Браун реши да мине в настъпление. Погледна към Чарлз Уъркман, заместник-директора на „Разузнаване“, и започна:
— Искам доклад на бюрото си до пет часа. Всичко, което имате за случилото се в Германия. — Уъркман прилежно отвърна, че лично ще се погрижи за това. Браун се обърна отново към Салмън: — Вярно ли е, че сме държали Хагенмилер под наблюдение?
Салмън вдигна рамене.
— Тази информация се дава при необходимост да се знае.
Лицето на Браун се изчерви при тази проява на арогантно неуважение.
— Аз имам необходимост да я знам и очаквам доклада ти до пет часа на бюрото ми.
Салмън не се успокои:
— Няма да ти дам никакъв доклад, докато директорът Стансфийлд не ми нареди.
— Чуй ме, Макс. Не съм ти направил нищо лошо, за да се държиш така с мен. Аз съм заместник-директор и в момента имам пълните права на изпълняващ длъжността директор. Щом ти казвам, че искам доклад на бюрото си до пет, значи го искам до пет.
Салмън отстъпи само педя назад:
— Джонатан, не искам изобщо да те обидя, но се занимавам с тази работа много по-дълго от теб. В основата на тази служба е философията да се знае само при необходимост. Когато директорът Стансфийлд ми нареди, че трябва да го знаеш, ще ти го кажа.
— Макс, директорът Стансфийлд няма да е вечно наблизо, за да те защитава. А когато си отиде, ще видиш къде зимуват раците.
Салмън стана.
— Да, но дотогава, Ваша чест… можете да ми целунете големия бял задник. — Заместник-директорът по операциите се обърна и излезе с широка усмивка на лицето си.
Настъпи неловко мълчание. Сетне Кенеди се обърна към Браун:
— Сър, искам да се извиня за Макс. Напоследък е под голям стрес и напрежение. Както знаете, той и директорът Стансфийлд са много близки. Мисля, че Макс понася влошеното му здраве много тежко.
— Няма защо да се извиняваш заради него. — Браун оценяваше думите на Кенеди. Тя беше един от най-компетентните професионалисти, с които той беше работил. За нещастие обаче щеше да бъде принесена в жертва при тази бъркотия.
— Знам, но не го приемайте лично. Макс е много хаплив и на всичкото отгоре не храни добри чувства към конгресмен Ръдин.
— Да, знам. Бъди сигурна, е и Ръдин му отвръща със същото. — Браун погледна записките си и добави: — Държа да бъдеш напълно искрена пред комисията утре. Последното, което искаме, е кариерата на директор Стансфийлд да завърши омерзително.
Кенеди кимна, но вътре в себе си се опита да разгадае истинските намерения на Браун. Стансфийлд беше пуснал слуха, че ще живее още шест месеца, най-много година. Кенеди знаеше, че ще е късметлия, ако изкара и месец. Загрижеността на Браун нямаше нищо общо с репутацията на Томас Стансфийлд. Той се притесняваше за собствената си кариера. Скандалите във Вашингтон бяха храна за медиите. Когато журналистите се захванеха, за потърпевшите чувството беше подобно на мъчителна смърт, като агонията продължаваше месеци, дори години. Не Стансфийлд, а Браун щеше да се окаже на прицел, ако започнеше разследване на Конгреса. След подобно кръвопускане малцина успяваха да запазят кариерата си.
21.
Рап караше черен „фолксваген Джета“, модел 1994 г., на запад, към Джорджтаун Пайк. Навън беше тъмно и натовареното пътно движение започваше да се нормализира. Колата беше регистрирана на името на Чарли Смит. Рап носеше в джоба си шофьорска книжка от Мериленд на същото име. ЦРУ беше научило Рап през годините на много неща, но най-важни от тях бяха две: да бъде педантичен и постоянно да проявява бдителност, граничеща с параноя. Веднъж един психиатър му беше казал да използва думата „бдителен“, заради негативните асоциации на „параноик“, на което Рап се беше изсмял. Той винаги беше бдителен, беше му като втора природа. Но „параноик“ описваше най-точно сегашното му душевно състояние. Когато си сам, изправен срещу най-голямата и най-добре финансирана разузнавателна служба в света, по- подходящ начин няма.
Рап обаче имаше голямо предимство. Беше вътрешен човек. Знаеше как функционира Управлението. Знаеше, че въпреки всичките технологични чудеса възможностите на ЦРУ са ограничени. Ако си достатъчно далновиден и параноичен, е лесно да изчезнеш. Преди три години Рап си беше направил книжка с името на Чарли Смит и беше платил осем хиляди долара за джетата. Беше държал колата в складов гараж близо до Роквил заедно с някои други неща, които можеха да му потрябват. Бе играл ролята на ловец достатъчно дълго, за да си дава сметка, че някой ден може да се превърне в дивеч. И когато това се случеше, за предпочитане беше да не губи време в купуване на оръжия и крадене на коли.
Докато минаваха под Междущатско шосе 495, Шърли се прозя. Рап се обърна назад, за да види как е тя. Тя също погледна към него с големите си кафяви очи и облиза муцуната си. Рап я беше взел от Джорджия Авеню 7319, северозапад. За мелез беше доста наблюдателна. Служителите от Вашингтонското хуманно дружество му бяха помогнали много. Той им поиска куче със среден размер, което не е чиста порода и ако е възможно, да не лае много. Заведоха го при клетките и му показаха Шърли. Тя беше кръстоска между коли, лабрадор и още нещо. Бяха я намерили преди три седмици и до този момент никой не се беше обадил да си я прибере, което беше изненада за жената, която развеждаше Рап. Оказа се, че Шърли е обучена много добре. Когато Рап помоли жената да му помогне при избора на име, тя го посъветва да изредят списък с имена и да изберат това, на което кучето реагира. „Може да е Кърли, Бърли, Хърли или нещо подобно на Шърли. Аз избрах Шърли, така ми звучи най-добре.“ Рап не тръгна да спори. Шърли му харесваше. След като я взе, се отби в зоомагазин, откъдето й купи каишка, храна за кучета и някои деликатеси, с които да й се подмаже.
На Линганор Драйв той свърна вдясно от жп линията, а после веднага зави към Линганор Корт. Стигна до края на улицата, обърна и паркира колата. Грабна Шърли от задната седалка и тръгна с нея по пешеходната алея. Тя минаваше между две къщи и водеше направо в природния резерват Скотс Рън. Резерватът се простираше върху 1 536 декара гориста площ с изглед към река Потомак при Маклийн, Вирджиния. Повечето от туристическите бараки бяха заети през деня и особено през уикендите, но във вторник вечерта щяха да са празни. Рап и Шърли се скриха в мрака.
Айрини Кенеди пристигна в 7.20 часа. Беше си тръгнала от Ленгли в шест, след което се отби вкъщи само за да приготви на Томи макарони с кашкавал за вечеря, а за себе си — салата. След като прекара точно четирийсет и три минути със сина си, тя го повери на Хедър, тийнейджърката, която живееше до тях. Нямаше нужда да припомня на Хедър правилата и телефоните, на които да звъни, ако се случи нещо неприятно. Поне десетина пъти й ги беше казвала. Кенеди включи охранителната система и седна отзад в служебния седан. По пътя до дома на Стансфийлд се измъчваше от вина и съмнение. Все повече се убеждаваше, че е лоша майка. Когато не беше на работа в Ленгли, работеше у дома. Томи прекарваше ужасно много време залепен за телевизора.
Животът на самотен родител е труден, а с работа като нейната — почти невъзможен. Не обвиняваше за това бившия си съпруг. Добре бяха постъпили, като се разделиха още докато Томи беше малък. Мъжът сега се намираше далеч на запад и далеч от техния живот. Поне нямаше да може да разочарова сина й, както беше разочаровал нея.
Кенеди се чувстваше разкъсвана между грижите за сина си и задълженията към работата си. Работа, която спасяваше човешки живот. Но едно от двете трябваше да отстъпи. Не можеше да продължава по този начин. Така щяха да пострадат и работата й, и отношенията със сина й.
Когато завиха по автомобилната алея, водеща към къщата на Стансфийлд, Кенеди прогони тези мисли от съзнанието си. Трябваше да се съсредоточи. Последното нещо, което беше необходимо сега на нейния учител и наставник, беше да се тревожи за нея.
Колата спря пред гаража и Кенеди слезе. Пред вратата стоеше един от бодигардовете на Стансфийлд.
