— Убивам терористи — изрече тихо.
— Повтори!
— Издебвам ги и ги убивам!
Конгресменът остави бирата си. Очакваше нещо подобно, но не и да го чуе тъй прямо. След като се посъвзе от признанието на Рап, нещо му щукна.
— Така ли се запозна с Анна? По време на заложническата криза?
— Да.
— Ти участва ли в щурма?
— Да.
Коулман се засмя.
— Та той беше самият щурм!
— Какво искаш да кажеш?
— Че ще ти разправим тази история друг път. — Рап срещна погледа на Коулман и поклати глава. После стана и протегна ръка към конгресмена: — Майкъл, извинявай за всичко. Може би някой ден, след като напуснеш властта, ще мога да ти кажа повече. Но дотогава, разбери ме, не мога.
О’Рурк стисна ръката му и го погледна в очите.
— Много бих искал.
— Само помни, че сме в един и същ отбор.
— Добре.
Коулман погледна часовника си.
— Побързай и целуни приятелката си. Трябва да се връщаме обратно в ранчото и да повикаме момчетата.
Рап се усмихна смутено.
— Къде е Анна, горе ли?
— Не. — О’Рурк поклати глава. — Обади се малко след осем и каза на Лиз, че ще се срещне с теб. Мислех, че затова ми звъниш и си тук. Мислех, че тя те е накарала да дойдеш.
35.
Питър Камерън се носеше по Магистрала 214 в своя „Лексус“, сребрист металик. От седемте колони на уредбата се носеше музиката на „Шехеразада“ на Римски-Корсаков. Беше купил колата под едно от измислените си имена. Можеше и да не се подчини на заповедта на сенатор Кларк. Просто не можеше да устои на изкушението да влезе в къщата. Дома на Мич Рап. Трябваше да види какво представлява. Трябваше да участва в удара. На Кларк нямаше да му хареса, но ако Камерън е внимателен, шефът му никога няма да разбере. Беше се обадил и бе предупредил Дюзър за пристигането си. Последното, което искаше да му се случи сега, беше един бивш морски пехотинец или някой от откачените му стрелци да го гръмне по погрешка. Това беше другата причина да иска да влезе в къщата. Ако планът му проработеше, той нямаше да даде на онези клоуни да обсипят с дъжд от куршуми мишената.
Докато отбиваше от Магистрала 214, Камерън погледна към мобилния си телефон и се запита кога ли Рап ще се обади отново. Рап се беше обаждал на всеки час, откакто говориха по обяд, но Камерън не вдигна нито веднъж. Последното позвъняване беше около девет вечерта, преди почти два часа. Камерън не беше мислил за това, но щом Рап не се обаждаше, значи имаха проблем. Реши засега да не се тревожи. Рап щеше да звънне отново. Ако не тази вечер, тогава утре сутринта.
Изстискваше колата до последно, докато караше на зигзаг по черния път. Планът на сенатора беше страхотен, но трябваше да се доработи на някои места. Вероятността да се случи нещо непредвидено беше голяма. Камерън от месеци си представяше главата на Рап, идеално центрирана в кръстчето на мерника на далекобойната му пушка. Мечтата му беше попарена от сенатора. Кларк не му даде обяснение защо не иска да се стреля от голямо разстояние. Само държеше на своето, че всичко трябва да изглежда като убийство и последващо самоубийство. С момичето ще е лесно, но Рап може да представлява проблем. Не беше от хората, които можеш да подценяваш. Номерът е да се приближиш достатъчно до него, за да го застреляш в главата. Като се има предвид колко е напреднала днес съдебната медицина, ще трябва много да внимават, когато напускат местопрестъплението.
Ще трябва да запазят момичето живо и първо да убият Рап. Камерън беше избрал оръжието — 22- калибров пистолет. Така няма да има изходна рана и кръвта няма да опръска всичко наоколо. Ще накарат Рап да влезе сам в къщата, ще държат на мушка приятелката му и ще го застрелят отстрани в главата, преди да реагира. После ще застрелят момичето със същото оръжие и ще се тръгнат. До местния шериф ще бъде направено анонимно обаждане, а после и до няколко телевизионни станции, за да не успее ЦРУ да покрие случая.
Камерън обаче знаеше, че планът има една слабост. Нямаше да е никак лесно да се приближат достатъчно до Рап, за да го убият, и то само с един изстрел. Това щеше да е неговата задача. Ще трябва да запази хладнокръвие и самообладание до последния момент.
Камерън зави по автомобилната алея към къщата на Рап и паркира пред седана. Един от хората на Дюзър стоеше на малката веранда отпред. Приближи се до него и му каза да повика шефа си. Небето беше облачно, луната не се виждаше. Дюзър излезе минута по-късно и предложи на Камерън цигара. Камерън отказа, а Дюзър си запали.
— Как е тя?
Дюзър извади цигарата от устата си.
— Добре е. Малко е изнервена, но това се и очакваше.
— Какво прави?
— Гледа вечерните новини.
— Обезвреди ли мобилния й телефон?
— Да. — Дюзър дръпна от цигарата. — Каква е хавата с нейния приятел?
— Какво искаш да кажеш?
— Какъв е случаят? Има ли нещо, което трябва да знам за него?
Камерън погледна в далечината. Съседите бяха на около петнайсет метра и от двете страни. Границите на имотите бяха очертани от гъста растителност.
— Има вероятност да е въоръжен, но аз не бих се тревожил. Няма да направи нищо, докато момичето е у нас.
— Сигурен ли си?
— Колко хора имаш?
— Шест с мен.
Камерън се усмихна.
— Не може да се мери с теб и момчетата ти. — Дюзър беше настръхнал и много му се искаше глупостите на Камерън да са истина. След като погледна часовника си, Камерън добави: — Вече е късно. Съмнявам се, че ще стане тази вечер. Искам да говоря с нея. После ще се върна в града и ще взема оттам някои неща.
— Защо просто не я вържем и не го изчакаме да се покаже?
— Не искам да оставям никакви следи. Освен ако не се налага.
Камерън влезе в къщата. Двама от биячите на Дюзър играеха карти на кухненската маса. Бяха свалили саката си, пистолетите им стърчаха от раменните кобури. Камерън им кимна и продължи към хола.
— Здравейте, госпожо Райли, казвам се Бари Лензнър. — Той протегна ръка.
Райли седеше на един стол с кръстосани крака.
— Здравейте — пое ръката му.
Камерън седна на дивана. Първото нещо, което забеляза у нея, бяха ослепителните й зелени очи.
— Работя в Управлението. — Махна към кухнята. — Надявам се никой от тях да не ви е притеснявал.
— Не… не много. — Тя отметна назад кичур коса.
— Добре, защото не искам да се разстройвате за дреболии. Има вероятност Мич да успее за тази вечер, но се съмнявам. — Разочарованието се изписа на лицето й. — Не се тревожете. Нищо лошо не се е случило.
