което мога да направя, е да взема оттук малко храна, няколко домакински съда, две одеяла и да потеглям на път.
— Към лагера на команчите ли?
— Това е единственото нещо, което мога да свърша засега. Съберете конете колкото може по-бързо. Опитайте се да отделите поне петдесет, а ако е възможно и шейсет и пет. Някои от тези команчи са съвсем неотстъпчиви.
Сенаторът го погледна.
— Все някак ще ги събера. Тя е моя дъщеря, единственото ми дете. Ще ги съберем. Трябва!
Два дена по-късно Спър Маккой се промъкна по-близо до обраслото с гъсти храсти място, спря се и започна да наблюдава лагера на команчите, който се намираше на петстотин ярда пред него. Бе видял половин дузина ловци, които се движеха в долината. Точно на такова разстояние искаше да се доближи. Бе оставил коня си, принадлежностите и храната две мили по-назад в едни гъсти храсти. Възможността индианците да попаднат на коня му беше съвсем малка.
И той зачака. В лагера цареше обичайното оживление. Виждаха се жени, които обработваха кожи, и воини, яхнали конете си да сноват нагоре-надолу. Видя по-млади мъже, още момчета, да се упражняват в стрелба с лък.
Трябваше да чака, докато стане късно и всички в лагера заспят. Чак тогава можеше да свърши онова, което беше намислил.
Спър задряма, но изведнъж се стресна и се огледа, като се стараеше да не мести главата си. Нямаше никой. Провери внимателно от дясната си страна. Там, на двайсет фута от него, стоеше един команч с опънат за стрелба лък. Гледаше право напред, но не в посоката, в която лежеше Спър.
Команчът бе съсредоточил цялото си внимание върху това, което имаше там, след това издърпа стрелата назад, изчака няколко секунди и я пусна. Стрелата излетя и се заби в тялото на един заек. Ловецът се втурна напред, доуби малкото животно, завърза го с въже от сурова кожа и го метна на гръб, след което се изгуби в гъсталака.
Спър си отдъхна облекчено. Индианецът наистина беше твърде близо. Спър дочу стъпките на още двама ловци, после се възцари тишина. По някое време изкрещя сова, някъде отдалеч се обади птица, след миг друга птица изкрещя в отговор.
Спър се протегна и напусна скривалището си. Направи няколко крачки напред-назад, за да раздвижи схванатите си крака, след това започна безшумно да си проправя път през гъстите храсти и дървета израснали близо до потока, който извираше от мястото, където индианците бяха разположили бивака си.
След това остави потока зад себе си, но беше все още далеч от индианските вигвами. Започна да се придвижва бавно напред, докато стигна на петдесет ярда от първите палатки.
Опря се, за да провери къде беше разположена най-голямата. Намираше се малко по-нататък. Тръгна отново и се приближи на около трийсет ярда от голямата палатка, от едната страна на която имаше нарисуван летящ орел.
Това бе целта му. Не бе намислил още по какъв начин е най-добре да изненада команчите, но трябваше да им покаже нещо съвсем необичайно, нещо, което те не биха очаквали от един бял човек.
Но все още бе рано. Трябваше да стане при изгрев-слънце или малко след това. В себе си нямаше никакви оръжия. Беше оставил револвера, карабината „Спенсър“ и дори ножа си при коня и провизиите. Не бе дошъл тук да се бие с цялата шайка команчи. Щяха да забележат това веднага. Един бял човек, дошъл по собствена воля в лагера им, при това невъоръжен — това наистина щеше да ги впечатли.
Дали пък да не свали ризата си? Не. Имаше нужда от някакъв драматичен ефект. Накрая го измисли. Щеше да свърши работа. Притаи се. Докато се съмне не му оставаше да прави нищо друго, освен да подремне малко.
Буди се на два пъти през нощта, като и двата пъти причината беше воят на кучетата. Зачуди се за момент откъде индианците имат тези кучета и се сети, че те всъщност са имали кучета дълго преди да дойдат белите нашественици, и дори са ги използвали като товарни животни. Когато испанците довели коне в равнините, индианците нарекли това животно Седем кучета, тъй като то можело да носи седем кучешки товара.
Мислите му се лутаха още известно време, след това Спър въздъхна и отново заспа.
Половин час преди зазоряване той отново се събуди. Този път се беше събудил сам. Не се виждаха нито пазачи, нито постове. Промъкна се тихо в лагера, заобиколи вигвама на вожда и излезе на една широка равна площадка точно пред входа.
Спър седна на земята, кръстоса крака под себе си и скръсти ръце. Щеше да има на какво да се дивят индианците. Самият факт, че един бледолик се бе промъкнал в бивака им, без да бъде забелязан, и просто бе седнал пред шатрата на вожда в очакване той да се появи, щеше да ги порази.
Спър предполагаше, че не вождът, а другите ще го забележат първи. Дали щяха да вдигнат тревога, или ще го предизвикат на бой? Или може би просто ще го пронижат с копие? Но Спър не мислеше така. Индианците със сигурност щяха да се ядосат, но в същото време той бе уверен, че щяха да изпитат възхищение от смелостта и хладнокръвието му. Спър знаеше, че спокойствието в лагера няма да трае дълго.
И наистина, след малко долови приглушен говор от шатрата в непосредствена близост до себе си, но никой не се показа. От една друга шатра, разположена по-далеч, се измъкнаха двама воини, протегнаха се и се отправиха към близките храсти да се облекчат. Спър продължи да чака. Една стара индианка излезе от шатра, близо до тази на вожда, но тя се извърна и се отдалечи с гръб към него, така че не го видя. Миг по- късно от същата шатра излезе един воин. Той се обърна с лице към Спър и изведнъж се закова на място, сякаш видя огромна мечка, която се готви да го нападне. Индианецът продължи да се взира в Спър само миг, след което се отърси от вцепенението си, и се спусна към Спър с див крясък. Команчът не носеше никакво оръжие. Той измина около двайсет ярда и спря точно когато от шатрата на вожда излезе един висок индианец. Спър бе седнал по такъв начин, че с периферното си зрение можеше да вижда входа на шатрата. Когато индианецът се появи гол, само с набедрената си превръзка, срещна твърдия поглед на Спър. Маккой го огледа от глава до пети и реши, че за команч той е наистина доста висок.
Команчът, който пръв бе забелязал Спър, извика нещо, но високият индианец направи рязко движение с ръка. Изломоти бързо нещо на другия индианец и се обърна към Спър. Произнесе три думи, които Спър не разбра.
Изправи се бавно на крака, застана лице в лице с високия команч и използва езика на жестовете, за да покаже, че идва с приятелски намерения. Вдигна дясната си ръка, сви към дланта си последните два пръста и постави палеца върху тях.
Крясъкът на първия воин бе вдигнал на крак останалите. Сега те се скупчиха около Спър и вожда, като всички държаха поне по едно оръжие.
Високият индианец отвърна на жеста на Спър. Той вдигна ръката си с дланта нагоре, а пръстите му сочеха наляво. Премести ръка надясно, после направо, като дланта му си остана обърната нагоре. Вождът повтори движението два пъти.
— Не? — попита Спър. — Английски? Някой тук говори ли английски.
Един от воините се доближи до Спър, удари го и го повали в прахта.
Вождът излая някаква заповед, воинът се намръщи и се върна при останалите.
Спър отново започна да уверява с жестове, че е дошъл като приятел, и показа, че няма в себе си никакви оръжия. Спър направи движение, като че ли вади револвер и стреля, след което показа с жест „не“ и погледна вожда. Индианецът се намръщи и каза нещо на насъбралите се наоколо команчи. Някои от тях се отдалечиха, но повечето останаха да видят какво ще се случи.
Докато наблюдаваше това, Спър изчакваше, като в същото време си припомняше някои жестове, които бе научил преди и които сега му бяха необходими. Обърна се към високия индианец, който очевидно бе главатарят на групата, и го попита къде се намира Летящия орел. Вождът веднага отвърна с други жестове, смисълът на които беше, че Летящия орел не е тук, а вече се бе превърнал в дух и се е извисил на небето. Индианецът махна с ръка на другите да се отдалечат, след това седна и направи знак на Спър да стори същото.
— Уонтъби — индианецът произнесе само тази дума.
