големи купи с яхния и големи парчета печено месо. Спър опита от яденето и позна неповторимия вкус на месо от антилопа. Наистина бе чувал, че в тази част на Тексас все още могат да се видят големи стада от тези животни.
Спър яде до насита. В купата му имаше още от рядката яхния, а той знаеше, че ако не я изяде, това би било обида към домакините. Доизяде я и се облегна назад.
— Почини си добре, бледолики Спър — каза Уонтъби на испански. — Утре е последното състезание: бой с нож и въже!
За момент Спър погледна вожда изненадано, тъй като не бе сигурен за какво става дума; след това си спомни. Състезанието, за което говореше индианецът, представляваше бой с ножове, при който двамата състезатели държаха между зъбите си краищата на дълго три фута въже от сурова кожа. Да изпуснеш единия край на въжето, означаваше да загубиш и битката, и живота си. Това беше бой на живот и смърт! А ако Спър не спечелеше, Пени щеше да изгуби всяка надежда някога да бъде спасена.
Глава девета
Спър внимателно наблюдаваше индианския главатар, който говореше напълно сериозно за битката на живот и смърт. Искаха да се забавляват с него. Уонтъби се изправи на крака, а Спър го последва.
— Сега ще видим, Спър, дали наистина си наполовина команч.
Спър кимна, лицето му запази невъзмутимото си изражение, след това се запъти направо към храстите зад шатрата на Уонтъби. Искаше да си намери място, където можеше да се покрие с листа и клони, имаше намерение да се опита малко да поспи.
Имаше нужда от сън и почивка.
Само веднъж в живота си беше виждал такава битка. Дори индианците не прибягваха често до нея. Това беше един вид смъртна присъда за единия от участниците. Понякога с такъв бой се уреждаха стари сметки и вражди, които не можеха да се уредят по никакъв друг начин. Спър никога не беше чувал в такъв бой да участва бял човек.
Тази нощ той спа малко. Трябваше да измисли начин да остане жив. Ако това означаваше да убие или да рани лошо онзи огромен индианец, добре, така да бъде. Седящата катерица или Спър — един от двамата трябваше да падне мъртъв под ножа. От войната до този момент Спър не бе чувал за такива битки.
Утре сутринта наистина щеше да му се наложи да води война — за собствения си живот. Можеше добре да борави с ножа, обаче команчите започваха да използват нож от четиригодишна възраст. Как би могъл да се сравнява с тях?
Спър смяташе, че единствената му надежда е да направи така, че боят да продължи съвсем кратко време. Ако се проточи, по-младият от него индианец можеше да се окаже много по-издръжлив, да изцеди силите му и накрая да го убие.
Спър веднага отхвърли тази възможност. Той щеше да живее. В този момент не беше сигурен точно как щеше да стане това. Да постави индианеца в такова положение, че винаги да е с лице към слънцето? Това щеше да помогне. Да го нарани болезнено в ръката, като по този начин го принуди да предприеме смъртоносен удар? Може би. Спър беше сигурен, че Седящата катерица знаеше всички тези трикове. Той щеше да бъде подготвен за тях. За какво нямаше да бъде подготвен индианецът? Спър не можеше да измисли нищо.
Опита се да заспи. Два или три пъти задрямва, но само за да се събуди сепнато, след като бе сънувал как един огромен нож се готви да го разреже на две. Всеки малък шум в неговите уши звучеше сто пъти по- силно. Най-лошо от всичко беше лаят на кучетата, а крясъкът на една сова на около стотина ярда от него, разруши всяка надежда да заспи отново.
Всяка възможност, която му идваше наум, той отхвърляше веднага, тъй като бе неосъществима. Можеше да се измъкне под прикритието на нощта, да се добере до коня си и може би щеше да му се удаде възможност да избяга от индианските преследвачи. Но след това той никога нямаше да може да освободи Пени.
Не я бе видял, но чувстваше, че е някъде наблизо. Те я криеха. Беше попитал едно малко момче за момичето с русите коси. Индианчето само се засмя и избяга.
Когато утрото настъпи, той изми лицето и ръцете си в студения поток и се напи до насита. Не искаше да яде нищо. Това само би забавило движенията му.
Спър започна да прави някои полезни упражнения, тъй като искаше да раздвижи мускулите си и да бъде във форма, след това се приближи до голямата шатра на Уонтъби и зачака. Половин час по-късно Седящата катерица също се приближи и седна от другата страна на входа на вигвама.
Два часа след изгрев-слънце Уонтъби се появи и кимна към двамата мъже. Отидоха до едно равно, разчистено място до огъня на съвета, след което Уонтъби разви въжето от сурова кожа, което беше увил около китката си. От двете страни въжето беше разрязано и от всяка страна имаше по един здрав възел, който мъжете щяха да държат между зъбите си.
Внезапно Спър дочу бебешки плач и когато за пръв път се огледа, видя, че целият лагер се беше събрал около кръга, който предварително бе очертан на земята. Заобикалящите ги хора не само очертаваха пространството, където щеше да се провежда битката, но в същото време пречеха на когото и да е от участниците да избяга.
Една жена донесе завита на руло бизонска кожа и я разви. В нея имаше шест ножа, всички с еднаква дължина. Някои от ножовете имаха остриета, наточени и от двете страни.
Седящата катерица се приближи до одеялото и си избра нож, след това застана отстрани. Спър погледна към ножовете и поклати глава, след това се обърна към Уонтъби.
— Това не е цивилизован начин да се разреши този въпрос — каза той на развален испански. — Отказвам да се бия с този човек.
Уонтъби повдигна изненадано вежди.
— Такъв е обичаят. Ако не се биеш, той ще те убие, преди да си направил и десет крачки. Ако решиш да се биеш, ще имаш възможността ти да го убиеш. Избирай сам.
Спър внимателно слушаше испанските думи и разбра. Ако не се биеше, бе обречен на смърт. Индианецът — или той. Спър се приближи до одеялото и си избра един нож, който беше най-тежък от всички, но и най-солиден и най-здрав. Острието режеше само от едната страна, но беше дебело и здраво.
Индианката отново зави одеялото и се загуби в тълпата. Спър се огледа и предположи, че има не по- малко от сто души — мъже, жени и деца, които бяха дошли да наблюдават боя.
Уонтъби се обърна към хората, вдигна едната си ръка и започна да им говори с бързи, къси изречения. След това се обърна към Спър.
— Казах им, че ти си дух, промъкнал се безшумно в лагера ни. Сега трябва да докажеш дали заслужаваш доверието ни. Започваме боя с нож и въже.
Отново думите бяха изречени на лош испански, а Спър разбра около половината от тях, но въпреки това можа да схване смисъла на казаното. Така или иначе, щеше да се лее кръв.
Спър съблече дебелата си горна риза, след което свали и долната и остана гол до кръста. Индианецът носеше само набедрената си превръзка, освен това беше бос. Вниманието на Спър веднага бе привлечено от този факт. Да! Това беше една възможност. Това щеше изцяло да изненада и обърка индианеца. Спър не бе събул тежките си каубойски ботуши с високи токове и върхове, направени от здрава кожа.
Ако му се удадеше възможност, щеше да ритне команча. Беше гледал веднъж как се биеше един кикбоксьор от Далечния Изток; той използваше повече краката, отколкото юмруците си. Но той не бе ограничен от въже и свободно се въртеше, скачаше и риташе. Бе победил опонента си за по-малко от минута.
Спър отново обмисли тази възможност. Да, това бе един начин да спечели битката. Нищо не се спомена нито за правила, нито за ограничения при воденето на боя. Всичко бе позволено — например да се извади окото на противника, да му се разкъса ухото, а не беше престъпление и да го ритнеш в топките. Не можеха да протестират, ако техният състезател бъдеше победен и умъртвен.
Уонтъби се приближи към него и даде знак състезанието да започне. Кръгът бе разделен на две с една линия по средата. Състезателите стъпиха с един крак на линията. След това Уонтъби подаде единия край на
