прилежно сресана и се спускаше по раменете й като златен водопад. В първия момент бащата и дъщерята не бяха в състояние да разменят дори дума и просто стояха прегърнати. По страните на Пени се стичаха радостни сълзи.
Вождът на индианците каза на Спър, че белият жребец бил най-хубавият кон на Вървящата птица, вождът на друга група команчи, чиито лагер е на три дена път на север. Вървящата птица винаги се хвалел какъв чудесен боен кон има и че би могъл да надбяга всеки друг в околността. Вървящата птица бил приятел на Уонтъби от детството, а освен това и негов братовчед.
Уонтъби каза още, че е нещо изключително един бял мъж да открадне конете на цяла група индианци и Спър би трябвало да се гордее с това, а Вървящата птица никога не ще може да го преживее. Спър му отвърна, че индианските коне са на разположение на Уонтъби и той може да прави с тях каквото си иска, но все пак се осмелява да предложи на вожда да даде осемте коня, които са в повече, на Седящата катерица за това, че той се би храбро с него, а освен това Спър искаше с този подарък да компенсира болката, която му бе причинил. За момент Уонтъби се намръщи, след това кимна в знак на съгласие. Той извика Седящата катерица, който беше сред група воини, и започна да му говори нещо бързо и рязко. Седящата катерица възкликна от изненада и удоволствие, приближи се тичешком до Спър и като се усмихваше най-сърдечно, го потупа два пъти по рамото. След това се обърна и се втурна да види конете си.
Някои от команчите се скупчиха край конете на каубоите, тъй като искаха да разгледат както животните, така и седлата им. Повечето от тях никога не бяха виждали истинско седло, затова бяха много любопитни. Един от каубоите улови стремената на коня си и го яхна само за да покаже на индианците как се прави това. Те изръмжаха доволно и се засмяха, като клатеха глави.
Сенаторът се приближи до Спър, като все още държеше ръката на Пени.
— Мисля си дали не е време да изчезваме оттук, докато са все още приятелски настроени към нас — заяви сенаторът.
— Толкова се радвам, че се върна за мен! — обърна се Пени към Спър. Красивото й лице сияеше, а Спър си помисли, че е видял нещо повече от благодарност в погледа й. Той кимна.
— Бих казал, че имате изключителен късмет, мис Уолингтън.
— Благодаря. Ще настоявам татко да каже на президента да ви връчи медал плюс солидна сума като възнаграждение.
Спър се засмя.
— Не мисля, че генералът ще остане много доволен от това.
Спър извика на Ед Хънт да каже на всичките си каубои да се стягат за път, но преди да направят и една крачка, чуха викове откъм мястото, където индианците държаха конете си, и само след миг се появи Седящата катерица заедно с всичките осем коня, които му бяха подарени. Той спря коня си пред Спър, скочи от него и се приближи до бледоликия.
Спър стоеше неподвижно, като не беше съвсем сигурен какво да очаква. Седящата катерица измъкна един нож и пристъпи още малко напред. Спър изобщо не помръдна. Индианският воин спря на един фут пред него, като продължаваше да държи ножа, след което вдигна лявата ръка на Спър. Задържа я така, постави палеца си до този на Спър, след това с ножа направи разрез и на двата пръста. Хвърли ножа на земята и притисна кървящия си палец към този на Спър.
Индианецът се усмихна, Спър се засмя в отговор и кимна с глава. Двамата мъже се потупаха взаимно по рамената, след това Седящата катерица се обърна, качи се на коня си и заедно с останалите коне се отдалечи към пасището, като през цялото време надаваше бойни крясъци. Уонтъби погледна към Спър.
— Знаеш ли какво означава това? — попита той на испански.
— Кръвни братя — отвърна Спър на същия език. Той се обърна към каубоите от ранчото. — Седящата катерица е много доволен от подаръка. Това го прави богат и уважаван воин. С него току-що станахме кръвни братя. Това означава, че когато и да се срещнем, ако се наложи, всеки ще защитава другия, дори с цената на собствения си живот. Оставаме приятели до гроб.
Всички се качиха на конете, готови да потеглят. Пени бе много щастлива, че бяха довели любимия й кон. Уонтъби придружи Спър, докато стигнаха края на лагера. Той сложи ръка на рамото на Спър.
— Бъди внимателен. Вървящата птица може да те чака да се върнеш. Върни се, но по обиколен път, по-далеч от Стейкид Плейнс. Вървящата птица със сигурност ще ви причака, за да вземе скалповете и конете ви, така че да не му се присмиват, когато се върне в лагера си.
Спър разбра повечето от испанските думи — Вървящата птица, обиколен път, скалпове и коне. След като се потупаха приятелски по рамената, Спър яхна коня си и потегли.
След прелома Спър зави на изток, по-далеч от надвисналите скали на Стейкид Плейнс. Скоро стигнаха на петнайсет мили от мястото, където индианците ги бяха атакували, и Спър се надяваше, че се намират извън района, където се подвизаваше Вървящата птица и неговите команчи.
През останалата част от деня напредваха бързо и продължиха да яздят два часа след смрачаване, като се надяваха да заблудят всички индиански преследвачи, които биха могли да ги търсят.
Спър постави два поста на запад, след което се съгласи да запалят малък огън, на който да сготвят храната си, която щеше да бъде първото им ядене след късната закуска в лагера на команчите. Спър не очакваше през нощта да имат някакви проблеми, но за утрото не бе толкова сигурен.
Когато се развидели, той обиколи около лагера, но не откри никакви врагове. Закусиха обилно, но запасите от храна намаляваха. Щяха да им стигнат до вечерта. Заплахата от нападение на команчите все още съществуваше, но Спър се надяваше, че сега тя бе по-малка.
След като се нахраниха, продължиха пътя си. Спър ускори ход и в продължение на един час яздиха в галоп, след което преминаха в тръс. Стигнаха до малка долина. До този момент бяха яздили предимно на юг, но Спър знаеше, че трябва да обърнат малко на запад, за да достигнат земите на ранчото „Бар Уест“. Не му харесваше тази долина. Беше идеално място за устройване на капан, особено ако от двете й страни бяха залегнали опитни стрелци.
Нямаше представа колко от воините на Вървящата птица имаха карабини, но предполагаше, че поне двама или трима имаха. А на това място и толкова бяха достатъчни. Спър зави на запад, заобикаляйки долината, но откри само една пустинна равнинна местност, която очевидно в миналото е била езеро. От лявата му страна обаче се намираше възвишението, откъдето можеха да ги нападнат.
Спър подкара конете по-бързо, когато от височината се разнесе първият изстрел. Намираха се на около триста ярда от стрелците, което значеше в обсега на карабините им.
— Завийте и продължете право на запад! — извика Спър. Всички се насочиха на запад, като се стремяха да прекосят напречно разстоянието и излязат извън обсега на куршумите.
Спър подвикна на Ед Хънт и двамата се отделиха от групата и направиха широк кръг в посоката, от която бяха дошли.
— Ще се промъкнем от другата страна на хълма и ще изненадаме стрелците — извика Спър към Ед, докато се привеждаха от лявата страна на конете, за да намалят възможността да бъдат улучени от някой куршум. — За един команч скалпът не струва повече отколкото един кон.
Скоро стрелбата към Спър и Хънт престана, но те не спряха да стрелят по десетината ездачи, които бързо се измъкваха от обсега на карабините им.
Спър и Ед стигнаха края на малкото възвишение, което индианците бяха използвали като прикритие, а сега като място, от което ги обстрелваха.
— Нямат коне, затова не могат да се придвижват бързо — каза Спър.
Един куршум бръмна покрай Спър и той веднага се залепи за коня. Същото направи и Ед Хънт.
— Отиваме горе на хълма — каза Спър. — Мисля, че там има двама, защото долових звука само от две различни карабини. Хайде да се изкачим бавно и да се справим с тях.
Те започнаха да се изкачват по хълма, по който тук-там се забелязваха оскъдни растения, предимно пелин, някои храсти и многобройни камъни, които покриваха по-голямата част от билото.
Бяха минали половината път, когато Спър забеляза някакво движение. Един индианец се изправи и притича от един голям камък до друг. Спър спря, притаи се, нагласи карабината си на удобна позиция, насочена към скалата, зад която се бе скрил индианецът, и зачака. В същата посока имаше още два такива камъка на около двайсет фута.
Спър продължи да изчаква. Ед го видя и също се притаи. Спър потри очи, примигна веднъж, след това вдигна вежди в стремежа си да държи очите си отворени. Какво смяташе да прави онзи проклет индианец?
