сериозност на проблема, а това го успокояваше.
— Сър, във Вашингтон не са малко хората, които с удоволствие биха искали да ме унищожат. Единственото, което ги възпира, е, че аз знам тайните им. Тези тайни ще бъдат предадени на Айрини. Аз ще инструктирам нея и Мич как да ги използват в случай, че възникне необходимост. — Стансфийлд се обърна към Рап: — Нуждаем се от теб. — Сетне отпусна сухата си длан върху новосъздаденото досие. — Това ще ти даде свободата да водиш относително нормален живот. Повече няма да ти се налага да лъжеш хората какво работиш. Моята най-голяма надежда е, че ще приемеш нашето предложение. Да, ти вече даде достатъчно от себе си и аз никога не бих могъл да изразя благодарността си към теб за жертвите, които си направил. Когато се изправиш срещу тъмното си минало, Мичъл, трябва да си припомняш факта, че си спасил живота на повече хора, отколкото са тези, на които си го отнел. Ти все още си необходим и аз те моля да останеш. Човек с твоя талант не трябва да го пропилява в бизнеса. Животът ти пак може да се промени. И мястото, където това ще стане, е Центърът за борба с тероризма. Трябваш ми там. Нужен си ми, за да пазиш гърба на Айрини и за да ми помогнеш за открием „къртицата“. — Стансфийлд замълча и с възхищение погледна волевото лице на Рап. — Ако ти трябва време да помислиш, добре, но моля те — не ни карай да те чакаме дълго. — Стансфийлд се усмихна. — Бих искал да отида в гроба спокоен, че си останал на стража.
Рап бе дълбоко развълнуван. За първи път виждаше стария разузнавач да се усмихва. Протегна ръка и стисна хладната длан на Томас Стансфийлд. Нямаше нужда да размисля. Не можеше да откаже на легендарния директор.
— Благодаря ти, Томас. — Той взе папката. — Приемам предложението ти.
— Добре.
На вратата се почука. Влезе специален агент Уорч. Беше разтревожен.
— Какво има, Джак? — обърна се към него президентът.
— Господин президент, боя се, че имам лоши новини. Току-що ми се обади началникът на охраната на държавния секретар Мидълтън. — Уорч се поколеба, не знаеше как да продължи. — Държавният секретар е бил открит мъртъв в дома си. Изглежда, става дума за самоубийство, сър.
Дървата в камината пукаха и пръскаха искри. Ханк Кларк наблюдаваше спокойно огъня, отпуснат в любимото си кресло. Всички лампи в кабинета бяха изгасени. Блещукаха само танцуващите пламъци. Скъпото вино в кристалната чаша отразяваше играта им, Цезар и Брут лежаха от двете му страни. Кларк беше доволен. Нещата не се бяха развили точно както ги бе планирал, но все още имаше време. Той гледаше на преживяното само като на една-единствена битка от продължителната война. Отпи от виното и се усмихна при мисълта за сполетялата Чарлз Мидълтън участ.
Когато Кларк беше отишъл при Стансфийлд и президента, той не предполагаше, че крайният резултат ще е оставката на държавния секретар. Целта на Кларк беше просто да отвлече вниманието им, в случай че са открили връзка между него и Питър Камерън. Алибито на Кларк вече беше готово. Камерън работеше като платен консултант на комисиите по разузнаването както на Конгреса, така и на Сената. Сега, след като беше предложил пълната си подкрепа за кандидатурата на Кенеди, президентът щеше да го има за съюзник.
Много приятно бе да гледа как демократите се изяждат едни други. Особено като се има предвид, че това занимание беше хоби на републиканците. Твърде лесно бе да ги докара до сегашното положение. Ал Ръдин винаги беше лесен за манипулиране, но сега Кларк забелязваше известна слабост и у Хейс — слабост, която се беше появила отскоро. Беше чул слухове, че след терористичното нападение срещу Белия дом президентът е станал по-изнервен, по-малко толерантен към партийните страсти. Сега го виждаше с очите си. Мидълтън беше един от главните му партньори и съюзници. Да го накара да си подаде оставката, беше твърде груб ход.
Кларк се беше срещнал с Ръдин в една от защитените срещу подслушване съвещателни зали на комисията по-рано през деня. Ръдин беше хленчил в продължение на час. По едно време го подпита дали президентът не е научил за срещата им с Мидълтън от самия Кларк. Кларк се държа така, сякаш нелепото обвинение не си струваше отговора, и изнесе на Ръдин лекция как той е подценявал Томас Стансфийлд цели двайсет години. За да провокира още повече параноята на Ръдин, го попита:
— Защо според теб настоявам всичките ни разговори да се провеждат тук, в моята защитена срещу подслушване съвещателна зала?
Трикът сработи. Когато срещата им приключи, Ръдин вече беше стопроцентово убеден, че ЦРУ го следи. Кларк съзнаваше, че Стансфийлд е твърде умен, за да извърши нещо толкова глупаво — да постави под наблюдение председателя на Постоянната работна комисия по разузнаването към Конгреса. Но на Ръдин лъжата му подейства. Този човек отново подценяваше противниците си.
Кларк си позволи да се самопоздрави. Начинът, по който успя да избегне потенциалната катастрофа, беше брилянтен. Малко тъжно бе, че няма да може да се похвали на съпартийците си за ролята, която е изиграл в оставката на държавния секретар. Някой ден може и да го направи, но засега трябваше да потули всичко. Щеше да лъже, докато не отмине бурята.
Кларк се страхуваше от малцина. Сред тях определено беше и Томас Стансфийлд. Интелектът и способността на този човек да разкрива измамите и лъжите бяха удивителни. Кларк си даваше сметка, че изобщо не би могъл да задейства плана си, ако здравето на Стансфийлд не беше влошено. Директорът на ЦРУ веднага щеше да разбере какво е намислил.
На Кларк щеше да му коства големи усилия да се сближи с доктор Кенеди и да спечели доверието й. Тя щеше да се нуждае от помощта му през следващите месеци. Политическата битка за нейното утвърждаване щеше да бъде много изтощителна и на нея щеше да й трябва съюзник в Капитолия.
Що се отнася до Мич Рап, Кларк не беше много сигурен в преценката си за него. Ако на хоризонта се зададеше буря, той беше светкавицата, готова да удари всеки момент. Ако само Камерън беше успял в Германия, нещата нямаше да се развият по този начин. Рап щеше да е мъртъв, а градът щеше да кипи от едно от най-големите разследвания в историята на Конгреса. Президентът щеше да агонизира в ужасна политическа смърт, а Ханк Кларк щеше да е в идеална позиция, за да поеме на поход към Овалния кабинет. Вместо това Рап беше жив, Камерън — мъртъв, а разследване нямаше. Трябва да реши кой да смени Камерън. Сещаше се за няколко души, но се съмняваше, че който и да е от тях ще съумее да се справи с Рап.
Кларк отпи от виното и отново се вгледа в огъня. Трябваше да премахне опасността, идваща от Рап. След няколко минути Брут се прозя. Златистият ретривър вдигна глава и впи в господаря си големите си кафяви очи. Кларк се усмихна и вдигна чашата в тост за Брут Марк Юний. „Дръж враговете близо до теб и се отнасяй добре с тях“, каза си сенаторът. Допи чашата и реши, че ще трябва да си уреди среща с този Мич Рап.
Кучетата първо заръмжаха, а после, когато на вратата се позвъни, залаяха. Кларк ги изчака да се успокоят, докато въведат важния му гост в кабинета. Джонатан Браун, заместник-директорът на ЦРУ, изглеждаше притеснен. По киселата физиономия на бившия съдия Кларк разбра, че нещо го безпокои.
Браун, в костюм и с вратовръзка, седна на дивана срещу Кларк. Не можеше да намери място на ръцете си. Търсеше по лицето на Кларк следа от чувство за вина. През годините като федерален прокурор и съдия Браун беше виждал много престъпници да седят с израз на ангелчета по време на процесите срещу тях и да се кълнат в Бога, че са невинни. Браун не се съмняваше, че Кларк също може да прикрива емоциите си.
Кларк беше повикал Браун, за да му обясни защо е дал съгласието си на президента да подкрепи кандидатурата на Кенеди.
— Какво те безпокои, Джонатан? — започна сенаторът.
Браун се изкушаваше да зададе няколко въпроса, но размисли. Знаеше, че Кларк не търпи такова отношение. Вече се бяха сблъсквали и на Браун още му държеше влага.
— Говори ли с Мидълтън тази вечер? — Браун отново потърси и най-малък признак за вина, но уви.
— Не, но чух за срещата му с президента тази сутрин. — Кларк остави празната си чаша. — Мидълтън трябва да обяви оставката си утре сутринта.
— Не мисля, че ще се стигне дотам.
Кларк свали краката си от табуретката и се изправи в креслото. По лицето му пробяга тревога.
— Какво искаш да кажеш с това, че няма да се стигне дотам?
— Ти наистина не знаеш, нали?
— Какво да знам?
