далече пред мен викове на хора. От два месеца не бяха чувал човешки глас и бързо се насочих в тази посока. Когато видях хората, които вдигаха толкова шум, аз се приведох плътно към гърба на коня, като накарах и животното да легне на земята, тъй като не исках да ме забележат. Пред мен, на не повече от триста ярда, видях няколко мъже, които събираха нашите животни. Знаех, че не са от нашите каубои. Познавам всичките ни хора тук, така че от пръв поглед разбрах, че те не са от ранчото. Завързах коня си и се притаих, като продължих да ги наблюдавам. Бяха шестима мъже, всичките имаха коне и бяха събрали поне 200 глави от нашия добитък — млечни крави, няколко млади животни и цяло стадо юници. Те ги обградиха и ги подкараха. Веднага ги последвах, но се държах на достатъчно разстояние да не ме забележат. По-правилно би било да се каже, че следвах не тях, а облака прах, който вдигаше стадото. Бях съвсем сигурен, че те се насочиха на изток. А на изток от нашите земи не се намира друго, освен земите на ранчото „Съркъл Джей“. По всичко изглеждаше, че мъжете насочваха стадото към това ранчо. Цяла сутрин вървях по петите им, докато накрая се уверих, че преминаха нашата граница и навлязоха в „Съркъл Джей“. Те продължаваха право на изток, като завиваха съвсем леко в южна посока, така че все още са там, да ги вземат мътните. Онези копелета задигнаха двеста глави от добитъка ви, сенаторе.
Сенатор Уолингтън кимна с глава.
— Благодаря, Шорти. Иди си вземи нещо за ядене и си почини. Ако се наложи да яздим дотам, ще искам да дойдеш с нас и да ни водиш.
Той направи знак на Шорти, че може да си върви, а каубоят побърза да се нахрани.
— Няма никакво съмнение, сенаторе. Каубоите от „Съркъл Джей“ са ти откраднали добитъка. Никой друг няма да дойде да задигне двеста глави и след това да ги откара в „Съркъл Джей“. Ако бяха други хора, не можеха да останат незабелязани. Това е работа само на Джордан и неговата шайка крадци.
Сенаторът погледна Спър.
— Ти каза, че Джордан е достатъчно наплашен. Точно сега не изглежда да е твърде уплашен. Чудя се дали и преди не е посягал на добитъка ми.
— Когато преди бях при него, той наистина беше изплашен — заяви Спър. — Може би е говорил с адвокат, който му е казал, че съдебните заседатели никога няма да осъдят хората му за убийство. Със сигурност сега не изглежда да се страхува ни най-малко.
— Сенаторе, не мисля, че преди този случай сме губили значителен брой добитък — каза Хънт. — Шорти постоянно наблюдава този район. Ако се изгубят дори само петдесет глави, той би знаел това.
— И какво, по дяволите, да правим сега? — попита сенаторът.
— Сенаторе, няма да бъде незаконно, ако отидете в „Съркъл Джей“ и си върнете откраднатите животни.
— Да действаме като крадци, за да върнем обратно собствения си добитък? — Ед Хънт погледна учудено Спър.
— Ами май излиза, че точно това трябва да направим — отвърна Спър. — С колко мъже разполагате, които могат да дойдат?
— Имаме една група, която в момента преследва мустанги. Мисля, че можем да вземем и четиримата мъже, които, надявам се, вече ще могат да се държат здраво на седлото, макар и да бяха до скоро на легло.
Спър погледна сенатора с очакване.
— Искате ли да дойдете, сенаторе?
— Мисля, че ще е по-добре да остана. Искам да си почина и да се приготвя за отвеждането на мустангите в лагера на индианците.
Един час по-късно групата потегли. Шорти каза, че им предстоят три часа езда, докато стигнат северната граница на ранчото и още три на изток към „Съркъл Джей“, чак след това биха могли да намерят добитъка. Той заяви, че не е сигурен дали стадото ще е на същото място, където го бе видял, преди да тръгне, но сутринта бил сигурен, че облакът от прах вече не се движи, затова си помислил, че крадците няма да продължат по-нататък.
Бяха общо седем души, в това число Спър, Шорти и Ед Хънт. Всеки един от тях носеше на седлото си карабина, а в кобура си неизменния револвер. Спър не очакваше някакви сериозни неприятности, но все пак се бе приготвил. Ако шестима ездачи са карали животните, значи поне двама от тях са останали при стадото.
Щеше да отнеме цял един ден да дамгосат отново двеста глави добитък, особено ако трябва да заличат дамгата на ранчото „Бар Уест“, за да сложат тази на „Съркъл Джей“. А можеха и да изчакат няколко дни, преди да решат да го направят. Спър си мислеше, че ако той трябваше да организира кражба на добитък, дамгосването щеше да бъде първото нещо, което щеше да направи, след като събереше животните. Щеше да изчака само толкова, колкото бе нужно да се нагорещи желязото.
През по-голямата част от пътя препускаха в галоп и пристигнаха на границата на „Съркъл Джей“ в ранния следобед. Навлязоха без колебание в земите на ранчото. Щеше да им отнеме още два часа езда, докато намерят стадото.
Спър насилваше конете да тичат още по-бързо. По това време на годината в седем часа щеше да е мръкнало. Ако луната изгрееше, можеха веднага да подкарат стадото обратно, но той не знаеше колко време щеше да му отнеме да убеди пазачите да се оттеглят.
Оказа се, че трябваше да яздят повече от два часа. Беше минало шест и половина, когато Спър забеляза стадото, част от което не се виждаше поради хълмистата местност, но не можеше и да бъде изпуснато от очи.
Не се виждаха ездачи, нито дървени постройки, не се усещаше миризмата на дим. Спър и останалите навлязоха сред стадото.
— По дяволите, повечето добичета са от „Съркъл Джей“ — изръмжа Фънт. — А, ето едно от нашето ранчо — и още едно, и още. Смесили са ги с техните животни.
Спър се изправи на стремената и стъпи на седлото, за да може да вижда по-надалеч. Забеляза един самотен ездач, който преминаваше през една падина на не повече от триста ярда.
— Ще се върна след малко — извика той на останалите.
Измъкна карабината си, зареди я и даде един изстрел над главата на бягащия конник.
Непознатият се обърна, вдигна ръце, а конят му постепенно забави ход и най-накрая спря.
— Кой, по дяволите, си ти? — извика каубоят от „Съркъл Джей“ към насочилия карабината си срещу него Спър.
— А ти кой си? — попита на свой ред Спър, без да го удостои с отговор.
— Ларсън. Работя в „Съркъл Джей“. Тези земи са на мистър Джордан.
— Правилно, но къде са другите петима мъже, с които откраднахте двеста глави добитък от ранчото „Бар Уест“?
Мъжът поклати глава.
— Не разбирам за какво говорите.
— Така си и мислех, че ще кажеш. Слизай от коня.
Непознатият слезе.
— Свали колана с револвера и го пусни на земята. Веднага!
Мъжът се намръщи, погледна към карабината на Спър и хвърли колана и револвера си на земята.
— Сега ботушите — събуй ги! — заповяда Спър.
— Ботушите ми? Ще има да вземаш.
Спър стреля веднъж и куршумът от карабината се заби в земята на сантиметри от крака на каубоя. Ларсън подскочи уплашен, седна на земята и свали ботушите си.
— Точно така. Сега свали панталоните и ризата си и ги сложи върху ботушите.
— Виж какво, аз просто работя тук. Ако имаш зъб на някого, по-добре се срещни с шефа.
Спър отново стреля със спенсъра, а куршумът се заби в един от ботушите, като го запрати на три фута надалеч.
— Хайде, ризата и панталоните. Веднага!
Каубоят въздъхна примирено, съблече ризата и работните си джинси и остана само по долно бельо. Спър кимна и махна с ръка към полусъблечения мъж.
— Сега си свободен да си вървиш. Върви и кажи на шефа си, че добитъкът, който той открадна от
