на височина сто метра през деня, да не говорим — в такава облачна вечер, но тези бяха по-различни. Те бяха обучавани в армията да летят в най-неблагоприятни метеорологични условия, и то с хеликоптери, които са много по-ниско маневрени от „Бел 430“. За тях преминаването от шумните тъмнозелени армейски хеликоптери на гладкия, лъскав и тих „Бел 430“ беше като да смениш стар „Форд“ с „Ягуар“.
Докато приближаваха залива и ярките светлини на града оставаха зад тях, пилотите си слагаха на интервали очилата за нощно виждане, за да може единият да свикне с уреда, докато другият управлява, и обратното. Те се гмурнаха на юг от целта, изключиха навигационните светлини и завиха на разстояние пет километра от залива. От обаждането в базата до пристигането им на мястото бяха минали по-малко от двайсет минути.
Пилотите накараха „птичката“ да увисне на петнайсет метра над тъмните води на Чезапийк и техникът в задната част се зае за работа. С помощта на голям брой инфрачервени, топлинни и обикновени камери с висока разделителна способност той започна да наблюдава целта.
Питър Камерън се върна в къщата и седна на дивана до Райли. С телефон в ръка и с неподправена широка усмивка той започна:
— Имам една добра и една лоша новина. Коя искате да чуете първо?
— Лошата.
— Мич няма да успее тази вечер, но ще бъде тук на сутринта.
— По кое време?
— Около седем.
Райли изглеждаше малко обезсърчена. Наближаваше полунощ и тя беше уморена.
— Тогава отивам да си лягам. — Райли стана. — Надявам се, никой от хората ви не е горе.
— Не. Всички са долу. Никой няма да ви безпокои.
— Благодаря ви. — Тя излезе.
Камерън я придружи до стълбите.
— Ще трябва да ви напусна за малко, но ще съм се върнал, преди да сте станали.
— Добре. — Райли му каза лека нощ и се качи горе. Камерън я гледаше как се изкачва по стъпалата и се възхити на фигурата й.
Дюзър се приближи до него. Когато Райли затвори вратата на спалнята, каза:
— Има хубав задник.
Камерън се намръщи и му кимна да го последва. Излязоха на предната веранда. Камерън се приведе към наемника:
— Гледай си работата и не си и помисляй да я докосваш.
— Спокойно де! Така или иначе ще е мъртва утре сутринта. Какво ти пука?
— Само си дръж проклетите ръце далеч от нея, ясно ли е? Приятелят й ще дойде рано сутринта и искам да се концентрираш върху предстоящите задачи. — Той посочи към колите: — Трябва да ги махнете оттук.
— Къде да ги закараме?
— Не знам, но не трябва да са тук, когато той пристигне.
Дюзър кимна.
— Ще измисля нещо. Трябва да пратя някого за кафе и храна.
На Камерън не му стана ясно какво общо имат кафето и храната с преместването на колите, затова не обърна внимание на думите му и продължи:
— Трябва да се върна в града и да взема някои неща. Ще ми отнеме само час-два. — Погледна часовника си. — Ще се върна към два. Най-късно в три. Разбрано?
— Да.
— Ако се случи нещо необичайно, обади ми се.
— Непременно.
„Виждам един човек. Изглежда, стои на пост в задната част на къщата, откъм залива.“
Рап, Коулман и Дюмонд си бяха сложили слушалки с микрофони на главите. Използвайки осигурената срещу подслушване комуникационна техника на микробуса, Дюмонд се беше свързал със спътник, за да могат да поддържат връзка с хеликоптера и да виждат в реално време какво засичат камерите на летящата машина.
Рап внимателно слушаше безпристрастния глас, който описваше ситуацията в къщата. Микробусът плавно се поклащаше, докато се движеха на изток по Магистрала 214. Долният екран пред Дюмонд показваше картина, приличаща на филмов негатив — черно и бяло с различни нюанси на сивото по средата. Снимките бяха направени от инфрачервена топлинна камера. Картината на екрана се смени с друга, изпълнена с повече черно и петна от червено, жълто, бяло и синьо. Рап се загледа към кухнята и чу техника да казва:
— Завесите са спуснати, но аз засичам два… може би три топлинни източника вътре… на първия етаж на къщата… и възможно още един горе на втория етаж.
Рап вдигна очи.
— Можеш ли да различиш дали сред тях има жена? — попита трескаво.
— Човекът отзад определено е мъж. Хората вътре са седнали и не мога да отговоря със сигурност.
— Ами този на втория етаж?
Последваха пет секунди мълчание, след което се чу:
— Може да е мъж, жена, а може и да е куче. Не мога да кажа. Само улавям слаба топлина.
— Имаш ли звукова картина?
— Слаб фонов шум, но само толкова. Мисля, че сигурно са включили телевизора.
— Можеш ли да ми кажеш какво става в другата част на къщата?
— Да. Дайте ми минута да пренасоча оборудването.
Рап отмести микрофона и нареди на Дюмонд:
— Обади се на Айрини и й кажи да вдига във въздуха Групата за специални операции и да я прати към моята къща незабавно. — Докато Дюмонд се обаждаше, Рап се обърна към Коулман: — Какво става там, мътните го взели!
— Изглежда, някой вдига купон в дома ти.
Рап се усмихна.
Това беше добра новина. Имаше враг, с който да влезе в бой.
— Какви според теб са шансовете Професора да е там?
— Като се имат предвид данните от ретранслаторната кула, бих казал, че е много вероятно, докато ние говорим, той да седи на кухненската маса у вас.
Рап погледна към клетъчния си телефон.
— Ще можем да го разберем много лесно.
— Как?
— Обади му се веднага. „Птичката“ ще трябва да може да засече звъненето на неговия телефон.
Коулман размисли.
— Почакай, докато настъпи подходящият момент — каза. — Нека стигнем дотам и почакаме ГСО. Нали не искаме да ги подплашим?
— Добре.
— Мислиш ли, че Анна е горе?
— Надявам се.
Монотонният глас прозвуча отново в слушалките им:
— Имаме няколко коли на автомобилната алея. — Рап, Коулман и Дюмонд впериха погледи в екрана. — Имаме също и един човек, застанал до предната външна врата. Изглежда, носи оръжие. Чакайте да видя дали мога да се приближа още.
Картината се увеличи. Тялото на мъжа беше червено в по-голямата си част, с жълто по очертанията. В средата имаше продълговато синьо петно.
Коулман заговори, преди техникът да продължи:
