа за останалите освен за Айрини Кенеди. За него те бяха опасни мелези — всеки от тях смес от бюрократ, политик и юрист. И всеки почти неспособен да вземе правилно решение. Те оглавяваха три от отделите на Управлението, а Салмън ръководеше четвъртия. Като заместник-директор на „Операции“ Салмън отговаряше за шпионите. Именно неговите хора се занимаваха с тайни операции, вербуваха агенти както от приятелски, така и от неприятелски страни, занимаваха се с контрашпионаж и преследваха терористите. Неговите хора бяха войниците от фронтовата линия, оперативните офицери, тези, които излизаха на бойното поле, цапаха си ръцете и поемаха реалните рискове. Салмън се беше запознал със Стансфийлд в Европа, а после, когато Стансфийлд се беше издигнал в кариерата, заядливият Салмън го беше последвал. Той беше прекият началник на Кенеди, макар че тя често докладваше направо на Стансфийлд.
Другите двама също бяха заместник-директори. Чарлз Уъркман ръководеше отдел „Разузнаване“. Неговите подчинени бяха книжните червеи, гениите с висок коефициент на интелигентност, които обработваха всеки ден огромните потоци от информация. Рейчъл Ман беше началник на „Наука и технологии“, а Стивън Бауман — на „Администрация“.
От тримата Салмън най не харесваше Уъркман. На второ място беше Бауман. Да се каже, че Бауман мрази Ман, щеше да бъде нечестно. При по-различни обстоятелства сигурно би я харесал. Беше много умна и в повечето случаи се стараеше да избягва политическите удари в гърба, благодарение на които вирееха Уъркман и Бауман. Но в крайна сметка всеки се нуждаеше от допълнителни средства и искаше да ги вземе от „Операции“. Салмън прекрасно разбираше, че ако терористите не се бяха активизирали напоследък, бюджетът на неговия отдел щеше да бъде в окаяно състояние.
Салмън скръсти ръце върху издутия си корем и се запита колко ли още ще може да издържи. Дните му бяха преброени. Работеше в Управлението от 1964 г. Първо в Камбоджа, а после в Лаос. Там вършеше за правителството неща, които все още бяха строго засекретени. След Виетнам се премести в Европа, където работи в няколко посолства, преди да стане ръководител на резидентурата в Берлин. Когато Стансфийлд бе назначен на поста директор, той се сети за Салмън и го включи във вътрешния си кръг от хора. Сега, когато Стансфийлд беше на смъртно легло, нещата не изглеждаха розови. Единствената причина, поради която Салмън продължаваше да се примирява с всичките глупости, беше чувството му за дълг пред хората на невидимия фронт. Той трябваше да ги пази. Трябваше да държи тези бюрократи по-далеч от тях. Имаше и друга причина. Стансфийлд го беше помолил да наглежда нещата, но най-вече искаше старият му приятел да пази тила на Айрини Кенеди.
Вратата на кабинета на директора се отвори и в залата влезе Джонатан Браун. Заместник-директорът на централното разузнаване, или ЗДЦР, както беше известен още, беше вторият по значение човек в Управлението. На теория четиримата заместник-директори докладваха на него, а той докладваше на директора, но Салмън никога не беше спазвал установения административен ред. Отиваше направо при директора, когато имаше проблем. Браун и без това се дразнеше от подобни действия. Салмън знаеше, че в мига, в който си отиде Стансфийлд, той щеше да изхвърчи оттук. Дотогава щеше да държи вниманието на бюрократите съсредоточено върху него, а не върху Кенеди.
Браун седна на челното място на масата и погледна към присъстващите с обичайния си стряскащ блясък в очите. Поради изключителната важност на задачите, по които Кенеди работеше, тя рядко докладваше лично на ЗДЦР. Кенеди нямаше проблеми с Браун. Човекът имаше достатъчно талант за тази работа. При малко по-различни обстоятелства дори би могъл да бъде добър директор на Централното разузнаване. Но в крайна сметка той беше външен за системата, бивш федерален прокурор и съдия. Дължеше поста си в ЦРУ на шепа политици от Капитолия, които лобираха за него. Той беше лоялен към тях, а не към Управлението.
Кенеди беше викана на тези срещи, макар не винаги да го искаше. В рамките на четирите отдела имаше трийсет и няколко служби или групи. От тях Центърът за борба с тероризма беше удостояван с най-голямо внимание. Кенеди доста добре разбираше защо е била повикана толкова спешно, за да присъства на тази среща, и затова никак не гореше от ентусиазъм. В ЦРУ трябваше да има разделение на задачите, а не подобна откритост. Ако Браун искаше да говори за Германия, не трябваше да вика началниците на „Наука и технологии“ и „Администрация“ на срещата.
Браун се изкашля и започна с внимателно подбирани думи:
— Току-що ми се обади председателят Ръдин. — Изглеждаше силно притеснен. — Той иска да му предоставим всичко за случилото се в Германия миналия уикенд.
Убийството на граф Хайнрих Хагенмилер се беше раздуло до невероятни размери само за няколко дена. Дори и в иначе мълчаливите среди в Ленгли случаят беше обсъждан почти от всеки. Тримата главни заподозрени бяха Съединените щати, Израел и Ирак. Но от известно време към списъка бяха прибавени британците, французите и дори германците. Британците бяха добавени просто защото са британци и вършат подобни неща по-отдавна и по-добре, отколкото който и да е друг. Французите — защото стана известно, че Хагенмилер ги е отрязал от сделката. И германците, гласеше мълвата, защото Хагенмилер бил за тях неприятен проблем. Кенеди нямаше нищо против тези спекулации. Колкото повече бяха, толкова по-добре. В края на краищата такъв беше замисълът на операцията — да се изпрати послание към всички, които имат вземане-даване със Саддам.
Браун се обърна към Кенеди.
— И той би искал да те изслуша преди комисията утре сутринта, Айрини.
Салмън изпусна стон, а Кенеди отвърна:
— Добре. Ще иска ли нещо по-специално?
— Не каза. Просто ме помоли да ти напомня, че ще даваш показания под клетва. — Браун изрече последните думи с цялата достопочтеност на бивш федерален съдия.
Салмън се изсмя подигравателно.
— Каква шега!
На Браун реакцията не му хареса.
— Някакъв проблем ли има, Макс?
— Да. Ръдин е проблемът.
— Моля? — Браун, изглежда, днес беше по-сериозен от друг път.
— Председателят Ръдин е комплексиран дребен човечец, който още от раждането си е обсебен от мисълта за Управлението.
Заместник-директорът Браун не сметна коментара за смешен и останалите трябваше да потиснат смеха си, породен от цветистия и точен анализ на Салмън. Кенеди, както винаги, запази неутрално изражение на лицето.
— Ще те помоля да проявиш малко повече уважение към конгресмена от Кънектикът.
Това накара Салмън да се изсмее още по-силно.
— Конгресменът и аз се мразим от години. Ако започна да го уважавам сега, той много ще се обърка и разстрои.
