Адамс поклати глава. — Без да се обиждате, господа, но това тук е детска игра в сравнение с онова, което преживях на острова.
— Разбирам какво имате предвид. — Генералът не искаше да си признае, че се възхищава на стария човек. — Мич, ако мислиш, че идеята е добра, заставам зад теб. — После се обърна към директора на ЦРУ: — Томас?
— Ако Мич иска… аз също заставам зад него — отвърна спокойно Стансфийлд.
Някой почука на вратата и всички се обърнаха.
— Влезте — каза генералът.
Командир Харис и адмирал Де Воу влязоха и отдадоха чест.
— Искали сте да ни видите, господин генерал — каза адмиралът.
— Да. Заповядайте, господа. Не искам да си мислите, че вашите способности са останали на заден план, след като повечето работа е за „Делта“ и за ФБР. За вас имам планове, които не исках да обсъждам пред другите.
Двамата офицери от флота се приближиха към масата. Адмирал Де Воу беше командващ Специалните части във флота и на морските тюлени. Харис, който сега приличаше на офицер повече, отколкото последния път, когато се бяха срещнали с Рап, застана от едната страна на шефа си. Беше подстригал дългата си коса и бе обръснал брадата си по нареждане на адмирала.
— Мисля, че познавате тези господа. — Флъд посочи Рап и Адамс.
Харис кимна. Кимна и адмиралът.
— Радвам се да те видя, Дан. — Рап протегна ръка.
— И аз се радвам да те видя, Мич.
Флъд се изкашля.
— Господа, помолих ви да се присъедините към нас, защото искам да чуя мнението ви по един въпрос.
19.
Слънцето залязваше в сивкава мъгла. Два транспортни самолета С 130 се насочиха към военна база „Андрюс“, избрана от Обединеното командване за отправна точка при изпълнението на операция „Лов на плъхове“. Охраната в базата беше удвоена преди пристигането на новите военни части и целият цивилен и помощен персонал бе напуснал територията й.
Двата самолета се приземиха един след друг. От контролната кула ги насочиха към няколко огромни хангара, където ги посрещнаха екипите за наземен контрол и поддръжка. Прожекторите не бяха включени. „Делта“ предпочиташе да работи в тъмнина.
Самолетите плавно се завъртяха на деветдесет градуса и насочиха опашките си към вратите на хангарите. Наземни работници поставиха жълти подпори на колелата. След малко двигателите спряха. Хидравличните врати на товарния отсек се отвориха с изсъскване и облечени в черно мъже заизскачаха оттам, понесли огромни черни раници с екипировка. Повечето от сто и четирийсетте воини бяха въоръжени с автомати НХ MP 10. Някои носеха автоматични пушки, снайпери или тежки картечници.
Полковник Бил Грей стоеше до входа на тъмния хангар и гледаше хората си. Беше облечен в черната десантна униформа. Имаше гъста, късо подстригана коса и буйни вежди, бе висок над метър и осемдесет.
В края на едната редица Грей забеляза двамата, които му трябваха. Тръгна към тях. Мъжете отдадоха чест.
— Как мина полетът?
— Гадно — отговори полковник Ханк Клийс, командир на батальон А. — Затворени сме в самолетите от два следобед! Трябваше да изчакаме да се стъмни.
— Как се чувстват момчетата?
— Нормално — рече Клийс. — Ако не се справят, ще си подам оставката.
— Готови са — отвърна полковник Пат Милър, командир на батальон Б.
Грей кимна.
— Ето какъв е планът. Пат, батальон Б се заема с летищата. Ханк, вие ще се приготвите за въздушното нападение над Белия дом. Оборудването за свръзка да е в готовност. Искам среща с командирите на отделения след трийсет минути. — Грей посочи зад гърба си. — В единия край на хангара има малък кабинет. Ще се срещнем там. Ще получим информация от разузнаването. — Грей се обърна. Двамата офицери го последваха. — Няма да имаме време да се подготвим както обикновено. Според генерал Флъд може да ни наредят да нападнем още тази нощ. Затова трябва да сме готови. Ханк, искам да разделиш Белия дом на части и да информираш хората си за подробностите за всяка част, която ще трябва да превземат. Ако ни се обадят след два часа, искам да имаме поне малка представа с какво се захващаме. С течение на времето ще получим още информация. — Сетне се обърна към командира на батальон Б. — Пат, искам хората ти да се разположат на летищата „Рейгън“, „Дълес“ и Балтимор. Закачете системи за наблюдение на поне два от самолетите, и то незабелязано. Не искаме нищо да стига до медиите. Хората ти трябва да са облечени като механици. От ЦРУ ни съобщиха, че Азис се обажда от Оперативната зала в Белия дом, което означава, че знае какво предават по телевизиите. От ФБР ще ни изпратят няколко агенти, които да ни помогнат. — Грей рязко спря и потупа двамата мъже по гърба. — Сега вървете. Искам да получа отчет за работата ви на срещата след — той погледна часовника си — двайсет и осем минути.
Двамата командири се заеха да прегрупират хората си, а Грей тръгна към хангара. Извади мобилния си телефон и набра командния център в Пентагона. Докато чакаше връзка, видя две малки светлинки, които се приближаваха към пистата. Трябваше да са неговите олекотени хеликоптери MD 530, пилотирани от 160-а военновъздушна ескадрила. Щяха да играят основна роля в атаката на Белия дом. За разлика от малките безшумни машини Грей можеше вече да чуе двигателите на втората ескадрила. Това бяха „МН 60 Черен ястреб“ — по-бързи и по-големи. С тях щяха да започнат преследване, ако Азис се опиташе да избяга.
Първият хеликоптер кацна меко. Последваха го още седем. Грей поклати глава. Всичко се случваше прекалено бързо. Ако нападнеха тази вечер, акцията можеше да се превърне в кървава баня. Нуждаеше се от повече време, за да се подготви.
На пет километра северозападно от Белия дом се намираше Военноморската обсерватория, която беше официалната резиденция на вицепрезидента на САЩ. Голямата цилиндрична сграда беше разположена в квартала на посолствата на Масачузетс Авеню. Обширните градини предлагаха лукс, който не беше обичаен дори за Белия дом.
Айрини Кенеди караше на север по Масачузетс Авеню. Не можеше да се отърве от мисълта, че на тази улица е съсредоточено най-голямото количество системи за сигурност в града.
Скоро огромната къща, в която живееше вицепрезидентът, се появи пред нея. Пред портала се бяха събрали репортери. След входа Кенеди зави наляво и се насочи към северната врата на обсерваторията, където спря.
Четирима униформени агенти от Тайните служби с немска овчарка се приближиха към колата. Кенеди отвори прозореца си и представи документите си.
— Бихте ли отворили багажника? — каза сухо единият.
След като кучето обиколи колата два пъти и багажникът беше проверен, Кенеди получи разрешение да влезе. Вратата се отвори, тя потегли по алеята и подмина няколко по-малки сгради, които използваха за офиси. Пред входа на къщата забеляза лимузината на шефа си и спря до нея. Беше закъсняла с няколко минути за срещата с вицепрезидента.
На входа пазеха въоръжени агенти от Тайните служби. Кенеди беше забелязала, че хора от същия екип обикалят и край оградите из имението. Имаше и втори екип, който наблюдаваше само къщата, а вътре беше личната охрана на вицепрезидента.
На вратата се появи един от икономите на Бакстър и въведе Кенеди вътре. В гостната седеше Стансфийлд. Както обикновено, бе облечен в тъмен костюм и бяла риза с вратовръзка. На лицето му се
