Глава четиринадесета
Уморената група ездачи пристигна в ранчото „Бар Уест“ към девет и половина на следното утро. На две мили един пазач ги видя и препусна бързо към къщата, за да съобщи за пристигането им и за да може готвачът да има достатъчно време да им приготви закуска. Когато групата влезе в двора, закуската бе готова и всички се нахвърлиха върху храната, без дори да се измият преди това.
Един час по-късно, след като се бе изкъпал, Спър се отправи към спалното помещение с намерението хубаво да се наспи. Не след дълго задряма, унесе се в сън, но се сепна, повдигна учудено вежди, изпусна дълбока въздишка и отново се отпусна. Докато заспиваше, си помисли за сенатора, който бе толкова уморен, че сигурно щеше да спи през целия ден.
От дългата езда цялото тяло го болеше. Тази задача бе по-различна от другите, които бе получавал напоследък. Това, от което имаше нужда сега, бе един свободен ден, в който да не прави нищо, след което щеше да се добере до най-близкия телеграф и да уведоми генерал Халек, че случаят е приключен.
Беше доволен, че успя да освободи Пени. В началото не мислеше, че има и най-малък шанс. Уонтъби се оказа разумен човек, но Спър знаеше, че малко команчи биха се съгласили да разменят шейсет коня срещу някоя своя собственост.
Той потъна в сън.
Събуди го бърз тропот от конски копита по твърдата тексаска земя. Той се събуди окончателно и скочи от леглото. Един конник препускаше шеметно. Нещо се беше случило. Спър изчака, докато ездачът се приближи съвсем и застане с коня си до задната врата на кухнята. Ед Хънт също изскочи тичешком от задното помещение.
— Харли, какво, по дяволите, става? — изрева Ед.
Сенатор Уолингтън се появи бързо на задната веранда и се втренчи напрегнато в конника, а вратата към терасата, която сенаторът бе забравил да затвори, се затръшна с трясък след него.
— Сенаторе, в западния район на ранчото имаме неприятности със „Съркъл Джей“.
Спър се приближи бавно до тях. Можеше да чуе всяка дума от това, което казваше каубоят, тъй като той бе много възбуден и говореше високо.
— Намерих ги на около миля от триредната телена ограда, която поставихме преди няколко години. Изглежда, като че ли някой е срязал телта, влязъл е и просто е застрелял животните.
— Колко, Харли? — попита сенаторът.
— Дванайсет глави. Шест млечни крави, три юници и три по-големи телета, почти готови за продан.
Спър си проправи път и застана пред Ед Хънт.
— По-добре да се качваме на конете и да отидем да огледаме — каза Ед и погледна към Спър. — Ще дойдеш ли с нас? Мисля, че това е последната капка, с която чашата преля, ако наистина онези животни са застреляни от хората на Джордан.
— От колко време са мъртви животните Харли? — попита Спър.
— Изглежда, като че са убити днес по някое време. Телата им бяха изстинали, но нямаше следи по тях, които да говорят, че са били нападнати от животни. Сигурно са били убити късно тази сутрин.
— Тези, които са ги застреляли, може да се върнат с фургон, за да натоварят животните и да ги закарат при месар — каза Спър. — Месото все още е добро. Ще дойда и ще се опитам да разбера кой ги е застрелял.
— А ако са били от „Съркъл Джей?“ — попита сенаторът.
— Тогава виновните ще бъдат арестувани и пратени в затвора.
Половин час по-късно, докато се качваше на коня си, Спър въздъхна изморено. Поне имаше отпочинал кон. Към мястото бе потеглил един фургон, за да прибере животните, а Спър, Ед Хънт и Харли яздеха след него. Беше им нужно малко повече от час и половина, докато стигнат мястото. Двама от мъжете изкормиха животните и започнаха да ги режат на парчета, така че да могат да ги натоварят във фургона.
Спър огледа внимателно животните. Някои бяха застреляни с револвер, като дулото е било насочено точно в тила. Изгарянията по кожата, причинени от барута, доказваха това. Три или четири животни бяха застреляни с карабини от по-голямо разстояние. Дванайсетте тела бяха разпръснати на разстояние над сто фута.
Спър слезе от коня си, измина петдесет ярда от последното убито добиче и започна да описва кръг около мъртвото тяло. Не откри нищо. Отдалечи се на още двайсет ярда по-нататък и този път откри отпечатъците от копитата на два коня, и двата подковани. Спър започна да изследва още по-внимателно местността и пет минути по-късно откри отпечатъците на два коня, отдалечаващи се от това място. Изсвири с уста и Ед Хънт и Харли се приближиха до него, като водеха за юздата и коня му.
— Открих следи от два коня, идващи от изток, и също две следи, отдалечаващи се от мястото — каза Спър. — Нека да видим накъде водят.
Следата беше ясна и те можеха лесно да я следват. Завиха леко на югоизток, след това се насочиха право на изток.
— Водят право към голямата къща в „Съркъл Джей“ — заяви Ед, като сложи ръката си на кобура. — Очакват ни неприятности.
— Нищо, с което да не мога да се справя. Ако тези следи водят в корала на „Съркъл Джей“, на мистър Джордан ще му се наложи да дава някои обяснения.
Половин час по-късно сградите на ранчото изникнаха на по-малко от миля пред тях. Спър огледа двамата си спътници и забеляза, че Харли не носеше револвер. Толкова по-добре.
— Каквото и да се случи там, надявам се да не се стига до стрелба. Не искам да започваш пръв — обърна се Спър към Хънт.
Ед се ухили.
— По дяволите, това ми харесва. Не съм точен стрелец. И три възможности да ми дадете, най-вероятно е куршумът ми да се забие в земята.
Пет минути по-късно над главите им изпищя куршум от карабина, след което се появи един ездач с оръжие, насочено към тях.
— Мистър Джордан не позволява на непознати да навлизат в границите на ранчото му — заяви мъжът. — Така че вие тримата, по-добре обръщайте конете и да ви няма.
— Значи ще ни застреляш хладнокръвно? — обърна се Спър към неспокойния пазач.
— По-добре си вървете. Така ми е заповядано.
Спър продължи да се приближава към него.
— Виж какво, приятелче, ако смяташ да стреляш, по-добре е да го направиш веднага. Искам да кажа да застреляш и трима ни. Убивал ли си човек преди?
— Слушайте, мистър Джордан казва, че не можете да идвате в земите му. Казва го съвсем сериозно. Това си е негово право. Аз нямам избор. — И той изстреля един куршум, който се заби в земята точно пред Спър.
Веднага след като каубоят стреля, Спър смуши коня си в хълбоците, животното полетя напред, изминавайки двайсетте фута до стрелеца, преди сащисаният каубой да успее отново да зареди карабината си. Той посегна към револвера, но в същия миг десният юмрук на Спър се заби в челюстта му и той изхвръкна от седлото. Когато се опита да се изправи, се оказа лице в лице с дулото на 45-калибровия „Колт“ на Спър.
— По-добре извади револвера си и ми го дай, гледай да не забравиш, че дръжката трябва да е насочена към мен — каза Спър.
Младият човек кимна с глава, след това бавно се изправи. Пушката бе паднала доста надалеч и той не можеше да я достигне. Извади своя „Колт“ от кобура и като го хвана внимателно за цевта, го подаде на Спър.
— Добре, така е много по-добре, както подхожда на съседи. Сега хвани поводите на коня си и тръгвай пред нас към къщата на мистър Джордан. С твоя шеф ще трябва малко да си поговорим.
Този път Рей Джордан се намираше при корала, когато Спър се приближи, а пазачът вървеше безропотно пред него.
— Какво е това, по дяволите? — избухна Джордан.
Спьр бе следвал дирите на убийците, които продължаваха чак до вратата на корала.
