— Джордан, качвай се на коня си и тръгвай. Отиваме в града.
— Какво, дяволите го взели, искаш да кажеш с това?
— Искам да кажа, че отиваме в града при шерифа. Това означава, че си арестуван. Трябва ли да използвам оръжие, за да те накарам да разбереш?
— В какво съм обвинен? — попита Джордан, без да мръдне от мястото си.
— В много неща. Опожареният обор не е платен, нямаме отговор за кражбата на добитъка, а сега унищожихте и голяма част от собствеността на ранчото „Бар Уест“ — убити са дванайсет от неговите животни. Следите на убийците водят точно в този корал и аз ще свидетелствам за това в съда под клетва. Сега ще тръгнеш ли при шерифа, или предпочиташ да закараме тялото ти право при погребалния агент? Нямам намерение да се занимавам повече с теб, Джордан. Тръгвай или вади револвера. Нямаш друг избор.
Джордан се огледа. Трима от неговите хора току-що бяха излезли от спалното помещение. Всички те носеха револвери, но бяха твърде далеч. Ед Хънт беше взел карабината на пазача и сега я държеше насочена към ранчерото.
— Да се провалиш в ада дано, Спър Маккой! Не знам за какво говориш. На никого не съм заповядвал да застрелва крави.
— Ти си отговорен за това, Джордан. Аз спазвам закона. Сега отиваме в града и можеш да признаеш всичко пред шерифа и областния прокурор. Може би те просто ще те накарат да платиш за обора и дванайсетте глави добитък. Сред тях имаше шест млечни крави, всяка от която струва по двеста долара.
— Проклятие!
Спър хвърли поглед към каубоя, който ги беше пресрещнал.
— Върви и оседлай коня на шефа си и го доведи тук след пет минути. Тръгвай!
Час и половина по-късно Спър и Рей Джордан спряха пред офиса на шерифа в Суийт Спрингс. Спър бе изпратил Ед Хънт и Харли в ранчото, за да кажат на другите какво се беше случило.
Спър слезе от коня и се обърна към Джордан, който, докато слизаше от своя, мърмореше и се оплакваше от ревматизма си. В офиса Спър намери шерифа Бен Джонсън, седнал зад бюрото си, да се занимава с адски досадната канцеларска работа, както се бе изразил той.
— Довел си ми посетител? — попита Бен, като се обърна.
— Шерифе, арестувах този човек за унищожаване на чужда собственост. Искам да предявя обвинение към него и гарантирам, че е виновен, затова държа да бъде държан в затвора, докато не изплати дълговете по обвиненията си или докато областният съдия не пристигне и не се произнесе по случая.
— Какво се е случило? — попита Бен.
— Този негодник ме обвинява, че съм наредил да застрелят няколко животни от „Бар Уест“. Някой е застрелял дванайсет добичета, но, кълна се, аз не знам нищо за това.
— Стрелците са дошли от неговото ранчо, били са двама, защото проследих дирите на два коня, които водеха точно в корала на ранчото „Съркъл Джей“. Нямаше опит да се заличат следите. Мисля, че това е било отмъщение, тъй като само тази седмица хората на този ранчеро се опитаха да откраднат двеста глави животни от „Бар Уест“.
— Кражба на добитък? — попита Бен.
— Той не може да докаже нищо!
— Унищожаването на чужда собственост е сериозно обвинение — каза Бен, поглеждайки към Джордан. — Да напиша ли обвинение и да го оставя, докато дойде съдията, или да направя списък на обвиненията и да не ги пускам в съда?
— Бен Джонсън, ти, проклет кучи сине! Познаваш ме добре. Няма да платя и цент, докато не получа призовка от съда. Това, което трябва да направя, е да забия един куршум в смрадливото ти тяло.
Бен му хвърли студен поглед.
— Искаш да ме предизвикаш, така ли, Рей Джордан?
— По дяволите, така е! Остаряваш, Бен. И ръката ти отслабва. Аз може и да не съм опитен стрелец, но съм много по-бърз от старо магаре като теб.
Бен въздъхна. Сложи си колана с револвера, извади оръжието провери го и го постави пак в кобура, след като се увери, че всичко е наред. После бръкна в джоба на ризата си и извади монета от двайсет златни долара и я хвърли на бюрото.
— Мислех си, че все ще се стигне до това, Джордан. Отнасяш се грубо със съседите си и с половината област — подпалваш обори, отвличаш добитък, сега пък си застрелял юници. По дяволите, за кой се мислиш?
— Аз съм Рей Джордан, който след малко ще вкара великия Бен Джонсън в гроба.
Бен хвърли двайсетте долара във въздуха, улови монетата и я стовари шумно на бюрото. Ези.
— Добре. Още двайсет долара, предназначени за църквата. Колко прави това? Петдесет и седми или петдесет и осми път — вече съм забравил. Виж какво, Рей, всеки път, когато убия човек, и то когато дългът ми е изисквал, давам на църквата по двайсет долара. Досега съм правил това дарение петдесет и седем пъти. Просто исках да съм сигурен, че на бюрото ми стоят двайсетте долара, за да не забравя да ги дам в неделя на пастора.
Рей се намръщи.
— Какво, по дяволите, е това? Опитваш се да ме уплашиш, така ли, старче?
— Не, негоднико, това е факт. Може да провериш това в архива, където можеш да намериш и всички онези, които съм застрелял. Май очакваш с нетърпение да влезеш и ти в списъка ми.
— По дяволите, това е било преди години! Не мога да си спомня скоро изобщо да си вадил револвера си.
— Прекарваш повече от времето си в ранчото, Джордан. Хайде сега, аз ще застана в края на стаята, а ти стой, където си. Това прави приблизително двайсет фута — така както трябва да бъде.
Бен отиде на посоченото място и застана с широко разкрачени крака, ръката му лежеше на дръжката на стария „Колт“.
— Искаш ти да си пръв, Джордан, така ли? За мен няма значение. Много пъти съм убивал, въпреки че не съм почвал пръв.
Рей Джордан се вторачи в Бен Джонсън, един от най-известните шерифи, също така и един от най- добрите стрелци, които Тексас някога е познавал. На челото му започна да избива пот.
— От това, което съм чувал за теб, шест фута тексаска земя в отдалечената част от гробището ще е много хубаво място за теб, Джордан. След това никой няма да краде добитъка ни. Никой няма да подпалва оборите ни. И никой няма да убива животните ни. Да, мисля, че е време да започваме. Готов ли си, каубой?
Джордан попи потта от челото си и изръмжа.
— Изобщо не можеш да ме уплашиш, старче. Имал си точна ръка, но това е било отдавна. Сега не те бива за нищо. Чувам, че едва можеш да държиш вилицата си, как ще стреляш тогава?
— Така както винаги съм го правил, Джордан. Това зависи от теб. Имам да върша по-важни неща, отколкото да пиша сведение за още едно мъртво тяло.
— По дяволите, много ти знае устата, Джонсън! — Джордан пое дълбоко дъх. — Проклятие, може би няма смисъл да я докарваме чак дотам. Няма ли да е по-добре да платя щетите и с това да приключим. Няма смисъл да се изпозастреляме заради дванайсет добичета.
— За това и за опожарения обор, и за счупените прозорци — заяви шериф Джонсън. — Значи това, което ми разказа Маккой за откраднатите добичета, все пак е вярно? Той каза ли ти колко ще струва всичко?
Спър, който се бе облегнал на стената, направи крачка напред.
— Шестте млечни крави струват хиляда и двеста долара, трите тригодишни телета — по шейсет долара, а трите юници — по трийсет долара. Колко прави всичко, Бен?
— Хиляда четиристотин и седемдесет долара за животните. После имаме опожарения обор и прозорците. Това някъде го сметнахме вече.
— Оборът струва две хиляди четиристотин четирийсет и шест долара и прозорците — трийсет — каза Спър.
