вечерята си, сенатор Уолингтън се появи и му махна с ръка.
— Чух, че си се върнал. Какво, по дяволите, се случи?
Спър му описа сделката си с индианеца, като премълча за боя. Когато стигна до това, колко коне искат команчите, той се поколеба за момент.
— Хайде, Маккой, не може да е чак толкова лошо. За колко коня се споразумя да върнат милото ми момиче?
— Шейсет.
Напрегнатото изражение на сенатора отстъпи място на облекчение и задоволство.
— Дяволски добра работа, Спър! Мислех си, че ще поискат най-малко седемдесет и пет. Наистина, добра работа свърши, Маккой! Следващия път, когато се срещна с президента, ще му разкажа за теб.
Ед Хънт, надзирателят в ранчото, стоеше наблизо и слушаше. Сенатор Уолингтън се обърна към него, тъй като той бе най-добрият му ездач.
— Колко коне имаме в корала, готови за път?
— Четирийсет и пет, освен това сред тях има три от онези кльощави индиански коне.
— Уонтъби харесва такива грозни коне, тъй като те тичат бързо — каза Спър. — Първото нещо, което трябва да направим сутринта, е да ги подкараме към лагера на команчите.
— Ти току-що пристигна — каза сенатор Уолингтън. — Не искаш ли да си починеш един ден?
— Не и когато Пени се намира в бивака им. Възможно е нещо там да се обърка и да промени нещата. Трябва да ги подкараме още утре сутринта. Вероятно ще ни отнеме повече от три дни да ги заведем до там.
— Идвам с вас — заяви сенаторът.
Спър се намръщи.
— От колко време не сте яздили кон, и то в продължение на пет дни?
Уолингтън се засмя.
— Може би има дванайсет години, но въпреки това имам твърдото намерение да дойда с вас — не приемам никакви възражения. Ако все пак се случи да забавя групата, искам само някой здраво да ме ритне отзад и ще настигна всички, уверявам ви.
Надзирателят поклати глава.
— Сенаторе, може би ще имаме неприятности. Спомняш ли си онзи вирус, за който ти казах, че върлува сред хората ни? Още десет човека са на легло. Док казва, че било грип или нещо подобно.
— Някакъв проклет грип? — изрева сенаторът.
— Да, така е. Засега имаме само десет здрави мъже, а Док казва, че и те могат да заболеят всеки момент. Три дни езда нататък и още два насам представляват риск, който не би трябвало да предприемаме точно сега.
Сенатор Уолингтън погледна към Спър.
— Виждал съм как грип покосява населението на половин град — каза Спър. — По-добре да бъдем предпазливи. Пени не е в лоши ръце. Имам доверие на Уонтъби. Той каза, че ще се отнася с нея като с дъщеря, а тя, изглежда, се разбира добре с двете му жени. Мисля, че ще е по-добре да отложим пътуването с два дни, ако това ще е по-добре за хората.
— По дяволите — отвърна сенаторът. — Мътните го взели, добре. Два дни. Ако никое от момчетата не се разболее, ще тръгнем. Искам малкото си момиче тук, където й е мястото. Може би дотогава ще успеем да съберем и останалите петнайсет коня, необходими за размяната. Нека да опитаме, Ед. Първата ни работа утре сутринта е да ги намерим.
— Имате ли някакви вести от Форт Грифит? — попита Спър.
Сенаторът изръмжа недоволно.
— Вярно е, имаме новини. Командващият офицер там, някакъв полковник, каза, че нямал разрешение да се отдалечава толкова много и да преследва команчите, без да има нападение над форта. Той заяви, че ще докладва на генерал Арнолд, който щял да прецени положението и да издаде съответните заповеди. По дяволите, дотогава ще сме се оправили сами.
Спър изяде още едно парче ябълков пай, изпи трета чаша кафе, след това отиде в спалното помещение на каубоите, избра си едно легло и проспа три игри на карти, една игра на зарове и две сбивания.
На следващата сутрин Спър се събуди и попита дали са имали повече проблеми със „Съркъл Джей“. Каубоите отвърнаха, че не се е случило нищо.
Спър бе спал в помещението колкото бе възможно по-далеч от болните каубои.
Той се избърса, изми се и се отправи към града. Три часа по-късно обядваше с шерифа и областния прокурор, Орландо Дийдс.
— Разбира се, всичко е в рамките на закона, мистър Маккой — говореше Дийдс. — Четиримата мъже, нахлули в ранчото „Бар Уест“, независимо от това, че единият е бил убит, могат да бъдат обвинени в убийство. Но, мистър Маккой, тук е Тексас. Мога да ги подведа под отговорност, да ги арестувам и след това да ги изправя пред съда, но нямаме и най-нищожния шанс да намерим някой, който да обвини поне един от тях. Това е скотовъден район. И четиримата работят в ранчо, и четиримата се занимават с добитък. Опожаряването на обори е познат начин да се води война между фермери и собственици на ранчо, откакто Тексас граничи с Рио Гранде, а това е било още от самото начало. Няма никакъв начин аз, като областен прокурор, да повлияя с нещо в случая.
— Така че е по-добре да не предявяваме обвинение, така ли? — запита Спър.
— Да, така е.
Те привършиха с обяда и излязоха навън. Областният прокурор заяви, че го чака куп работа, и забърза надолу по улицата. Спър и Бен Джонсън се отправиха към офиса на шерифа и затвора.
— Бен Джонсън, ти, мръсно, гадно копеле такова. Никога не съм си и помислил, че ще ми паднеш толкова на сгода. Досега никой каубой ли не се е опитал да те направи на решето?
Думите се разнесоха точно пред тях. Един мъж на около трийсет и пет години, с рошава брада и гневен поглед, застана широко разкрачен пред тях, готов всеки момент да извади револвера си.
Шериф Джонсън погледна мъжа и поклати глава.
— Не те познавам. В затвора ли си бил?
— Наистина бях там, мръсно, страхливо копеле. Казвам се Амос Нервайн. Колорадо, спомняш ли си? Един малък град, наречен Бенсънз Корнърс. Ти ме обвини, че съм застрелял касиера при един банков обир.
Бен кимна.
— Да, спомням си. Нервайн, ти наистина уби онзи касиер. Другите двама касиери и собственикът на банката заявиха под клетва, че ти си го убил. Все пак се отърва леко с десетгодишна присъда. Вече те пуснаха, така ли?
— Да, пуснаха ме, след което започнах да те търся, за да те застрелям. Никога нямаше да ме хванат, ако ти не беше толкова упорит. Можехме да се измъкнем чисти от тази история, ако ти не ни беше проследил чак до хълмовете. Цели десет години тая омразата си към теб, Бен Джонсън.
Бен сви рамене.
— Много хора се опитваха да ме убият, Нервайн. Мразя да убивам. След време мъртвите стават толкова много, че човек трябва да спре и да размисли.
— Млъквай, старче и вади оръжието.
— Отвори си хубаво очите, Нервайн. Не нося револвер и не се крия. Ако искаш да ме застреляш, хайде, давай. Тогава вече със сигурност ще увиснеш на въжето. Тексаските закони са малко по-строги от тези в Колорадо.
— За какво, по дяволите, говориш, старче?
— За моя приятел тук. Какво си мислиш, че ще направи, когато види, че се опитваш да ме застреляш? Той е най-бързият стрелец, който някога съм виждал. Сигурно ще те просне още докато си вадиш револвера. След което няма да чувстваш нищо. Той рядко пропуска да уцели сърцето на жертвата си от такова близко разстояние.
— Нямаш револвер? Не си въоръжен? Що за шериф си ти, Джонсън? Вземи си пищова и ела да се срещнем тук след час. Ако не дойдеш, ще кажа на всички какво презряно псе си и шерифството ти няма да продължи повече от един ден. Стегни се, старче, и ела тук след час.
