Просто в последния момент изникнаха някои неща.
— Какви?
— Разбирате, че не мога да говоря за това, госпожо Райли — усмихна се Професора.
— Знам с какво си изкарва Мич хляба.
— Сигурен съм, че са ви известни някои неща, може би повече, отколкото би трябвало, но не е моя работа да обсъждам тези въпроси с вас. Мич в момента е зает с нещо много важно, нещо с огромно значение за националната сигурност.
— Той в безопасност ли е?
— Да. — Камерън се усмихна. — За другите се притеснявам.
— За кои други?
— За лошите.
— О!
— Чуйте ме, не искам да се тревожите. Напълно сигурен съм, че Мич ще дойде утре сутринта. Ако искате, можем да ви откараме обратно в града и сутринта да ви върнем. Или можете да преспите нощес тук. Ние, разбира се, няма да ви се месим.
— Има ли вероятност все пак да дойде тази нощ?
— Да, но не искам да ви давам празни надежди.
— Тогава ще остана.
— Добре. — Един от телефоните на Камерън зазвъня. Той провери кой е и добави: — Извинете ме, трябва да се обадя.
Майкъл още не беше свършил, когато Рап разбра, че Анна е в опасност. Накара го да повтори. Искаше да се увери, че Анна е казала на Лиз, че има среща с него. О’Рурк отвърна, че е седял до жена си, когато тя е разговаряла. Рап се изкушаваше да се качи горе и да събуди Лиз, но след като размисли, се отказа. Сега последното, което му трябваше, бе да се разправя с емоционална бременна журналистка.
Веднага позвъни в апартамента на Райли. Телефонният секретар се включи след четири сигнала и Рап затвори. Когато опита да я намери на мобилния й телефон, гласовата поща му съобщи, че в момента няма връзка с абоната. Анна винаги отговаряше на мобилния телефон, освен ако е в ефир. Нещо не беше наред. Рап се постара да запази самообладание пред О’Рурк. Ръкавицата беше хвърлена. Които и да бяха тия нехранимайковци, щяха да си платят.
Преди да си тръгнат, Рап помоли О’Рурк да не казва нищо на жена си. Отначало Майкъл се заинати, но Рап го увери, че ще се справи по-добре от ФБР. Обеща да се обади, сетне двамата с Коулман изчезнаха в нощта.
Даде на Коулман адреса на Анна и му каза да бърза. По пътя набра подсигурения срещу подслушване номер на Стансфийлд.
Когато вдигна Кенеди, Рап припряно попита:
— Как е той?
— Спи.
— Мисля, че Анна е у тях.
Последва тишина.
— Сигурен ли си?
— За нещастие, да.
— Какво ще правим?
— Искам да пратиш веднага отряд към апартамента на Анна. — Продиктува адреса. — Ние ще сме там до две минути.
— Нещо друго?
— Вдигни по тревога ГСО. Може да ми потрябва.
Кенеди се запита как да оформи искането си за група за специални операции от Ленгли. ГСО представляват еквивалентът на ЦРУ на полицейските SWAT2.
Тя беше упълномощена за подобно искане, но би било по-добре, ако го направеше Стансфийлд.
— Ще се погрижа. Друго?
— Това променя всичко.
Не й хареса хладнокръвната отчужденост в гласа му.
— Как така?
— Не ме интересува колко високо ще стигна, ще ги избия всичките. До един! — Рап затвори и се загледа през стъклото. Колата летеше по Уискънсин Авеню.
Обиколиха около жилищната сграда два пъти, като се оглеждаха за скрито наблюдение. После паркираха пред един пожарен кран. Влязоха с приведени глави, не искаха лицата им да бъдат запечатани от охранителните камери. Рап използва комплект ключове, за да отключи външната врата. Щом се оказаха на стълбите, извадиха оръжията си и им сложиха заглушители. Рап носеше 9-милиметров „Берета“, а Коулман — „Хеклер и Кох USP“, калибър .45 АСР. Рап набързо му обясни разположението на помещенията в апартамента. Коулман беше свикнал да действа по двойки. Това беше основата на обучението при тюлените. Рап беше вълк-единак. Отне им няколко секунди да уточнят действията си, за да са сигурни, че ще спазват синхрон, сетне хукнаха нагоре.
Когато стигнаха четвъртия етаж, Рап набързо огледа коридора и влезе вътре. Не спираха и за част от секундата. Ако някой ги причакваше, най-добрият начин да се оправят с него беше да се движат бързо и да удрят светкавично. Рап зае позиция от дясната страна на апартамента, а Коулман — от лявата. Рап тихо превъртя ключа. Коулман влезе след него. Рап затвори и заключи след тях. Първо провериха дрешника в коридора, после кухнята и хола. Придвижваха се бързо, в пълно мълчание, Рап водеше, Коулман пазеше гърба му. Отвориха и затвориха всяка врата. За по-малко от трийсет секунди бяха проверили цялото жилище. Начаса откриха първото подслушвателно устройство. Оставиха го непокътнато и излязоха от апартамента, като не заключиха външната врата.
Обратно в пикапа, Рап се обади на Кенеди.
— В апартамента имаше „бръмбари“. Поръчай на най-добрите си хора да разследват. Кажи им да открият транспондера и да изчакат. Ако някой се покаже, за да го провери, искам да го проследят. Ние отиваме у Маркъс. Ще ти се обадя, като стигнем.
Коулман даде още газ, докато отбиваха от Ню Мексико по Небраска Авеню. Две пресечки на североизток попаднаха на задръстване в кръгово движение. Коулман зави по Масачузетс Авеню. Докато пресичаха престижния квартал „Спринг Вали“, той попита:
— Какъв е следващият ни ход?
Рап не можеше да изхвърли страшните картини от съзнанието си. Можеше да изтърпи нечовешка болка. Бяха го прострелвали и пробождали, беше си чупил около десетина кости и бе подлагал тялото си на такива изпитания, че го бе спасявала само жаждата за живот. Но този път беше друго. Мисълта, че някой може да нарани Анна, беше най-мъчителното нещо, която можеше да изпита. Рап се отърси от тази картина и се обърна настрани, за да погледне през стъклото.
Тайно избърса влагата от очите си.
— Ще проверим дали Маркъс има напредък. После отново ще се опитаме да се свържем с Професора.
36.
Рап беше възвърнал хладнокръвието си, когато стигнаха у Дюмонд. Кенеди се беше обадила вече на компютърния експерт и му бе казала, че Райли е отвлечена. Дюмонд, който никога не знаеше как е по-добре да се държи с Рап, реши да не изрича и дума за утеха. Вместо това обясни докъде е стигнал с търсенето на Професора. За нещастие нямаше голям напредък. Двамата от екипа на Коулман, Кевин Хакет и Дан Стробъл, бяха прегледали хиляди фотографии на сегашни и бивши служители от Държавния департамент, но не бяха разпознали необходимия човек.
Това не беше резултатът, който Рап искаше да чуе. Едва сдържаше гнева си. Дюмонд обаче имаше
