— Госпожице Тътуайлър, били ли сте в Бейрут? — започна тихо. — Едва ли. Оная нощ бях в Иран. Всъщност по-голямата част от миналата седмица прекарах там. И тъй като там нямаме посолство, предполагам, ви е ясно, че не съм бил на официално посещение. Говорите ли фарси или друг арабски език? — Рап поклати глава. — Не мисля. Какво знаете за исляма и за техния джихад? Знаете ли как действат Рафик Азис и хората му?
— Какво искате да кажете, господин Круз?
— Искам да кажа, госпожице Тътуайлър, че не можете и да си представите с какъв човек си имате работа! — Рап натъртваше на всяка дума. — Докато сте си седели тук и сте си приказвали празни приказки, аз се завирах из какви ли не дупки, защото исках да открия Рафик Азис!
Тътуайлър скръсти ръце на гърдите си и хвърли подигравателен поглед към лявата част на масата.
Този жест извади Рап от равновесие.
— Госпожице главен прокурор, това не е игра! Тук не става въпрос кой каква диплома има и какви статии е написал. Умряха хора. И още ще умрат! — Той извъртя лице. — Виждате ли този белег? Нека ви издам една тайна. Не съм се порязал на лист хартия, докато съм си седял в кабинета! Този белег ми е спомен от Рафик Азис. Лично от него! Така че, когато ви представям мнението си за един човек, когото никога не сте виждали и за когото не знаете нищо, препоръчвам ви да си седнете на задника и да слушате внимателно! Човекът, за когото говорим, е религиозен фанатик, добре обучен войник и много интелигентен мъж! Планът ви би успял, ако беше някой превъртял служител, който е превзел банка или пощенска служба, но ние си имаме работа с един от големите играчи! Ако се подиграете с него и му дадете само част от това, което е поискал, той ще ви захапе за задниците и ще отхапе доста голямо парче!
Изражението на лицата срещу него казваше достатъчно. Думите му бяха минали покрай ушите им. Рап не можеше да повярва. Беше посветил две трети от живота си да се опитва да залови този мъж, да спре престъпното му дело. Никой не разбираше по-добре Рафик Азис от него. А те го възприемаха като вманиачен идиот!
Рап прехапа езика си, за да не изкрещи. Разбра, че има само едно разумно нещо, което можеше да направи. Ако остроумната Мардж Тътуайлър искаше да пробва теорийките си и тези малоумници бяха съгласни да й помогнат, така да бъде! Но с това подписваха присъдите си.
— Предупредих ви — поклати глава Рап. — Можете да ми се обадите, когато се наиграете, за да дойда да оправя бъркотията. — И напусна залата.
Генерал Флъд издърпа стола си назад и направи знак на един от сътрудниците си. Когато беше казал на Стансфийлд да доведе младия командос, не предполагаше, че ще се стигне до подобни сцени, но въпреки това се радваше, че някой се бе опълчил срещу политиците. Един капитан от Военновъздушните сили се приближи и се наведе към Флъд.
— Моля, намерете господин Круз и го накарайте да изчака в кабинета ми, докато свърши срещата — прошепна генералът.
Всички заложници с изключение на агентите от Тайните служби бяха преместени в кафенето на журналистите. Масите и столовете бяха изхвърлени в коридора, който водеше към Уест Драйв. От един до четирима терористи ги наблюдаваха постоянно.
Анна Райли се поуспокои. Приседна на синия килим и се подпря на стената. Беше успяла да стигне до тоалетната и да се върне, без да я ударят или ритнат. Жената, която вървеше пред нея, удариха, защото си беше позволила да погледне един от терористите. Райли беше гледала само в краката си. Един от терористите я беше последвал до кабинката и беше останал при нея през цялото време. Тя се бе уплашила от изражението, изписано на лицето му.
След бомбения атентат срещу Световния търговски център беше правила репортаж за ислямските терористи. Двуседмичното разследване й беше дало възможност да се запознае с мисленето на ислямските фундаменталисти. Знаеше, че за тях жените са носители на злото и нечистото.
„Добро начало на новата ми работа!“, помисли си тя. Винаги беше искала да бъде на мястото на събитията, при истинските новини, а сега беше част от новината на десетилетието!
Прибра кичур коса зад ухото си и погледна към един от терористите. Той усети, че го наблюдават, и се извърна към нея. Анна веднага сведе очи. „Не го гледай! — напомни си. — Престори се на слаба, слей се с тълпата!“
Анна Райли знаеше как да реагира в подобни ситуации. Беше израснала в сърцето на Чикаго и се беше сблъсквала с хора от най-долните кръгове на обществото. Майка й, социален работник, и баща й, полицай, се бяха погрижили петимата им синове и единствената им дъщеря да разберат, че животът не е такъв, какъвто го показват по филмите. Именно този живот беше развил у младата жена инстинкта за самосъхранение. Няколко години преди това в Чикаго това й беше спасило живота.
Райли вече беше свалила бижутата и грима си, доколкото беше възможно. Знаеше, че колкото по-малко внимание привлича върху себе си, толкова по-добре. Вече двама от мъжете бяха с разбити носове, а една жена беше ударена толкова силно, че от ухото й бе потекла кръв. Анна не спираше да си повтаря: „Просто бъди по-ниска от тревата и може би ще останеш жива.“
Стоун не се беше отделил от нея нито за миг, но не защото се опитваше да я предпази. Сега се наведе към нея.
— Колко още ще ни държат тук? — прошепна.
— Не знам — прошепна в отговор Райли. — Единственото, което знам, е, че ако някой от онези те види да говориш, ще дойде и ще смачка с приклада на пушката си фотогеничния ти нос. Затова за последен път ти казвам: Млъкни!
Алигзандър се отмести и скри лице в ръцете си. Два пъти вече беше плакал. „Отвратително!“, помисли си Райли. Баща й винаги беше казвал, че по време на криза хората показват истинската си същност. И беше прав!
В стаята влезе нов човек. Беше облечен в същите зелени камуфлажни дрехи като останалите, но косата му беше грижливо сресана и не беше брадясал. Райли забеляза, че мъжът всъщност е много красив.
Изведнъж се сети. Това беше същият мъж, на който я беше представил Ръс Пайпър! Някакъв принц или нещо подобно. „О, господи!“ Без да вдига глава, се заоглежда за Ръс. Не се виждаше никъде.
Райли огледа отново мъжа. Той беше водачът. Беше очевидно от това — как го гледаха и му говореха другите. Когато този принц беше влязъл в помещението, тримата терористи бяха отдали чест. Плешивият, който в началото Райли смяташе за техен водач, също влезе и се приближи до принца. Щом зашепна в ухото му, Райли мигновено забеляза промяна в изражението на принца.
Лицето на Рафик Азис изразяваше гняв. Бенгази продължаваше да говори в ухото му.
— Къде? — изрева Азис.
Муамар посочи група заложници. Азис се запъти натам. Спряха пред един мъж, облечен в бяла риза, с разхлабена вратовръзка.
— Той ли? — попита Азис.
Бенгази кимна.
— Ставай! — заповяда Азис. Мъжът се изправи. Беше с десетина сантиметра по-висок от арабина. Изглеждаше на около петдесет години.
— Имал си някакво предложение? — каза Азис достатъчно силно, за да го чуят всички.
— Да — заговори мъжът нервно, — сред нас има бременна жена и няколко по-възрастни. Помолих един от хората ви… — той посочи Бенгази — дали можем да получим одеяла и храна за…
— Не! — рязко го прекъсна Азис.
Мъжът отстъпи.
— Но — той посочи жената до него — тя е бременна…
Азис погледна жената на пода. Беше легнала по гръб, отпуснала глава в скута на една по-възрастна жена. Без да отмества очи от нея, Азис посегна към колана си. Бавно извади пистолет и се обърна към мъжа, застанал пред него. Вдигна оръжието към слепоочието му и натисна спусъка.
Всички подскочиха. Мъжът полетя назад и падна върху заложниците зад себе си.
Рафик Азис излезе. Хората му се разкрещяха, за да въдворят ред. Докато вървеше към оперативната зала, на лицето му се появи усмивка. Когато настъпеше решителният момент, тези хора нямаше да му
