въжето на Спър, а другия на Седящата катерица. И двамата захапаха краищата на въжето. То имаше ужасен вкус, но Спър знаеше, че това беше най-малкият проблем.
Сега Уонтъби блъсна единия мъж на една страна, а другия на друга, така че въжето се изпъна. След това погледна и двамата, отстъпи три крачки назад и вдигна десния си юмрук. Уонтъби свали ръката си и извика: „Хайра!“ и битката започна.
Седящата катерица се движеше в кръг бавно, тръгна наляво, след това направи лъжлива маневра надясно, впусна се рязко напред с острие, насочено към ръката на Спър, с която държеше ножа. Спър вдигна лявата си ръка и замахна с ножа като със сабя. Не улучи. Продължи да държи ножа по същия начин. С острие, подаващо се от юмрука му право напред, той можеше както да реже, с ножа си, така и да го забива.
Седящата катерица държеше своя нож по същия начин. Спър си даваше сметка, че битката трябваше да свърши бързо, в противен случай той щеше да послужи за закуска на лешоядите. Направи една лъжлива маневра, отстъпи назад, отново предприе заблуждаващ ход, след което се спусна стремглаво с намерение да нанесе силен удар по ръката на индианеца, която стискаше ножа. Острието наистина засегна ръката му и очерта кървава следа, но раната бе лека и повърхностна.
От насъбралото се множество се изтръгна вик.
Седящата катерица погледна изненадано Спър. Той стоеше, разкрачил широко крака, готов за следващия удар.
При следващата атака Спър принуди индианеца да отстъпи крачка назад, а той самият продължи да стои с разкрачени крака, за да пази равновесие.
Сега, реши Спър! Направи движение напред, пристъпи половин крачка с левия крак, след това, с всичката сила, на която бе способен, нанесе на индианеца страхотен ритник с десния.
Забеляза изненадата в очите на индианеца. Той се опита да предпази слабините си, но краката му бяха разкрачени твърде широко. Тежкият ботуш на Спър премина много близо до левия крак на команча и продължи нагоре. Твърдата кожа на върха на ботуша се заби първо в набедрената превръзка, а миг след това и в тестисите на индианеца.
Силата на удара бе толкова голяма, че Спър почувства как ботушът му опира до твърда кост, а от гърдите на огромния индианец се изтръгна ужасяващ болезнен вик. Той изпусна въжето от устата си, ножът падна от ръката му, а мъжът се сви на топка на земята, като крещеше от болка.
Спър взе ножа на индианеца и го заби дълбоко в земята. След това се надвеси над падналия воин и насочи ножа си към гърлото му. Той продължаваше да издава ужасни звуци.
Заобиколилите ги команчи стояха като приковани в земята. Никой не правеше и най-малкото движение. Никой не издаде звук. Всички очи следяха Спър, когато той натисна леко острието на ножа и остави кървава следа по шията на индианеца, като само леко разкъса кожата, без да го нарани сериозно. След това пусна ножа, острието попадна върху един камък, Спър го натисна с ботуша си и то се счупи. После взе двете половини и ги хвърли в потока, след което посочи към Седящата катерица.
— Ето един силен воин, който не заслужава да умре — заговори Спър на неправилен испански. — В неговия вигвам тази нощ няма да плаче вдовица. Той ще живее, за да помага на семейството си в тежката борба за оцеляване. Като му дарявам живота, постъпвам според обичая на бледоликите — по този начин ние награждаваме смелите воини.
Уонтъби пристъпи в кръга. Вдигна ръка, за да въдвори тишина и бързо преведе думите на Спър, които той бе произнесъл на испански, за да могат да ги разберат тези, които не говореха този език. Разнесоха се одобрителни викове, хората се скупчиха около Спър, докосваха го и му се усмихваха.
Спър не знаеше какво да прави. Просто стоеше там, като кимаше с глава и се усмихваше. Най-накрая той взе ризата си, облече я и натъпка краищата й в панталона си. Двама команчи се приближиха и отнесоха Седящата катерица, тъй като той все още не можеше да ходи. Спър посочи към присвития от болки индианец.
— Той ще се оправи и след време ще има много деца — обърна се Спър към Уонтъби на своя завален испански.
Главатарят се втренчи за миг в Спър, след това кимна.
— Той изгуби битката. Трябваше да умре.
Спър поклати отрицателно глава.
— Седящата катерица е добър воин. Той ще се излекува и ще извърши велики дела.
Повечето от зрителите се бяха разотишли. Спър отново се обърна към вожда.
— Състезанието свърши. Сега да поговорим за русокосата девойка Пени.
Уонтъби направи знак на Спър да го последва; след това се отправиха към шатрата на вожда и седнаха пред нея. Уонтъби погледна Спър въпросително, тъй като искаше той пръв да започне да говори.
— Пени добре ли е? — попита Спър, като отново си послужи с испанския.
— Да. Аз се грижа за нея.
— Пени е дъщеря на един от главните вождове във Вашингтон. Той участва във върховния съвет. Има власт да води армията. Този голям вожд може да изпрати хиляда войници и да им заповяда да обкръжат вашия лагер.
— Ако те направят това, Пенуу ще умре още щом дадат първия изстрел.
— Знам. Казах това на големия вожд. Той няма намерение да изпраща войници. Иска да плати откуп за Пени.
Лицето на вожда не промени безстрастното си изражение.
— Пенуу е третата жена на Уонтъби. Защо ще искам да я давам срещу откуп?
— Ако войниците дойдат, Пени ще умре, но това ще означава смърт и за половината ти воини. Ловната ти група ще бъде унищожена. Ще трябва да се измъкнеш и да се присъединиш към друга група или племе, където ще си само обикновен воин.
— Мислил съм за това.
— Ако върнеш Пени, войниците няма да дойдат.
Уонтъби взе от земята една пръчка и започна да рисува с нея в пясъка пред себе си. Не погледна към Спър. Просто рисуваше някакви неясни рисунки, изтриваше ги и след това рисуваше други. От време на време поглеждаше към потока и момчетата, които се къпеха голи в него.
Спър би желал в този момент да има часовник, за да отмерва времето. А то течеше. Това беше игра на нерви, но Спър знаеше правилата и умееше да изчаква също както и индианецът. След двайсет минути мълчаливо изчакване Уонтъби се обърна към Спър и го погледна право в лицето. На лицето му бе изписано уважение, то се долавяше и в гласа му.
— Уонтъби ще размени Пенуу за десет пъти по десет пушки и десет пъти по десет патрона до всяка пушка.
Този път Спър беше този, който замълча и зачака, което правеше напрежението между тях почти непоносимо. Той отклони поглед към реката, след това затвори очи и на няколко пъти пое дълбоко въздух. След като пресметна, че сигурно бяха изминали десет дълги минути, той поклати глава.
— Бледоликите имат закони, които не им позволяват да продават на команчите никакви оръжия. Ако направи това, големият вожд Уолингтън ще се окаже престъпник и ще трябва да отиде в затвора. Той по- скоро би оставил дъщеря си да умре, отколкото да наруши законите, за създаването на които и той е помогнал.
По-младата, бременна, очевидно първа или втора жена на Уонтъби се показа на входа на шатрата и каза нещо. Уонтъби кимна и се обърна към Спър.
— Ела да се нахраниш.
За изненада на Спър индианецът го поведе във вътрешността на шатрата. Вътре цареше полумрак и Спър спря за момент. Дори светлината, процеждаща се от отворите за дима на върха и отстрани на шатрата, където покриващите ги кожи бяха отстранени, бе съвсем недостатъчна, така че той едва можеше да види какво има във вътрешността.
Спър остана така за момент, докато очите му привикнат с полумрака, след това се запъти към мястото, което му посочи Уонтъби, и седна. Когато се настани, чу възклицание от другата страна на огъня. Миг по- късно бременната жена доведе Пени до огъня, приближи се заедно с нея до Спър и я остави, а той се изправи на крака.
