натегателни клинове. — Ще бъда честен с вас. Принцът трябва да стигне до Крондор, инак пролетта тук ще настъпи ад. Цураните събират голяма войска, която може да тръгне срещу Крудий. — Той сложи ръка на рамото на говорителя им и продължи: — Така че изводът е: трябва да доплаваме до Крондор. — С внезапно движение Амос стисна мъжа за врата, затича към борда и хвърли безпомощния човек през перилото. — Който не иска да продължи с нас, може да се върне в Тулан с плуване!
Друг от разбунтувалите се моряци понечи да тръгне срещу Амос, но в палубата пред краката му се заби стрела. Той вдигна очи и видя, че Мартин се е прицелил в него. Майстор-ловецът каза високо:
— На твое място не бих го направил.
Мъжът пусна клина и отстъпи, а Амос викна на моряците:
— Докато стъпя на мостика, искам или да сте по реите, или през борда — за мен е все едно. Всеки, който не се хване на работа, ще го обеся на реята като жалко размирно псе, ясно?
Амос се върна на мостика. От водата се чуха немощните викове за помощ на изхвърления. Капитанът се обърна към Васку:
— Хвърли на тоя глупак едно въже и ако не е омекнал, бутни го отново през борда. — После извика: — Вдигай всички платна! Обръщай към Тъмните проливи.
Арута примигна да махне водните пръски от очите си и стисна крепежното въже с всички сили. Нова вълна се стовари през борда и той отново бе заслепен. Нечии силни ръце го сграбчиха отзад и в тъмнината той чу гласа на Мартин.
— Добре ли си?
Той изплю вода и отвърна:
— Да.
И продължи по въжето към мостика, с Мартин плътно зад него. „Вятърът на зората“ се издигаше стръмно и се спускаше стремглаво надолу и той на два пъти се подхлъзна, докато стигне стълбата. Целият кораб беше подсигурен с предпазни въжета, защото сред бурното море бе невъзможно човек да пристъпи, без да се държи за нещо.
Арута се издърпа по стълбата на мостика и къде със залитане, къде пълзейки се добра до Амос Траск. Капитанът чакаше до кормчията и щом се наложеше, натискаше лоста с яките си мишци да му помогне. Стоеше като вкоренен в дъските на палубата и очите му се взираха в мрака. Гледаше и се вслушваше, настроил всичките си сетива към корабния пулс. Арута знаеше, че не е спал от две денонощия.
— Колко още? — попита Арута.
— Един-два дни, кой може да каже? — Някъде отгоре се чу пукот като на трошаща се ледена кора по река Крудий зиме. — Ляво на борд! — викна Амос и натисна здраво руля. — Още някой ден тези прокълнати от боговете ветрове да блъскат това скапано корабче, и ще имаме късмет, ако можем поне да се върнем в Тулан.
Девет дни вече бяха минали, откакто тръгнаха от Тулан, последните три — в неспиращ щорм. Вълните и вятърът подмятаха безмилостно кораба и Амос вече три пъти бе слизал в трюма да надзирава укрепването на кила. Според Амос се намираха някъде западно от проливите, но не можеше да е сигурен, докато бурята не стихне. Нова вълна връхлетя върху кораба и той потръпна.
— Краят на щорма! — изрева нечий глас отгоре.
— Къде е? — викна Амос.
— Дясно на борд!
— Върти! — изрева Амос и кормчията натисна руля с всичка сила. Арута напрегна взора си срещу щипещите водни пръски и забеляза бледото сияние, която сякаш изведнъж изплува недалеч пред носа. После започна да нараства, докато корабът се измъкваше през изтъняващата граница на бурята. Сякаш излизаха от тъмна стая и от пълен мрак пристъпиха на светлина. Небесата над главите им сякаш се разтвориха и те видяха посивялото небе. Вълните все още бяха високи, но Арута усети, че щормът най- после затихва. Озърна се през рамо и видя черната му маса, оставаща зад тях.
Лека-полека вълните намаляха и след бушуващия тътен на бурята морето сякаш изведнъж притихна. Небето бързо изсветля и Амос каза:
— Че то било утро. Загубил съм представа за времето. Мислех, че още е нощ.
Арута се загледа към отстъпващия щорм. Видя ясно очертанията му — разпенена черна маса на фона на сивото небе горе. Сивотата скоро премина в тъмносиньо, после в бледосинкаво, и утринното слънце проби с лъчите си черното петно на бурята. Близо час Арута остана на място, възхитен от зрелището, докато Амос възлагаше задачи на екипажа, отпращаше нощната вахта долу за отдих и дневната — горе по реите.
Щормът се завихри на изток, оставяйки зад себе си разпенено море. Времето сякаш замря и Арута се взираше онемял пред сцената на хоризонта. Част от петното на бурята сякаш се бе спряло прел два далечни пръста суша, вдадени навътре. Огромни водни маси се стичаха на въртоп към устието на далечния пролив. Сякаш гигантска камара черни, кипнали облаци беше заседнала в тази зона, приклещена от свръхестествени сили.
— Тъмните проливи — промълви Амос Траск до рамото му.
— Кога ще минем през тях? — попита тихо Арута.
— Сега — отвърна Амос, обърна се и извика: — Дневната смяна, горе! Следобедната — в готовност! Кормчия, курс право на изток!
По такелажа се закатериха мъже, други наизлязоха на палубата, още сънени и неотдъхнали след няколкото часа дрямка след последната вахта. Арута придърпа качулката на наметалото си п усети леденото жило на вятъра по влажното си чело. Амос го стисна под мишницата и каза:
— Можехме да чакаме седмици и да не дочакаме отново попътен вятър. Този щорм донякъде е добре дошъл, поне ще ни даде дръзко начало.
Поеха през проливите и Арута зяпна онемял. Прищевките на времето и морските течения бяха създали условия, задържащи проливите загърнати в сумрака на водна плащаница през цялата зима. При хубаво време проливите бяха трудни за преминаване, защото макар да изглеждаха широки в повечето си участъци, на много места под водата се криеха опасни скали. При лошо време повечето капитани ги смятаха за невъзможни за преминаване. Водни пелени или зимни вихрушки, довявани от най-южните зъбери на Сивите кули, връхлитаха да се стоварят върху тях, напорът на вятъра ги издухваше назад и те връхлитаха отново. Водни течения изведнъж избиваха на повърхността и се завихряха в бесни въртопи. Разкъсани мълнии деряха чернотата, последвани от оглушителния тътен, надмогващ воя на бясно блъскащите се ветрове.
— Морето се вдига! — ревна Амос. — Това е добре. Ще имаме повече място да се промушим между скалите и или ще преминем, или скоро ще станем на трески. Ако вятърът се задържи, до края на деня ще преминем.
— А ако се промени?
— Това по-добре не го помисляй!
Понесоха се стремглаво напред, щурмувайки граничната линия на пенещия се сред пролива вихър. Корабът потръпна, сякаш не искаше отново да се озове пред лицето на морския бяс, а после започна да се издига и да се спуска стремглаво с носа напред. Амос подбираше пътя, отбягвайки внезапните напори на вятъра и поддържайки курс в западния край на бушуващия щорм.
Светлината изведнъж се скри. Корабът се оказа осветен само от танцуващия блясък на няколкото корабни фенера, мятащи раздрани жълти петна в чернилката. Далечният рев на връхлитащите в скалите вълни отекваше от всички страни и объркваше сетивата. Амос изрева на Арута:
— Ще държим по средата на прохода. Ако залитнем на едната или другата страна, или ни отмете назад, ще се нанижем в скалите. — Арута кимна и капитанът зарева команди на екипажа.
Арута се добра до предния парапет на мостика и извика Мартин. Майстор-ловецът му отвърна от главната палуба долу, че е добре, макар и малко подгизнал. Арута стисна здраво перилото, докато корабът се спусна в падината между две вълни и после започна да се издига към поредния гребен. Сякаш безкрайни минути корабът се напъваше нагоре, още и още, после изведнъж вълната замете носа и те отново се понесоха надолу. Перилото се превърна в единствената му опора, единствената връзка със стабилния свят сред студения влажен хаос. Ръцете го заболяха от стискането.
Часове минаха сред кипящия бяс. Амос не преставаше да реве команди на екипажа. От време на време тъмнината се разсичаше от ослепителния блясък на мълния, придаваща ярък контур на всичко и оставяща
