някаква своя мисъл. След това той се изправи и изпразни пушката си към мястото, където стояха конете. В мига, в който Спър видя индианеца да се изправя, той също се придвижи бързо напред, тъй като искаше изстрелът да заглуши шума от собствените му стъпки. Когато след изстрела отново се възцари тишина, само шест фута деляха Спър от червенокожия.
Докато тихомълком се приближаваше към него, Спър извади ножа си. В последния момент дивакът се обърна, на слабата лунна светлина лицето му изразяваше пълно недоумение. Спър светкавично измина трите фута разстояние, което го делеше от приведения мъж, удари го в раменете и обви едната си ръка около шията му. После насочи ножа си към гърдите му.
Тъй като бе стиснал силно гърлото му, Спър знаеше, че индианецът не може да вика за помощ. Воинът бе силен мъж, но скоро започна да се гърчи под здравата схватка на Спър и накрая очевидно се предаде. Спър отпусна хватката си само за секунда и в този миг индианецът светкавично замахна с ножа си, като се целеше в гърлото на Спър. В следния миг Спър заби ножа си в гърдите на индианеца. Острието потъна до дръжката, ръката на воина трепна, след това се отпусна безпомощно на земята. От гърдите му се отрони въздишка и Спър разбра, че воинът бе изгубил последната битка в живота си.
След това Спър се изправи и тръгна бързо в същата посока, в която бе поел първият индианец. Триста ярда по-нататък, където потокът правеше лек завой, видя блещукането на неголям огън и усети мирис на дим. Индианците се бяха настанили там за през нощта, като вероятно смятаха да нападнат бледоликите в сухото дере още с първите лъчи на зората.
Спър се приближи дотолкова, че да може да вижда. Той забеляза осем мъже, насядали около лагерния огън, които се хранеха с прясно опечено дивечово месо.
Двама от тях останаха да разговарят близо до огъня, а другите взеха одеялата си и отидоха да спят. Един час по-късно двамата също легнаха да спят.
Къде ли бяха конете им? Досега Спър не бе забелязал коне, значи сигурно бяха от другата страна. Заобиколи индианците на безопасно разстояние и продължи да се придвижва. На още двеста ярда нагоре по течението откри девет коня. Значи индианците бяха девет, което беше доста странно, тъй като, когато нападаха, обикновено бяха повече на брой.
Спър остана половин час при конете, като през това време провери всяко място, където биха могли да сложат постове. На слабата лунна светлина Спър отново преброи конете, които се оказаха пак само девет на брой. Не можеше да има пазач, дори и малко момче, тъй като той не би имал кон.
Спър много внимателно се отправи към конете. Всеки рязък звук би събудил индианците. Той приближаваше към животните бавно и предпазливо. Конете бяха спънати с кожени каиши и бяха завързани с тънко кожено въже, което всеки един от тях лесно можеше да скъса.
Спър разбра какво трябва да направи. Щеше да открадне конете им. Каква шега щеше да си направи с индианците! Колко неприятно! Представяше си как някой от воините разказва на съвета на старейшините как групата им не само че не е откраднала нищо, но е загубила и собствените си коне заради омразния бледолик. Спър провери как са завързани конете, след това разряза ремъците и внимателно поведе деветте животни далеч от индианския лагер. Отново заобиколи огъня им, но този път на четвърт миля по-далеч. Когато достигна потока, определи, че се намира точно под мястото, където спяха индианците.
Той завърза конете и намери хората си, там, където ги бе оставил. Сега идваше трудната част. Спър пристъпваше от човек на човек, докато ги събуди всичките.
— Тръгваме. Пазачът горе е мъртъв. Взех всичките им коне. Трябва да изминем поне няколко мили, докато се съмне.
Мъжете започнаха да се прозяват, мърмореха и се оплакваха, но станаха и започнаха да подготвят животните за бърза, но тиха езда. Спър се върна малко назад и доведе деветте индиански коня. Завърза ги заедно с коня, който носеше провизиите, и се обърна към сенатора, като шепнеше:
— Днес имате честта да откраднете девет коня от една шайка команчи. Ще има какво да разказвате на приятелите си някоя студена зимна вечер във Вашингтон.
Придвижваха се в редица един зад друг със Спър начело, следван от сенатора. Ед Хънт беше най- накрая. Напуснаха долината, придвижвайки се покрай потока, без да вдигат почти никакъв шум, и след половин час се бяха отдалечили на цяла миля. Спър настоя да продължат. На меката лунна светлина той можеше спокойно да се ориентира в местността. Бяха на половин ден път от лагера на Уонтъби.
Настъпи новият ден и хората се зарадваха, като се надяваха, че ще спрат да закусят, но Спър каза, че не е разумно да спират. Трябваше да се отдалечат колкото може повече от нападателите.
— Онези команчи са отлични ездачи, но и без коне могат да изминават по шест мили на час. Ако не се отдалечим достатъчно, могат да ни застигнат без особени трудности.
Един час по-късно Спър дочу изстрел от карабина, миг по-късно още един, и двата изстрела дойдоха от невисок хълм на около миля зад тях. Куршумите не улучиха, дори не попаднаха близо до конете, но Спър подкара коня си в галоп и конете зад него също ускориха ход.
Изстрелите бяха последното нещо, което чуха от осемте индианци, останали някъде далеч зад тях. След още две мили намалиха ход. Индианците сигурно се бяха отказали да ги преследват или може би се страхуваха, че ще се окажат твърде близо до лагера на Уонтъби. Каквато и да беше причината, Спър бе доволен, когато преминаха малкото възвишение и се отправиха към втората долина. Там той разреши да спрат, за да починат и да закусят.
Един час по-късно Спър настоя да продължат към лагера на команчите. Всички коне свикнаха с начина на придвижване и каубоите нямаха грижи с тях. Късно следобед те достигнаха последния хълм, откъдето можеха да видят в далечината пушека от лагера на Уонгъби. Започнаха да яздят по-бързо, като Спър отново беше начело.
Петдесет ярда по-нататък попаднаха на едно просторно място в малката долина, когато изведнъж пред тях изскочиха двайсет команчи, всеки от които бе въоръжен с лък и стрели. Застанаха отпред, като хвърляха дръзки погледи към белите мъже.
Глава тринадесета
Тъй като Спър Маккой бе начело, той бе и най-близо до индианците. С дясната си ръка направи приятелски жест. Само миг по-късно Уонтъби се измъкна от храстите, яхнал бойния си кон. На лицето му грееше усмивка, той се спусна към Спър и направи същия приятелски жест с ръка. Той не носеше никакви оръжия, протегна ръка и потупа Спър по рамото. Войните отпуснаха лъковете си, започнаха да се смеят и да издават пронизителни радостни възгласи, доволни от шегата, която бяха изиграли на бледоликите. След малко се обърнаха и се запътиха обратно към лагера.
Уонтъби направи знак на Спър и двамата тръгнаха да оглеждат конете. Когато Уонтъби забеляза големия бял кон във втората редица индиански коне, спря и се втренчи в коня.
— Откъде го взе? — попита на испански.
Докато гледаха красивия жребец. Спър разказа на вожда как бе откраднал индианските коне. Уонтъби се смя толкова много, че Спър си помисли, че още малко и команчът ще падне от коня си. Той виеше и крещеше от удоволствие. След като бяха разгледали всичките коне и приближиха към индианското село, Уонтъби завърза конете заедно и махна с ръка на каубоите да се отдалечат. След това той премина през средата на лагера с шейсет и деветте коня; Уонтъби през цялото време кимаше и махаше на хората или подвикваше нещо на някои воини. Беше очевидно, че бе на върха на славата си. Бе направил най-голямата сделка в своя живот и искаше всички да разберат за това. Когато пристигна в края на лагера, той връчи поводите на две момчета, като им излая някаква заповед. Те откараха бързо животните на пасището, отвързаха ги и ги пуснаха да тичат на свобода в заграденото място.
Уонтъби побърза да се върне в селото. Той откри Спър и другите бели мъже да го чакат пред входа на шатрата му. Каубоите оглеждаха с любопитство индианците. Воините и жените от своя страна също разглеждаха бледоликите с любопитство. Спър не видя нито едно дете. Явно децата бяха скрити вътре в шатрите, за да са далеч от всяка опасност.
Уонтъби застана до входа на шатрата си и извика нещо с рязък глас, миг след това Пени отметна покривалото от бизонска кожа и излезе навън. Сенатор Уолингтън извика от радост, спусна се към нея с отворени обятия и почти я задуши в прегръдките си.
Пени носеше бялата рокля от еленова кожа, с която Спър я бе видял и преди. Косата й бе измита и
