което го тормозеше през целия ден. Чудеше се дали да даде оръжие на Адамс. Боеше се да не би възрастният мъж да го простреля случайно. В Специалните служби всяка година ставаха по няколко подобни инцидента.
— Милт, какво ще кажеш, ако ти дам пистолет?
— Имам оръжие — отвърна Адамс и извади един трийсет и осем калибров револвер от джоба си.
Изненадан, Рап протегна ръка:
— Може ли? — Адамс му го подаде. Добрият стар „Рюгер Спийд Сикс“! Беше на въоръжение в повечето полицейски управления, преди да се появят автоматичните пистолети. Барабанът му беше компактен, лесно се обслужваше, засичаше рядко. Рап се замисли дали не е по-добре да даде на Адамс пистолет със заглушител, но после се отказа. Ако се наложеше и Адамс да използва оръжие, вече щяха да са в края на операцията.
Рап му върна револвера.
— Искаш ли кобур?
Адамс поклати глава.
— Не… Свикнал съм да го нося в джоба си.
— Добре. — Рап се зачуди дали този човек знае в какво се замесва.
Адамс усети какво си мисли Рап.
— Не се притеснявай за мен, Мич. Ако не мислех, че постъпвам правилно, нямаше да съм тук.
Рап се засмя и се зае да оправя екипировката си. С всичките му оръжия, системите за наблюдение и подслушване и някои други неща раницата му натежа до трийсет килограма. С Харис бяха решили, че в тясната шахта би било най-добре да я влачи след себе си, вързана с въже.
Когато бяха готови, Рап, Адамс и Харис застанаха до оградата и зачакаха сигнала за начало на операцията.
В стая без прозорци на седмия етаж в главната сграда на ЦРУ в Ленгли беше избрана специална група, която да наблюдава напредването на Рап и Адамс. Стаята наподобяваше апаратна в телевизия. На едната стена имаше четирийсет монитора. Срещу тях седяха четирима техници. Отзад се бяха разположили Айрини Кенеди, генерал Кембъл и няколко техни сътрудници. Още по-назад бяха седнали директор Стансфийлд, генерал Флъд, полковник Бил Грей и адмирал Де Воу. Най-отзад бяха насядали висши военни от Пентагона и ЦРУ. Нямаше представители на ФБР. Това никак не се харесваше на Кенеди.
Мониторите на най-долния ред показваха предаванията на телевизиите. На горните десет монитора се виждаше картина от стаите на Белия дом, а на един — терористът, който седеше на покрива в направената от бронирано стъкло будка.
На останалите монитори нямаше нищо с изключение на един в средата. На него, осветени от червена светлина, се виждаха Рап и другите, които се приготвяха за операцията.
Косата на Айрини Кенеди беше прибрана назад. Беше си сложила слушалки с микрофон. Тя бавно кимаше, докато слушаше какво й казва Маркъс Дюмонд. След секунди се обърна към двамата мъже, които седяха зад нея:
— Всичко е готово. Чакат да дадем разрешение.
Стансфийлд и Флъд се спогледаха. Пръв кимна Флъд, Стансфийлд го последва.
Директорът на ЦРУ проследи как Кенеди предава заповедта на Рап и за пореден път си помисли дали да не вдигне телефона и да се обади на директора на ФБР Роуч. Беше казал, че се опитват да подслушват сградата, но правеха много повече. Ако операцията се окажеше пълен провал, щяха да изложат на риск заложниците.
21.
Заповедта беше дадена, червената светлина угасна. Бяха решили, че пръв ще тръгне Рап. Адамс щеше да го последва, Харис оставаше последен. Рап повдигна платнището. Прехвърли през пролуката в оградата голямата раница, а след това, хванал двете по-малки, които му беше дал Дюмонд, премина от другата страна. Адамс и Харис го последваха. Запромъкваха се между клоните и храстите.
Внимаваха да остават далеч от пътеките, които агентите от Тайните служби бяха прокарали между дърветата. Около тези пътеки бяха разположени най-много сензори. Знаеха, че терористите не използват системата за наблюдение, но не можеха да бъдат сигурни.
Когато стигнаха в непосредствена близост до шахтата, Харис придърпа микрофона към устата си.
— Новобранец, има ли някакво движение на покрива?
— Не. Той все още гледа на запад.
От лампите на улицата идваше достатъчно светлина, за да могат да се виждат един-друг. Рап кимна към Адамс. И двамата бяха чули отговора в слушалките си. Адамс извади няколко от фалшивите храсти от земята. Те бяха поставени така, че да закриват вентилационната шахта през цялата година. Пътят към шахтата се откри. Харис и Рап извадиха малко черно платнище. След като го разстлаха над входа на шахтата, тримата се хванаха на работа. Рап държеше малка кутия с инструменти, а Харис светеше отстрани с фенер. Старият човек напръска болтовете с масло и ги разви с малка автоматична отвертка. Преместиха бавно капака на шахтата, като внимаваха да не се чуват звуците от търкането на метал в метал.
Рап заспуска раницата си надолу. Харис закачи малка макара и прекара през нея въже, което идваше през оградата и беше закачено за колата им навън.
Рап включи малкото си фенерче и го насочи към дъното на шахтата. Харис хвана края на въжето и го завърза за глезените на Мич. После си сложи чифт ръкавици. След това сграбчи въжето и кимна към Рап. Мич се наведе напред в тъмната шахта.
— Спускай — прошепна през рамо.
Харис бавно започна да отпуска въжето. В шахтата Рап включи малка миньорска лампа, която беше закачил на бейзболната си шапка.
— Спри — прошепна той, когато наближи дъното. Провря се през деветдесетградусовия завой, който правеше шахтата. — Добре, сега по-бавно. Отпусни ми още един метър въже. — След секунда отново се движеше, хвана се за хоризонталния отвор и започна бавно да се провира навътре. Чу някакъв шум в слушалката си. — Спри. Така е добре. — Сгъна крака към тялото си и развърза въжето от глезените си. — Издърпай го.
Въжето изчезна нагоре в шахтата. Рап се преобърна по корем. Без да губи време, хвана дългото въже, с което беше спуснал раницата, и го развърза. След това извади по-късо въже и единия му край завърза за раницата, а другия — за левия си глезен. Освети дълбоката шахта пред себе си и я огледа. На около шейсет метра пред него се виждаше другият завой на шахтата. Там сякаш тръбата ставаше по-тясна. Рап се намръщи. Мразеше тесни пространства.
— Милт, тръгвам — прошепна в микрофона. Запълзя бавно напред. Радиовръзката вече беше много лоша.
Малко след като бяха изгубили връзка с Рап, бе прекъснала и радиостанцията на Милт Адамс. Кенеди свали слушалката си и погледна часовниците на стената вдясно. Можеше да направи само едно. Във Вашингтон беше единайсет. Тя спря поглед на часовника, който й трябваше, и извади мобилния си телефон. В Тел Авив беше седем часът. Набра номер. След няколко изпуквания някой вдигна слушалката.
— Файн. — Полковник Бен Файн заемаше в МОСАД пост, идентичен с поста на Кенеди в ЦРУ.
— Бен, обажда се Айрини Кенеди.
— Айрини — отвърна развълнувано той. — Извинявай, че не се обадих, но предположих, че си имаш работа.
— Следиш ли събитията? — попита уморено тя.
— Много внимателно. Мога ли да ти бъда от полза?
— Да. — Кенеди погледна към листа пред себе си. — Ще ти дам списък с имена. Искам да ги провериш.
— Колко са?
— Десет. Имаме достатъчно информация за седем от тях, но останалите три не можахме да
