арсенала на националната сигурност. Хората дори не смееха да говорят за нещата, които той вършеше, камо ли правителството да го признае официално. Президентът можеше да иска само едно нещо от Рап. Не знаеше дали ще приеме. Беше се нагледал на смърт. Беше му писнало. Време бе да си потърсят друг. При население от 250 милиона души все щяха да намерят някой друг нещастник, чийто живот да опропастят!
Рап стигна до поста на Тайните служби в западната част на сградата. Пазеха няколко души.
— Имам среща с Джак Уорч.
Един от Униформения отдел на Тайните служби го изгледа мнително, докато другият повика специалния агент, отговарящ за личната охрана на президента. „Тук има човек, който иска да ви види.“ Служителят свали слушалката.
— Мич Круз — обяви Рап едно от многото си измислени имена.
Агентът произнесе името по телефона: „Мич Круз… да… добре.“
Сетне затвори слушалката и отвори вратата. Посочи алеята за автомобили.
— Минете оттам. Специален агент Уорч ще ви чака.
Рап тръгна по тясната алея. Когато стигна двора, видя Уорч да се приближава от другата страна. На лицето му се появи широка усмивка, щом забеляза Рап. Дължеше му живота си.
— Радвам се да те видя, Мич — протегна ръка Уорч. — Изглеждаш ми много скапан.
— Благодаря ти за комплимента. Така и се чувствам. — Рап силно стисна десницата му.
— Как е Анна?
— Добре. Благодаря ти за помощта.
— Няма проблем. Мисля, че ти дължим много повече от това. — Уорч тръгна към сградата и Рап го последва. — С теб какво става?
— Надълго и нашироко ли искаш, или накратко?
— Нямам време за дългата версия. А не знам дали имам достатъчно и за кратката.
Рап се засмя. Влязоха в Екзекютив Офис Билдинг и се насочиха към Белия дом. Минаха през приземния етаж и продължиха по коридора, след което завиха надясно. Това беше първото посещение на Рап след терористичното нападение миналата пролет, при което сградата бе частично разрушена. Той беше изумен колко бързо е възстановено Западното крило и вече функционира. Изглеждаше точно както преди бомбите да разбият стените му.
Уорч разбра за какво си мисли Рап и каза:
— Направо е невероятно, нали?
— Да, наистина.
— Сградата не беше чак толкова лошо пострадала, колкото си мислиш. Пожарната пристигна бързо и изгаси навреме пламъците, преди да са причинили големи щети.
— Да, но все пак… Изумително е.
Спряха пред вратата, която водеше към Оперативната зала.
— Мич, носиш ли оръжие? — попита Уорч.
— Ти как мислиш?
— Знам, че носиш, но се опитвам да се държа учтиво с теб.
Рап се изкуши да подхвърли някой шеговит коментар, но знаеше, че Тайните служби не обичат да се шегуват с тези неща.
— Ще бъдеш ли така любезен да подържиш пистолета ми известно време?
— С удоволствие.
Рап извади беретата от раменния си кобур и провери дали е сложен предпазителят. Уорч взе оръжието, след което набра кода на цифровата брава. Вратата щракна и агентът от Тайните служби я отвори. Веднага вляво се намираше вратата към конферентната зала. Уорч почука два пъти, отвори и въведе Рап вътре.
Рап се изненада да види Кенеди и Стансфийлд. Мислеше, че тя ще се среща сама с президента.
Хейс се завъртя с широкия кожен стол.
— Благодаря ти, че дойде, Мич. Седни, ако обичаш.
Рап се настани на първия свободен стол, който се падаше до Стансфийлд. Хвърли поглед към Кенеди, седнала от другата страна на масата.
— Как е Анна? — попита президентът.
Рап не отговори. Не знаеше как да започне. Анна беше добре в смисъл, че беше жива и очевидно извън опасност. Но, от друга страна, не беше много сигурен, че лесно преживява случилото се. Реши, че е най- добре да не споделя проблемите си с президента.
— Добре е, сър. Малко е разтревожена, но е добре.
— Тя е корава жена. Съжалявам, че я забъркахме в това.
— Вината не е ваша, сър.
Хейс показа, че не е съвсем съгласен. Наведе се напред и опря лакти в масата.
— Мич, седмицата беше много лоша.
— Да, така е.
— Айрини ми каза, че искаш да се оттеглиш.
Рап се изненада.
— Готов съм да продължа живота си, сър.
Президентът се вгледа в Рап. Погледът му не трепваше.
— Какво ще стане, ако ти кажа, че твоята страна не може да си позволи да се лиши от теб?
— Ще отвърна, че вече дадох достатъчно на страната си.
Президентът се усмихна.
— Да, така е. Никой не би го оспорил… особено аз. Но бих искал да обмислиш оставането си за още известно време.
— Съжалявам, сър, но вече взех решението. Искам нормален живот. Открих жената на моите мечти и не възнамерявам да я изгубя заради кариерата, която дори не искам вече да градя.
— Сигурен ли си в това?
— В кое? — Рап не беше сигурен дали президентът има предвид жената на мечтите му, или кариерата, която вече не иска.
Президентът скръсти ръце.
— Мич, човек с твоя талант не може просто така да обърне гръб и да си отиде.
— Може би да… може би не, но аз ще се опитам.
— Е… — По устните на Хейс се разля широка усмивка. — Мисля, че можем да намерим приемливо компромисно решение. — Той се обърна към директора на ЦРУ: — Томас?
— Мичъл. — Гласът на Стансфийлд беше отпаднал и леко пресипнал. — Ще започна, като кажа, че бях в този занаят повече от петдесет години и през цялото това време не съм виждал по-талантлив и смел човек от теб.
Рап кимна. Думите на този човек — легенда в разузнаването, струваха повече и от най-престижния медал, който правителството можеше да му връчи.
— От известно време знаех, че умирам, и исках да сложа някои неща в ред, преди да си отида. Едно от тези неща, Мичъл, беше, че исках да ти върна свободния живот. — Стансфийлд подаде на Рап голяма папка. — Това е твоето официално лично досие.
— Мисля, че още в началото се разбрахме операциите ми да не се записват никъде официално!
— Да, такъв беше планът, но всичко се променя. Някои от твоите подвизи през последните години беше много трудно да бъдат премълчани. — Стансфийлд впери в Рап стоманеносивите си очи. — Това досие е моят подарък за теб и Айрини. Съставих го с помощта на Макс Салмън. Както пише в досието, ти си бил НОП в Управлението през последните десет години. Голяма част от това, което си вършил, разбира се, не се съдържа тук или е сериозно орязано. Сега имаш законна биография, Мичъл.
Рап беше много изненадан. НОП (Неофициално прикритие) имаха оперативните офицери на Управлението, които работеха зад граница и не бяха защитени от дипломатическо прикритие на американско посолство или консулство. Рап се вторачи в папката.
— Защо сега? Защо след всичките тези години?
— Защото искаме да дойдеш в ръководството.
