Момичето беше облечено в хубавата рокля от еленова кожа, украсена с мъниста. Косата й бе разплетена и се спускаше по раменете и гърба и като разкошен, златист водопад.
— Пени Уолингтън? — попита Спър.
Тя кимна. Той видя как се променяше изразът на лицето й и предположи, че тя не смее да говори.
— Уонтъби и аз говорихме да се върнеш в ранчото. Имаме още много неща, за които да поговорим, но ще успеем да се споразумеем за известен откуп. Добре ли си?
Тя кимна.
— Добре ли се отнасяха с теб?
Тя отново кимна.
— След като си му трета жена, Уонтъби облада ли те?
Този път от очите й се търкулнаха няколко сълзи.
— Да — отвърна тя с треперещ глас.
— Пени, може да се наложи да останеш тук още една седмица, докато уредим всичко, но бъди сигурна, че ще те измъкнем оттук.
— Мислех си, че днес ще те убият — каза Пени. — Наблюдавах битката. Постъпи изключително смело, като остави воина жив.
— Аз не съм дивак. Имай кураж и не се отчайвай. Ще те освободя колкото може по-скоро.
Тя седна зад другите две съпруги на команча и всички започнаха да се хранят. Имаше още от печеното месо от антилопа, освен това поднесоха съвсем скоро набрани диви плодове и някаква яхния, в която имаше див лук. Спър си помисли, че индианците биха могли да разменят дори коне срещу лук.
Когато се нахраниха, Уонтъби направи знак на Спър, след което и двамата се изправиха и излязоха от шатрата. Преди да излезе, Спър отново погледна към Пени, кимна и окуражително й се усмихна.
Когато излязоха отвън, Уонтъби направи знак на Спър да седне, но той поклати отрицателно глава.
— Хайде да огледаме конете ти — предложи Спър. — Можеш ли да ми покажеш бойния си кон и да ми кажеш как го обучаваш?
На скулестото, с неправилни черти лице на индианеца се появи слаба усмивка. Спър разбра, че бе заговорил за нещо, което индианецът очевидно обичаше.
Те тръгнаха по течението на потока, след това навлязоха в малко пасище, заградено от храсти и дървета. Там Спър видя около двеста коня. Броят им, разбира се, можа да прецени само на око. Уонтъби извика на едно от момчетата, което забърза към стадото и не след дълго се върна, хванало за гривата един кон. Конят не беше красив, но беше добре обучен. Той веднага забеляза Уонтъби и се насочи право към него.
Този кон беше малко по-малък от обикновения кавалерийски кон, ушите му бяха леко прилепнали назад, а гърбът му леко извит. Походката му беше най-малкото странна.
Уонтъби се метна на гърба на животното и без изобщо да използва ръцете си, обърна коня в противоположна посока, препусна около петдесет ярда, обърна се отново и приближи, галопирайки до мястото, където стоеше Спър. Без да докосва животното, той спря рязко само на сантиметри от Спър.
— Ти ли го обучи така? — попита Спър.
Уонтъби потвърди.
— Колко коня имаш?
Уонтъби сви рамене.
— Като вожд трябва да помагам на вдовиците и на тези, които не могат да се изхранват сами, понеже са твърде стари. Много често аз им давам по един кон да го разменят срещу храна и им помагам да построят или вдигнат шатрата си. Трябва да бъда щедър. Сега имам само четирийсет коня.
Спър кимна, отстъпи назад и посочи към воините.
— Ти залови Пени. Тя е плячката ти и ти можеш да правиш с нея каквото поискаш. Искам да я откупя. За нея ще ти дам още четирийсет коня, като допълнителното ми условие е да се върнем здрави и читави е ранчото.
Уонтъби изсумтя, обърна коня си и препусна през пасището към местността на юг, покрита с храсти. Спър се приближи до потока и седна на земята. Щеше да отнеме известно време, докато Уонтъби се пребори със себе си и реши дали да замени русокосата си жена за четирийсет коня, които му идваха като невероятен късмет. Спър можеше да чака.
Глава десета
Спър чакаше вече цял следобед Уонтъби да се върне. Когато той се върна, лицето му имаше мрачно изражение и очевидно беше ядосан, но Уонтъби умееше да сдържа чувствата си, седна срещу Спьр, скръсти ръце и се втренчи изпитателно в него.
— Трудно се говори с бледоликия. Реших, че ще дам русокосата само ако получа сто коня.
Спър отправи спокоен поглед към Уонтъби. Изражението на лицето не издаваше чувствата му. Спър знаеше, че е спечелил. Сега бе дошъл ред да покаже умението си да убеждава, а също така трябваше да се види колко коне биха могли да бъдат доведени от ранчото.
— Още сто коня ще направят Уонтъби много богат. Скоро вече няма да мислиш за добруването на хората си, ще се възгордееш и скоро след това ще ти бъде отнета титлата вожд. Не мога да позволя това да ти се случи. Можем да доведем четирийсет и пет коня.
Уонтъби измърмори нещо и хвърли камък в потока.
— Мога да сваля на деветдесет и пет коня, ако всичките са силни, имат здрави крака и могат да бъдат обучени по нашия маниер.
Спър се засмя и поклати глава. Сега знаеше, че индианецът бе склонен да отстъпи. Нямаше представа как щяха да се споразумеят, но беше сигурен, че щяха да стигнат до съгласие. Два часа по-късно те все още стояха до конете и малкия поток. Два пъти Уонтъби беше ставал и се бе отдалечавал на известно разстояние, като очевидно се бореше със себе си.
Точно преди залез-слънце двамата постигнаха споразумение. Шейсет коня, трийсет сега и трийсет по- късно, когато каубоите от ранчото успееха да ги съберат, може би след две седмици.
Върнаха се при шатрата и ядоха нещо, приличащо й на сладкиш, за който Спър не желаеше да узнава от какво е направен. Индианките поднесоха заешко месо, печено на открит огън. Беше много вкусно. Спър би останал още по-доволен, ако имаше и малко сол с месото. Когато се нахраниха, той се обърна към Пени.
— Какво решихте? — попита тя, а кафявите й очи блестяха с особен блясък.
— Споразумяхме се за цената. Сега ти си най-скъпо струващата жена, която някой команч някога е имал. Баща ти ще даде шейсет коня, за да те откупи и да се завърнеш жива и здрава в ранчото.
Пени изпищя от радост, хвърли се към него и го прегърна силно.
— Но това е чудесно! — викаше тя. — Отново ще бъда свободна и ще правя каквото искам.
— Има още нещо — каза Спър, като внимателно се освободи от прегръдката й. — От този ден нататък вече не си жена на Уонтъби. Той обеща, че ще се отнася с теб като с дъщеря. Следващата седмица ще се грижи за теб и ще те защитава, докато доведа конете от ранчото. Ти също трябва да се държиш по подобаващ начин. Научи всичко каквото успееш от другите му жени. Тъй като си била в непосредствен досег с команчите, това може да ти потрябва.
Същата вечер, след като приключиха с вечерята, Спър пое към ранчото. Той се раздели приятелски с Уонтъби, като му обеща, че ще се върне след седмица и че няма да се появят никакви войници. Неговите каубои ще носят револверите си, но няма да проявяват враждебност.
Спър се спусна надолу по течението, след това сви към една местност, обрасла с гъсти храсти, и продължи да върви през нея още две мили, докато пристигна на мястото, където бе оставил коня си. Кобилата му беше завързана близо до потока, така че, когато ожаднее, да може да пие вода от него. Животното бе опасло всичката трева, до която бе могло да достигне.
Спър събра нещата си, напълни манерката с вода и оседла коня в тъмнината. Щеше да му отнеме цели два дни да се добере до ранчото, но поне щеше да носи добри новини.
Спър бе привършил храната и затова препусна още по-бързо към ранчото. Пристигна там тъкмо преди вечеря, изми се бързо и се присъедини към каубоите, насядали около масата. Преди Спър да бе привършил с
