— Сядай — отрони Хейс.
Президентът и Стансфийлд седяха на столове пред камината. Мидълтън прекоси стаята и седна на канапето, което се намираше по-близо до Стансфийлд.
— Какво има, Робърт?
Хейс се остави гневът и напрежението у него да надделеят, преди да заговори. Отправил към Мидълтън поглед, който излъчваше откровена ненавист, президентът заяви:
— Мисля, че аз трябва да те питам какво става.
Мидълтън се помъчи да отгатне какво е сгрешил толкова, че да ядоса президента. Отговорът бързо изплува в съзнанието му. Сигурно беше срещата му с Ръдин и Кларк. Докато обаче не се увереше, че е това, щеше да си държи устата затворена. Нямаше смисъл да го отнася за две провинения едновременно.
— Сър, откровено казано, не знам за какво говорите — започна с официален тон.
— Чарлз, работил съм с теб в Сената повече от десет години. Познавам, когато ме лъжеш. — Хейс го изгледа продължително. — Какво ти казах при предишната ни среща тук, в Белия дом, в началото на седмицата?
На Мидълтън не му се искаше да отговаря на въпроса и затова прибягна към стандартната фраза:
— Не си спомням.
— Не си спомняш ли? — Президентът стисна юмруци. — Хайде да оставим настрана глупостите, Чък. Казах ти да внимаваш в действията си и да не си пъхаш носа в работите на ЦРУ. Сега спомни ли си?
Мидълтън преглътна тежко и отвърна кратко:
— Да.
— Тогава би ли ми обяснил какво си правил още на следващата сутрин, когато си се срещнал с Ханк Кларк и Ал Ръдин в Конгресния клуб на закуска?
— Те поискаха да говорим за някои скорошни пробиви в сигурността в Държавния департамент.
— Глупости!
Мидълтън отмести поглед и поклати глава.
— Това изобщо не е начинът да се ръководи президентска администрация.
— О, предполагам, за теб щеше да е по-добре да насроча тайни срещи и да организирам заговор срещу теб, след което да ти нанеса удар в гърба.
— Знаете ли, наистина не мисля, че аз…
— Затваряй си проклетата уста, Чък! — сряза го Хейс. — Как не можа да се примириш, че аз станах президент, а не ти! Когато се отказа след Ню Хемпшир и се съгласи да ми окажеш подкрепа в замяна на пост в администрацията, загуби, Чък. Хората не те искаха, но в замяна на подкрепата ти аз взех решението, което ми се струва, че беше най-пагубното в цялата ми политическа кариера. Но сега ще съм спокоен, защото до обяд ще се отърва от теб. И ще го направя с чиста съвест. — Мидълтън опули очи. — О, не се шегувам. Следиш ли рейтинга ми? В момента е над седемдесет процента. Спокойно мога да поискам оставката ти и след седмица ти ще си минало за мен.
Мидълтън изгледа Хейс високомерно. Не, това не може да е истина. Хейс не би дръзнал!
— Мислиш, че не говоря сериозно ли? Мислиш, че в Конгреса не биха се намерили стотина души, които при първа възможност с удоволствие да поемат Външно? Мога дори да накарам републиканците да гласуват за оставката ти… Не си им любимец.
— Да не би да ме заплашвате? — изправи се сковано Мидълтън.
— Не, още не съм започнал. Имаш около минута — Хейс вдигна показалец, — за да ми кажеш какво прави онази сутрин в Конгресния клуб. И по-добре да се възползваш от нея, за да изкупиш частично вината си.
Мидълтън отчаяно затърси някакво оправдание или прикритие.
— Като държавен секретар трябва да се интересувам от проблемите на националната сигурност, които засягат тази страна.
Президентът рязко стана.
— Като държавен секретар — повиши глас той — трябва да се интересуваш от това, които ти кажа аз. Недвусмислено споменах, че ако имаш някакви въпроси за дейността на ЦРУ, следва да се обърнеш към съветника ми по националната сигурност. Кого ще избера да наследи Томас — Хейс посочи към смълчания Стансфийлд, — не е твоя работа! И повярвай ми, няма да получиш съчувствие от партията, когато разберат, че си заговорничил с републиканец, за да осуетиш моята кандидатура за директор на ЦРУ.
— Аз едва ли бих използвал думата „заговор“ за една обикновена приятелска закуска. И не мисля, че в партията ще си умрат от удоволствие, когато разберат, че сте шпионирали сенатор, конгресмен и своя държавен секретар.
Веднага разбра, че е стигнал твърде далеч.
— Не ми трябваше да те шпионирам, идиот такъв! — кресна Хейс. — Хората сами дойдоха при мен с информацията. — Президентът не искаше да засяга този въпрос. Мислеше си, че Мидълтън ще види грешката си и ще признае вината си, но очевидно този човек не беше способен на подобно нещо. Хейс отиде до бюрото си и грабна една кожена папка. Върна се и я хвърли на Мидълтън. — Отвори я и чети. Това е твоята оставка. Сам я написах, Чък. Не исках да се стига дотук, но след като ти окончателно доказа, че не мога да ти имам никакво доверие, не ми остави избор.
Мидълтън понечи да каже нещо, но Хейс не му позволи.
— Няма да те слушам повече. Имаше възможност да се отървеш, но я пропиля. Радвай се, че не те уволнявам официално. Ако подпишеш оставката си, ще е по-добре и за двамата. Ще ти дам да обявиш, че се оттегляш по здравословни причини. Сам избери болестта. Ако не я подпишеш, още сега отивам в залата за пресконференции и огласявам уволнението ти пред телевизионните камери.
Мидълтън пребледня. И в най-страшните си кошмари не беше виждал подобно нещо. Та той беше Чарлз Мидълтън, за Бога! Представи си как Хейс крачи по коридора към залата за пресконференции, за да каже на целия свят, че уволнява своя държавен секретар.
Съзнаваше, че няма да разполага с плацдарм, от който да подеме контраатака. Хейс беше твърде популярен, за да излиза открито срещу него. За пореден път беше подценил Робърт Хейс. Сега нямаше изход. С трепереща ръка Чарлз Мидълтън се подписа под документа. Целият му живот, всичко, което беше постигнал в политиката, свършваше дотук.
Конгресменът Ръдин не беше очарован от хитрия ход, с който го бяха привикали на срещата. Предната вечер му се беше обадил председателят на Конгреса и беше настоял да се срещне с него в офиса сутринта. Ръдин пристигна навреме и беше принуден да чака петнайсет минути. Когато председателят Кайзер се появи от просторния си офис в сградата на Капитолия, той съобщи на председателя на Комисията по разузнаването на Конгреса, че ще трябва да се повозят малко. Ръдин, който не се колебаеше да се опълчи срещу всяко нещо, настоя да разбере къде отиват. Кайзер му обясни, че ако иска да запази поста си на председател на комисията, е по-добре да си държи устата затворена.
Кайзер беше бивш футболист от отбора на университета на Алабама и все още имаше страховита и респектираща фигура. Суровата му реакция озадачи Ръдин и го накара да гадае в какво се е провинил. Когато лимузината на председателя спря пред контролно-пропускателния пункт на Тайните служби в южния край на Уест Екзекютив Авеню, Ръдин още не беше проумял с какво е разгневил силните на деня. Двамата конгресмени бяха придружени до Оперативната зала на Белия дом — още един знак, че нещата са сериозни. През трийсет и четирите си години във Вашингтон Ръдин никога не беше влизал в Оперативната зала. Мат Рориг, председателят на Демократическия национален комитет, ги чакаше вътре. Още един лош знак. Рориг беше човекът, който държеше парите на партията.
Когато Ръдин понечи да попита Рориг какво се е случило, Кайзер отново му напомни да седи тихо, докато не дойде президентът. Ръдин се измъчваше от догадки. По едно време му хрумна за закуската с държавния секретар и приятеля му, сенатора Кларк, но я изключи като причина за проблема. Мнението му за ЦРУ не беше тайна за никого, а и тепърва предстоеше президентът да номинира наследник на Стансфийлд. Ръдин само се опитваше да го предпази от извършването на ужасна грешка.
Накрая президентът влезе, придружен от Томас Стансфийлд. Албърт Ръдин буквално го обзе погнуса при вида на директора на ЦРУ. Нямаше друг, когото конгресменът да мрази толкова. Нямаше друг в историята на страната, който като Стансфийлд толкова арогантно да беше пренебрегвал и накърнявал правомощията на
