— Може и да не намерим — отвърна Бакстър.
— Досега не ми се е случвало — засмя се Кинг. — Твоята работа е да седиш и да чакаш някой да обезвреди мините. Утре например ще оставим Мардж да се заеме с преговорите. Ако успее — добре, ако не — тя ще го отнесе.
— Какво ще стане, ако се наложи да атакуваме сградата и загубим… трийсет, четирийсет или, по дяволите, всичките заложници? — Бакстър заби показалец в гърдите си. — Аз съм единственият, който може да даде такава заповед. Но как ще погледне избирателят на това? Представи си — хората сядат да вечерят и гледат по телевизията как агентите на ФБР умират, докато щурмуват Белия дом! Тогава с кариерата ми ще бъде свършено! Както и да го погледнеш, все сме прецакани.
— Не е така — отвърна Кинг. — Ако се справим с това, ще станеш герой. Ти ще си следващият президент на САЩ. Просто трябва да изиграем ходовете си много внимателно и трябва да започнем с директор Трейси. Не можем да му позволим да даде пресконференция. Ако цитира онези изявления, с нас е свършено. Мисля да се срещна с него. Ще му кажа, че искаме да остане началник на Тайните служби и да работи заедно с ФБР по случая. Ще му кажа, че идеята да го натопим е била на Тътуайлър и че ти си се съгласил, защото си бил разтревожен от нападението, шокиран… Благодарен си на Тайните служби за това, което са направили за страната, и тъй нататък… Ще има отзвук.
Бакстър въздъхна уморено.
— Добре. Направи всичко възможно, за да го накараш да си държи устата затворена.
13.
Наближаваше полунощ. В Белия дом цареше пълна тишина. Азис излезе да се разходи по коридора към командния център на Тайните служби. Вратата беше отворена и той влезе. Седнал в стола пред пулта, Бенгази наблюдаваше няколко черно-бели монитора, на които се виждаше районът около Белия дом, както и вътре в самата сграда. Бенгази беше изключил повечето камери от страх, че ФБР ще намери начин да използва системата, за да ги шпионира.
Азис се опря на облегалката на стола.
— Има ли някакви проблеми? — попита той.
— Не. Всичко е наред.
— Добре. Ти намери ли време да поспиш?
— Да.
— А останалите?
— И те са добре.
— Заложниците?
— Спят.
Докато Азис гледаше към мониторите, радиостанцията на кръста му изпращя.
— Да? — отговори той.
— Рафик, имам напредък. Мисля, че трябва да дойдеш да видиш.
— Идвам веднага. — Азис очакваше това повикване. Въпреки че бяха стигнали по-далеч, отколкото си бе представял, той все още не беше доволен. Искаше да измъкне страхливия президент от бункера му.
Азис премина през третото ниво на мазетата и се насочи към бункера. Когато зави зад ъгъла, видя един от хората си, седнал върху кутия с инструменти, с цигара в ръка. Якият дребен мъж го погледна с усмивка. На врата му висяха тъмни очила и заглушители за уши.
Мъжът си сложи очилата и махна към външната врата на бункера.
— Сезам, отвори се!
Азис пристъпи напред и бутна металната врата. Тя поддаде. Зад нея се откри друга, по-малка врата. Арабинът протегна ръка и постави дланта си върху гладката повърхност. Нисичкият мъж, който стоеше пред него, беше направо дар божи за тази операция. От този мъж зависеше крайният изход на операцията. Касоразбивачът беше донесъл собствените си инструменти. Както бяха обяснили на Азис, вратата беше стандартен вид, който се използваше за всички военни бункери и беше направена да удържа на взривна вълна, а не на бормашини и малки количества експлозив.
— Колко време ще ти трябва да отвориш и следващата врата? — попита Азис.
— Ако бързам, има опасност да разваля някоя от бормашините, но е възможно да успея за около трийсет часа.
— Какво ще стане, ако някоя от бормашините се счупи?
— Тогава става лошо. Може да се проточи до три-четири дни.
— А ако не бързаш?
— Със сигурност ще я отворя до четирийсет и осем часа.
Азис го потупа по рамото.
— Добра работа, Мустафа — каза и пое обратно към командния център на Тайните служби.
Лампите в бункера бяха загасени. Агент Уорч лежеше на най-близкото до вратата легло. Ясно чуваше хъркането на президента в другия край на бункера.
Мислеше за жена си и децата. Щяха да се притесняват, разбира се. Но жена му знаеше, че живее с човек, предан до смърт на работата си. Беше силна жена.
Той се замисли за останалите семейства. Не можеше да забрави виковете на колегите си: „Има убит агент! Убит агент!“ Припомни си имената на хората, които бяха дежурни същия ден. Нямаше представа кои бяха живи, кои — не.
Изведнъж замръзна. Не беше чул този шум преди. Нещо стържеше по вратата. Долови няколко почуквания, след това — звук като от бормашина. Уорч скочи от леглото, коленичи на пода и допря ухо до вратата. Тогава чу шума съвсем ясно. Бормашина. Пробиваха вътрешната врата, което значеше, че са проникнали вече през външната. Дланите на Уорч се изпотиха. Той се изправи и запали лампата.
— Ставайте. Имаме проблем!
14.
Някъде отдалеч долиташе слаб звук. Рап плуваше нагоре. Знаеше, че му остава малко до повърхността. Намираше се в тъмен тунел, нямаше никаква светлина.
Изведнъж се сепна и скочи, облян в пот, в леглото си. Трябваха му няколко секунди да разбере, че сънува. Беше същият сън, който сънуваше от много дълго време насам. Давеше се. Винаги се давеше в съня си. Винаги се опитваше да достигне до повърхността и да си поеме въздух.
Слаба сивкава светлина влизаше през прозореца на спалнята му. Той се обърна и погледна към червените цифри на будилника си. Часовникът показваше 4.45.
Хубаво беше, че си е къщи. Натисна бутона, за да спре звъненето на часовника. После се отпусна на възглавницата и избута одеялото настрани. Все още не му се ставаше. Зад прозореца на спалнята чуваше как вълните на Чезапийк се разбиват в скалите. Беше се насилил да се прибере у дома и да се наспи след срещата с Трейси. Нямаше какво друго да прави. Доктор Хорниг беше обещала пълен доклад за разпита на фара Харут чак на сутринта. Дотогава трябваше да чакат — нещо, което Рап не понасяше.
Стана от леглото, прекоси спалнята и спря пред двойната врата в единия край. Отвън се чуваха птичите песни. От другата страна на залива небето започваше да просветлява.
Пое по стълбите към долния етаж. Термометърът на верандата показваше двайсет и шест градуса. Нахлузи банския си костюм и очилата и се спусна към брега. Беше купил къщата миналата година и единственото подобрение, което направи, бе да смени изгнилия кей и стълбите, които водеха към водата. В края на кея имаше дървена пейка. Когато стигна до нея, вече тичаше. Без да спира, хвърли кърпата върху облегалката и скочи във водата.
Бързо влезе в ритъм и започна обичайните два километра покрай брега. Вече не се състезаваше, но преди три години беше един от най-добрите в триатлона. На състезанията на Хаваите той беше финиширал винаги сред първите пет, а веднъж се бе класирал първи. Но работата му за ЦРУ през последните пет години беше станала много напрегната и трябваше да се откаже от спорта.
