Спър повтори думата. Огромният команч посочи към гърдите си и отново произнесе същото име.
— Спър — отвърна Спър, като съвсем точно повтори движението на индианеца.
И те продължиха да общуват с езика на жестовете.
— Изненада ни — каза Уонтъби.
— Не очаквахте посетители — отвърна Спър, ръкомахайки.
— Отишъл си много по-далеч от другите бледолики.
— Бледоликите ходят навсякъде.
— Ти, Спър, ни засрами, като се промъкна в лагера ни като северния вятър — каза Уонтъби.
— Не бива да се срамувате. Спър — наполовина команч.
Уонтъби се намръщи.
— Значи ти яздиш, хвърляш нож й стреляш с лък?
Спър се усмихна и кимна.
— Дойдох тук, за да търся Йо Хобт Папи. Момичето, което има коса с цвета на слънцето.
Уонтъби не каза нищо и се втренчи безмълвно в Спър. Другите воини и любопитните жени си бяха отишли. Седяха само двамата.
— При теб ли е момичето? — попита Спър със съответния жест.
— Всички индианци имат черна коса.
— Аз говоря за бледолика жена, тоси тиво — каза Спър. Той направи знак, който означаваше „момиче“ и отново повтори „тоси тиво“.
— No bieno you esta — отвърна Уонтъби.
Спър веднага отговори на испанските думи. Бе забравил, че повечето команчи използват испански и го говорят доста добре, тъй като често предприемаха пътувания, преминавайки границата с Мексико и обратно.
Разговорът вървеше много по-бързо на испански, въпреки че Спър не го владееше добре.
— Тук съм, за да поговорим за бледоликото момиче с русата коса.
Уонтъби отклони поглед встрани.
— Ти посрами племето ми. Промъкна се сред нас безшумно като дух. Ти си смел воин, но можеш ли да се биеш?
— Когато се налага, да, бия се. Но повече неща се постигат с разумни преговори, отколкото с бой.
— Предлагам състезание. Можеш ли да хвърляш нож?
— Да, правил съм го един-два пъти.
Уонтъби се обърна и извика към един воин, който стоеше наблизо, а при него бяха всичките му оръжия. Воинът бе почти шест фута висок, според представите на команчите той бе същински великан.
— Ще се биеш с нашия най-силен воин, Седящата катерица.
— Ще хвърляме ножове в цел?
Уонтъби кимна.
Пет минути по-късно мъжете застанаха в редица. На двайсет фута разстояние растеше самотна канадска топола, чиито живот се поддържаше от близкия поток. На стъблото й бяха прикрепени с тънки пръчици шест листа. Листата бяха широки един инч и дълги — два.
Една жена донесе одеяло и го разстла на земята. Върху одеялото поставиха различни видове ножове.
— Избери си три ножа — каза Уонтъби.
Спър клекна пред одеялото и взе един от ножовете, като го претегляше на ръка. Дръжката му беше твърде тежка. Той изпробва още няколко, след това избра три с приблизително едно и също тегло и дължина.
Седящата катерица също избра три ножа от тези, които Спър бе оставил на одеялото.
Спър трябваше да хвърля пръв.
— Хвърляш един нож, като се целиш в едно от листата. След това ще хвърля Седящата катерица.
Спър още веднъж претегли ножа на ръка. Никога не бе могъл да се похвали с особени успехи в хвърлянето на нож. Да хвърля тези ножове, без да се е упражнявал, можеше да значи пълен провал.
Спър се приближи до линията, хвана ножа за острието и го хвърли. Ножът се завъртя веднъж и се заби в дървото, но на един инч от едното листо.
Седящата катерица се ухили, приближи се до линията и заби ножа си в едно от листата.
След това дойде ред на Спър. Този път ножът му разцепи едно листо. Уонтъби вдигна по един пръст на всяка ръка. Седящата катерица хвърли втория си нож и го заби в друго листо.
Сега Спър трябваше да хвърля за последен път. Избра си листото от лявата страна на дървото. Имаше друго листо точно три инча под първото. Ако се прицелеше достатъчно добре, имаше шанс да улучи поне едното. И той хвърли, целейки се в по-горното листо. Острието се заби точно в средата на долното. Резултатът бе равен два на два.
Седящата катерица пристъпи към линията. От него зависеше дали той ще спечели, или състезанието ще завърши с равен резултат. Взе ножа си, прицели се и хвърли. Острието пропусна целта, всъщност ножът се заби съвсем близо до листото. Седящата катерица изтича до дървото, за да провери отблизо. Листото бе недокоснато.
— Свършихме с равен резултат — каза Спър.
— Продължаваме с езда — каза Уонтъби.
Спър вдигна ръка в знак на протест.
— Седящата катерица трябва да язди някой чужд кон. Не може да язди собствения си боен кон. Трябва да вземе един от вашите коне.
Уонтъби кимна.
— Така е справедливо.
И на двамата бяха дадени индиански коне. Спър се качи на коня, без да слага седло, леко го докосна с шпорите си и конят, изправяйки се на задните си крака, полетя стремглаво напред. Спър използваше юздата, за да направлява животното, но веднага разбра, че конят е бил трениран да се управлява с колена, бедра и шпори. Изпълняваше команди само когато ездачът го притискаше с крака.
Спър държеше краката си неподвижни, колкото това бе възможно. Ездата беше съвсем различна без седло и стремена. И на двамата им беше дадено малко време да свикнат с конете си. След това Уонтъби даде старт с пронизителен крясък и двамата ездачи се върнаха на равната, открита поляна, близо до лагера.
Около корема и гърба на коня имаше колан, широк четири фута. Спър беше виждал индианците да използват това подобно на колан приспособление, за да се задържат на коня, когато изпълняваха различни майсторски номера. Но той никога не бе опитвал да прави подобно нещо.
Този път Седящата катерица тръгна пръв. Той измина трийсет фута и пусна на земята малка кошница. След това воинът се върна, обърна коня и го подкара в галоп към кошницата. В последния момент команчът се приведе ниско от едната страна на коня и като се държеше за колана, се доближи почти до земята, хвана бързо кошницата и се върна при другите.
Спър се намръщи.
— Сега е твой ред — каза Уонтъби.
Едно момче изтича и постави кошницата на същото място, откъдето я бе взел команчът. Спър прецени внимателно разстоянието, улови здраво колана и потегли.
Приведе се ниско, но почувства, че се плъзга, и веднага се върна в предишното си положение, но през това време животното бе вече отминало кошницата.
Уонтъби отбеляза резултата. Състезанието по езда продължи целия следобед и когато Уонгъби направи знак, че прекратява надпреварването, Седящата катерица водеше с 14 на 6.
Върнаха се в лагера и Уонтъби направи знак на Спър да седне пред шатрата му.
— Ти си дяволски добър за бледолик — каза на испански Уонтъби.
— Благодаря. А сега, може ли да поговорим за Пени, момичето с русата коса?
Уонтъби поклати отрицателно глава.
— Утре, след последното състезание.
Преди Спър да има възможност да попита в какво ще се състои това състезание, две индианки донесоха
