На двайсет и една години тя се беше превърнала в пристрастена наркоманка. При ангажимент в Тел Авив беше заловена от властите в опит да вкара нелегално в страната трийсет грама кокаин. Беше в затвора, уплашена и отчаяна, когато един мъж на име Бен Фридман дойде при нея и й предложи начин да избегне присъдата. Каза, че ще й помогне да се излекува от пристрастеността към кокаина и след известно време ще може да се върне в Милано. Даде честната си дума, че пускането й от затвора не е свързано по никакъв начин със секс.
И тъй като не можеше да разсъждава трезво и отчаяно искаше да избегне затвора, Донатела се съгласи. На следващия ден се озова завързана за едно легло в някакво лечебно заведение. Трепереше и се потеше от абстиненцията. След като мина първата седмица, с тяхна помощ вече се беше отърсила от вредния навик. Но щяха да я накарат да се отърси от още много навици. Първоначално започнаха да й втълпяват идеите бавно, като я учеха на техники за събиране на разузнавателна информация и на самоотбрана. След месец я пуснаха да си върви. Чувстваше се страхотно. За първи път в живота си имаше цел. Бяха й помогнали да разбере еврейските си корени, да разбере тежката съдба на своя народ и нуждата той да бъде защитаван от тези, които се бяха заклели да изтрият евреите от лицето на земята.
В началото задачите й бяха прости — нищо повече от наблюдение на някой човек или предаване на информация, докато обикаляше света. Но с годините нещата станаха по-сериозни. Още четири пъти се връща към наркотиците и всеки път те отново й промиваха мозъка. Обучението се промени. Първо се правеше под прикритието на техники за самоотбрана, но постепенно за нея стана очевидно, че целта е друга.
Полковник Бен Фридман от страховития МОСАД беше нейният учител и покровител. Той бе един от двамата мъже в живота й, на които можеше напълно да се довери. Мисълта за другия бе чудовищно болезнена.
Но трябваше да бъде честна към себе си. На нея й беше харесвало невероятно много обучението още от самото начало. Тръпката да дебнеш друг човек и да го убиеш беше несравнима с нищо, преживяно от нея до този момент. Беше по-хубаво от какъвто и да е наркотик, дори по-хубаво от секса. Донатела Ран беше склонна да се вманиачава и когато това се случеше, не можеше да се спре. Обичаше работата си, за която й плащаха изключително добре.
Докато се изкачваше по стръмния павиран тротоар, тя добре си даваше сметка коя всъщност е. Целият й живот беше объркан. Беше търсила баща си, когото не познаваше и в крайна сметка се надяваше никога да не намери. Най-сетне бе разбрала коя е и накъде върви. За нея това беше постижение.
Големият автомобил „Краун Виктория“ плавно се поклащаше по стария селски път през Мериленд. Познатият пейзаж даде на Райли известна утеха. Пътуваха повече от час, бяха минали през целия град. По едно време си каза, че може да й се повдигне от толкова много завои и криволичения. Не познаваше много добре града и загуби ориентация пет минути след като я бяха качили в колата. Няколко пъти нещата й изглеждаха познати, но не беше сигурна. Маршрутът беше много объркващ и накрая реши, че най-добре ще е да затвори очи.
Двамата агенти изглеждаха достатъчно компетентни. Специален агент Пелачък й беше казал, че ще трябва да предприемат някои стандартни предохранителни мерки, за да са сигурни, че никой няма да ги проследи. Специален агент Сейлъм, русият, караше колата. Той не говореше много. По-рано ги беше попитала къде я водят. С радост научи, че са тръгнали към къщата на Мич. Райли попита дали Мич вече е там, а Пелачък й отвърна, че не знае.
Тя стана нетърпелива, когато излязоха от селския път на улицата, която щеше да ги отведе до Мич. Тъй като бяха сравнително далеч от града, нямаше улично осветление. Жителите около залива Чесапийк имаха навика да оставят нещата така, както са били и преди сто години. Разрешенията за строеж трябваше да минат първо през един инспектор, после през друг, а и радикални промени не се разрешаваха. Дори нещо не толкова модерно, като уличната лампа, щеше да бъде осквернение за пейзажа. Райли знаеше, че това е една от причините Мич да се премести тук. Той обожаваше да прекарва свободното си време сред природата. Райли погледна през стъклото. Единственото, което можа да разпознае, бяха няколко фермерски постройки в далечината.
След малко колата намали и двамата агенти протегнаха шии, за да намерят точния адрес.
От задната седалка Анна се обади:
— Третата отляво е. — Щом се приближиха още, добави: — Ето онази там, до бялата пощенска кутия.
Колата зави по дългата автомобилна алея. Райли веднага забеляза, че в къщата е тъмно. Сърцето й се сви. Мич го нямаше. Сейлъм паркира пред гаража.
Никой от агентите не понечи да излезе и тя попита:
— Какво ще правим?
— Ще чакаме — отвърна Пелачък.
— Какво?
Колкото се може по-невинно той каза:
— Нямам ключове.
— Аз имам.
Пелачък се спогледа с партньора си.
— Какво мислиш?
— Колко дълго ще чакаме?
— Не знам. Час… може би два.
— Аз викам да почакаме вътре, щом тя има ключ.
Пелачък се обърна отново към нея:
— Искаш ли да влезем вътре?
— Да. — Райли докосна дръжката на вратата.
— Почакай една минута. Нека първо аз отида и проверя. После ще влезем. — Обърна се към партньора си: — Ако се случи нещо, измъкни я оттук и не се тревожи за мен.
Специален агент Пелачък слезе от колата и затвори вратата. Застанал прав, той извади оръжието си и изчезна зад къщата. Когато отново се върна при стълбищната площадка, огледа пристана долу в ниското и прибра пистолета. Наоколо нямаше никой. Държаха къщата под наблюдение от понеделник. Взе зашифрирания телефон, набра номера и го доближи до ухото си.
След третото позвъняване в слушалката прозвуча глас:
— Ало.
— Момичето е при нас и сме на уговореното място на срещата.
— Тя подозира ли нещо?
— Не. Дори ни предложи да влезем. Точно както си мислехте.
— Добре. Не пипайте нищо, когато влезете. Не знаем какви изненади може да има вътре.
— Разбрано. Нещо друго?
— Какво предприемате за мобилния й телефон?
— Заглушаваме го с мобилното устройство в багажника.
— Добре. Информирайте ме, ако има някакви промени.
— Ясно. — Мъжът, представящ се за федерален агент, изключи телефона и го прибра. След като се погрижат за журналистката и приятеля й, който и да е той, ще трябва да убеди Професора отново да тръгнат след Гюс Вийом. Джеф Дюзър погледна в тъмното и си помисли колко печеливш е бизнесът им, откакто започнаха да работят за Професора. Реши да убие Вийом безплатно. Щеше да е голямо удоволствие.
33.
Питър Камерън седеше на дългото кожено канапе в кабинета на сенатор Кларк. Затвори капачето на телефона си и го сложи на масичката за кафе. С широка усмивка, размазала се по брадатото му лице, той се облегна назад и плесна с ръце зад главата си.
— Хванали са Райли, а тя не подозира нищо.
